– Не мога да си представя живот, в който нищо не ми доставя удоволствие – каза тя внимателно. – Един мъж трябва да е много силен, за да може да живее както теб. Да става всяка сутрин и да продължава напред, когато всичко, което може да види е мракът и мизерията в света.

– Не съм силен – призна си Юън.

Зачуди се защо бе казал това. Не му беше присъщо да бъде откровен с когото и да било. Но нещо в Нора го успокояваше. Имаше нещо в нея, което го караше да ѝ споделя.

– Бях слабоумен глупак, който повярва на една лъжкиня. Няма сила в това, което правя сега или в това, което сторих в миналото.

Той я поведе обратно през гората към лагера на циганите.

– Не съм съгласна – каза тя, докато вървеше до него. – Слабият мъж не би бил още жив.

– Силният мъж би могъл да погледне майка си в очите.

Юън не можеше да повярва, че бе изрекъл това. Никога преди не бе споделял тази тайна с някого.

Нора се спря и пое ръката му в своята.

Той се вгледа в малката ѝ длан, в дългите, елегантни пръсти, които бяха преплетени с неговите. Ръката му беше почти два пъти по-голяма от нейната. Кожата ѝ бе бледа и мека, докато неговата бе тъмна и загрубяла. Нямаше нежност в живота му. Нито милост или красота. Истината бе, че в живота му нямаше нищо.

– Това не е ръката на слаб мъж – каза тя, като стисна леко пръстите му. – Можеше да ме оставиш на произвола на съдбата и въпреки това не го направи. Макар моето положение да ти причини болка, ти предпочете да дойдеш с мен, вместо да ме оставиш да пострадам. Къде е слабостта в това?

Юън не знаеше какво да отговори. Никоя жена досега не му беше казвала подобно нещо. Никой преди не го беше защитавал. Тя го караше да се чувства почти като герой. Как го постигаше?

Доближавайки ръката ѝ до устните си, той я целуна внимателно и вдиша мекия аромат на кожата ѝ. Миришеше на цветята, които бе държала в другата си ръка, ухаеше на земя и на жена. Беше опияняваща комбинация. Такава, която минаваше рязко през него и караше цялото му тяло да изгаря. В този момент за него бе красива не само на външен вид, но и в цялото си същество. Беше красотата, която му се искаше да притежава. Великолепието, което би могъл да наблюдава до края на живота си и което би държал близо до сърцето си. Но никога не можеше да бъде негова.

Тя принадлежеше на друг.

– Благодаря – прошепна той, като свали ръката ѝ.

– За какво?

– Накара ме да се чувствам по-добре.

Тя му се усмихна, и той усети как невидим юмрук го удари в стомаха.

Искаше му се да може да я задържи при себе си завинаги. Но не беше писано. Тя бе обещана на някой друг и дори да не ѝ харесваше, имаше баща, който се беше поболял от тревога заради изчезването ѝ. Ако бе благоприличен човек, още сега Юън щеше да тръгне с нея към замъка на Локлан и щеше да остави брат си да намери баща ѝ, за да може тя да се прибере у дома и да успокои човека. Вместо това, щеше да прекара следващите няколко дни с нежеланите им домакини. Не само понеже искаше да разбере причината за отвличането си, но и защото желаеше да прекара повече време с тази жена.

Нямаше никакъв смисъл в това.

Нора бе всичко, което той би трябвало да мрази. Беше дръзка и своенравна. Досадна. Но най-вече бе изкушаваща. Беше минало толкова време откакто за последно някоя жена го бе съблазнявала. Цяла вечност откакто бе усещал разтопената жар на страстта и желанието.

Той я искаше.

С всяка мъжествена част, която притежаваше, копнееше да я вземе в ръцете си и да обладае тялото ѝ със своето. Да свали дрехите ѝ и да изследва всеки сантиметър от голата ѝ кожа с уста. Да разпери косата ѝ по възглавниците си и да гледа как лицето ѝ се изкривява от удоволствие, докато свършва под него.

И все пак, това никога нямаше да се случи. Тя бе непорочна дама. И той бе готов да премести небето и земята, за да я запази такава.

Нора не проговори, когато Юън я поведе обратно към лагера. Сигурно бе измил лицето си точно преди да тръгне да я търси. Черната му къдрава коса бе пригладена и отметната назад от лицето му. Раменете му бяха широки, и въпреки това вече не ѝ изглеждаше страховит, както преди.

Започваше да свиква с намръщените му изражения и черти. Той бе странна комбинация от джентълмен и звяр. Опияняваща смесица от опасен хищник и защитник.

Докосването му бе толкова внимателно, че я изненада. Показваше ѝ такава добрина, на която не би предположила, че е способен. И подсъзнателно се зачуди какъв ли щеше да бъде като съпруг? Щеше ли да я изслушва, или щеше да я пренебрегва подобно на останалите мъже само защото се бе родила с грешния пол. Какво си мислиш, Нора? Мъжът е напълно неподходящ. Няма съмнение в това. Едър и тромав.

С нежни сини очи, които блестяха с измъчваща болка.

Тя тръсна глава, за да се отърси от мисълта, когато се присъедини към циганите.

Виктор и Бейвъл седяха пред огъня, пушеха лули и пиеха ейл, докато разговаряха. Лисандър беше настрани от тях, лежеше с кръстосани ръце над гърдите и изглежда се унасяше, докато Катарина приготвяше вечерята. Пейгън стоеше край огъня, дялкайки малко парче дърво с извитата си кама.

Беше странно уютна сцена.

Катарина ѝ помаха да се приближи, когато Юън я остави, за да се присъедини към мъжете край огъня.

– Значи, той те намери – каза тя, щом Нора се приближи.

– Да.

– Притесняваше се за теб.

– И той така каза.

– Не, милейди – отвърна тя, а в очите ѝ гореше дълбока откровеност. – Не мисля, че напълно разбираш какво имах предвид. Той бе изключително притеснен за твоето благосъстояние. Не си ли забелязала начина, по който те гледа?

Не, всъщност не бе обърнала голямо внимание.

– И какъв начин е това?

– Като просяк преди пир. Щом се отнася до теб, той е изпълнен с копнеж.

Нора се изсмя на предположението. Юън едва я забелязваше и когато го правеше, изглежда, сякаш самото ѝ присъствие винаги го ядосва.

– В грешка си.

– Той наблюдава всяка твоя стъпка.

Нора се обърна, за да погледне към Юън, който стоеше до Виктор и Бейвъл. Катарина бе права – очите му бяха фокусирани върху нея, но веднага щом разбра, че го гледа, той извърна поглед.

– Виждаш ли? – попита Катарина.

– Превръщаш го в голям въпрос.

– Може би. Но ти какво ще направиш?

– Нищо няма да направя.

– Нищо? – попита тя невярващо. – Тогава не желаеш да обявиш претенции към него?

Нора остана леко втрещена при мисълта, въпреки че, ако трябваше да бъде честна, не беше толкова изумена както в деня, в който го бе срещнала.

– Не, никога – отвърна тя бързо. – Запътила съм се към леля си в Англия. Юън е… Сигурна съм, че ще иска да се върне у дома и да забрави за деня, в който се събуди, за да ме открие в пещерата си.

Катарина го погледна с интерес.

– Той ще стане добър съпруг на някоя щастлива жена. Със сигурност е красив.

– Да, такъв е.

– Силен. И мисля, че е доста очарователен.

Нора се намръщи на неспиращите хвалби. Какво точно искаше да каже с това?

– Не е толкова чаровен – възрази тя, докато помагаше в бъркането на яхнията. – За да бъда откровена, по-скоро е раздразнителен и тих. Когато го завладее едно от онези настроения, може да бъде малко груб.

– Казват, че водата тече дълбоко…

Нора се спря, докато наблюдаваше лицето на Катарина, която гледаше към Юън, който стоеше с останалите.

Красивите черти на жената изглеждаха замечтани и сияещи. Човек би могъл да ги определи дори като любопитни. Нора обаче въобще не се интересуваше от външния ѝ вид.

– Какво си мислиш?

– Просто това, че ако ти не си заинтересована от него може би аз трябва да се пробвам. Не съм открила мъж, който може да се сравни с него. Той е единствен по рода си и съм очарована от първичните му маниери и силна осанка.

Сърцето на Нора се сви при представата как Катарина и Юън се прегръщат; при мисълта, Кат да прави каквото и да било с Юън.

– Идеята не ти допада, нали? – попита другата жена, когато се обърна и забеляза празния ѝ поглед.

Нора затвори устата си и започна да лъже, но не можа да се справи много добре. Не ѝ допадаше много повече, отколкото ѝ се искаше, и я караше да копнее да стори неприятни неща на Катарина само задето бе намекнала, че се интересува от Юън.

Кат се усмихна.

– Кажи ми, Нора, чувала ли си някога за изкуството на Роуина де Витри?

Нора бе развълнувана да открие друг, който знаеше и обичаше трубадурски истории.

– Да. „Дамата на любовта“ е една от любимите ми трубадури.

– Тогава запозната ли си с „Романса на тишината“?

– Не, нова ли е?

– Сравнително.

Катарина добави зеленчуците, които бе нарязала, след което взе черпака от Нора и ги разбърка в гърнето. Тупна два пъти черпака по ръба, след което го остави настрана.

– Това е историята за жена, влюбена в мъж, който вижда всяка година на панаира. Тя наблюдавала как той се влюбва в друга и през изминаващите години, го виждала със съпругата му, с децата му и така, докато той остарял. На смъртното му легло отишла при него и му признала любовта си. Че е мечтала за него откакто е бил на осемнадесет, а тя е била девица с ярки очи. Че заради него никога не се е омъжила и не е познала щастието освен в бляновете си, където можела да се преструва, че той ѝ принадлежи.

Гърлото на Нора се стегна от съчувствена болка. Беше почит към прекрасното въображение на Роуина, която бе написала такава трагична история.

– Колко тъжно.

Катарина избърса ръце в полата си.

– Да, но най-тъжната част е, че точно преди да умре, той ѝ признал, че също винаги я е обичал. Че е ходил на панаира всяка година, за да може да я наблюдава отдалеч, но след като отказвала дори да го погледне, той предположил, че не е изпитва нищо към него. Затова двамата прекарали живота си, жадувайки за нещо, което са можели да имат, ако само са се заговорили.