– Нямаше да му кажа това.

– Да ми кажеш какво?

– Че бяхме на посещение при кръстницата на Кат.

– Бейвъл! – Виктор свали шапката от главата си и го удари с нея.

– Ох! – тросна се Бейвъл. – Това боли.

По-възрастният мъж го удари отново.

Юън застана между двамата, за да попречи на Виктор да го нападне отново.

– Господа, моля ви. Кого сте посещавали не ме интересува. Но мъжът, който ви е наел, ме интересува. Какво точно ви каза?

Катарина се приближи и подаде меча си обратно на Бейвъл. Имаше преценяващ блясък в очите ѝ, на който Юън не се доверяваше.

– Той каза, че ще ни плати двадесет сребърни марки, ако те хванем и те отведем за известно време. Щом стигнем до Дриксел, ще ни чака, за да ни плати.

– Мисля, че Виктор спомена, че трябва да разходите двама ни с Нора наоколо.

– Виктор е в грешка. Беше ни платено да отвлечем теб и никой друг.

При това Юън се намръщи. Беше чул друго, докато двамата с Нора бяха затворени във фургона. Циганите го лъжеха, но той не можеше да разбере за кое точно. Можеше ли да имат друга причина, поради която да го отвлекат?

– Знаете ли, защо той иска да ме отвлечете? – попита Юън.

– Каза, че няма да те нарани, – отвърна Виктор. – Попитах го изрично. Не исках да участвам в убийство. Той отговори, че просто иска да изчезнеш за известно време и че щом те отведем на няколко дни път от дома ти, може да те пуснем.

– Но вие не ме отвлякохте от дома ми.

Виктор се сви.

– Смятахме да го направим, но когато пристигнахме там, видяхме дамата и нейната прислуга. Затова изчакахме те да заминат, а след това и ти тръгна, и ние ви последвахме до селото, надявайки се да те заловим миналата вечер – той погледна Лисандър и Бейвъл засрамено. – След като не успяхме снощи, Кат предложи да тръгнем по-рано и да те изчакаме на поляната, за да те заловим този следобед.

Юън се намръщи още повече. Как бе пропуснал нещо толкова важно, като петима души, които ги следят? Не му беше присъща липсата на шесто чувство за подобни неща. Никой досега не го беше хващал неподготвен. Все пак, той бе пиян и след това с махмурлук през целия път до Леналор. Може би Нора беше права; трябваше да остава трезвен по-често.

Потърка врата си, докато обмисляше какво трябва да правят с циганите и мъжа, който бе заповядал да ги заловят. Кой би направил подобно нещо и защо?

Трябваше да знае дали има такъв враг.

– Как изглеждаше мъжа? – попита той.

– Толкова висок – Лисандър протегна ръката си нагоре, за да покаже, че мъжът бе висок между метър и шейсет и метър и осемдесет. Прекалено нисък, за да е някой от братята му.

Тогава кой?

Кой, ако не някой от тях, би казал подобно нещо, камо ли да плати за това? Нямаше никакъв смисъл.

– Той смята ли да се срещне с вас в Дриксел?

Виктор кимна.

– Такъв беше планът.

Юън се обърна към Нора.

– Имаш ли нещо против, ако продължим пътуването си с тях още малко?

По лицето ѝ можеше да отсъди, че е раздвоена. Но когато проговори, смелите ѝ думи го изненадаха.

– Винаги съм готова за малко приключение.

– Значи не сте ни ядосани? – попита Бейвъл обнадеждено.

Юън го изгледа заплашително.

– Не съм много доволен от пулсирането в главата ми, но ако вие петимата се въздържите от това да ме упоявате отново, мисля, че ще мога да ви простя.

Виктор го потупа по гърба.

– Ти си добър човек, Юън МакАлистър. Бейвъл, донеси ейла.

Юън поклати глава, когато тримата мъже отидоха да търсят ейл във фургона, а Пейгън остана с него, Катарина и Нора.

– Не мога да повярвам, че пътувам с цигани – каза Юън.

Пейгън се усмихна подигравателно.

– Казвам си тези думи всеки ден и въпреки това съм тук.

Нора се усмихна на Юън.

– Не мога да повярвам, че не си им ядосан.

Той се обърна, за да открие, че тя стои до него, гледайки го с одобрителен блясък в кехлибарените си очи. Светлината на лицето ѝ правеше кожата ѝ да изглежда дори още по-мека, още по-примамваща да бъде докосната, още по-възхитителна.

Едва се сдържа да не ѝ се усмихне.

– Ако се бяха справили по-добре със задачата си, можеше и да съм. Но като вземем всичко предвид, те не са толкова опасни. Просто ще се уверя да не пия ейл, преди те да са го опитали.

– Ти си мъдър човек – каза Пейгън под носа си.

Юън погледна Нора и вдигна вежда, когато си спомни по-ранната ѝ настойчивост да напусне фургона.

– Мислех, че трябва да се погрижиш за някакъв личен проблем?

– Така е – тя му подаде меча, след това се насочи към дърветата.

Юън я наблюдаваше.

Вървеше като величествена кралица с най-внимателното полюшване на бедра, което го караше да изгаря от желание да я вкуси. Бе привлекателно момиче, и трудно можеше да повярва, че толкова изискана дама можеше да борави с меча така добре, колкото един мъж. Нора беше пълна с изненади, и за негово дълбоко огорчение, все по-привлекателна.

Защо го разведряваше толкова? И в същото време, защо циганите го развеселяваха? Подобно нещо не беше в негов стил. Винаги беше мрачният. Вечно намираше тъмната страна във всичко и щастливо се потапяше в своето неприятно настроение. Трябваше да е ядосан и изпълнен с мъст. Вместо това, очакваше с нетърпение двудневното пътуване на север.

– Сигурни ли сте, че двамата не сте женени? – попита Бейвъл, когато се върна с ейла.

Юън остана шокиран от този въпрос.

– Защо питаш?

– Едва разговаряте помежду си, но когато дамата се отдалечи, изглежда, сякаш можеш да я вкусиш. Намирисва ми на брак.

– Да – Виктор се съгласи, като донесе чашите.

Юън се почеса по главата в отговор на логиката им.

– Не, не сме женени – той просто изпитваше привличане.

За него никога нямаше да има подобно нещо, и странно, започна да се чуди, за кого щеше да се омъжи Нора. Дали този Раян, от когото тя бягаше, щеше да е мил с нея. Дали този непознат мъж щеше да види всичко това, което Юън бе забелязал, или нямаше да търпи както нея, така и непрестанното ѝ дърдорене?

Тя заслужаваше съпруг, който ще оцени уникалния ѝ чар. Беше доста приятна, щом човек веднъж свикнеше с порядките ѝ…

Нора се спря в гората, докато събираше цветя, за да направи венец и благоуханен букет. Винаги бе имала слабост към свежите цветя, към цветовете и аромата им…

Беше толкова красиво.

Бе загубила представа за времето, докато си играеше в гората, мечтаейки и преструвайки се, че е кралицата на феите, която можеше да накара Раян да изчезне и да я заведе на безопасно място при Елеонор.

Почти се бе изгубила в мислите си, докато не чу силен вик.

– Нора!

Подскочи от звука на силния глас на Юън. Беше достатъчно мощен, за да разстресе земята. По-рано бе сгрешила. Въпреки че гласът му бе нисък и плътен, той бе способен да вдигне много шум, когато нуждата го изискваше.

Дори можеше да го чуе, как върви тежко през гората, като някоя голяма, тромава мечка.

– Тук съм – отговори тя, когато забеляза бялата му риза. Той се обърна и я изгледа ядосано. – Какво съм направила сега? – попита.

– Имаш ли някаква представа от колко време те няма?

Тя се усмихна.

– Притесни ли се?

Той се намръщи още повече.

– В горите има какви ли не животни и разбойници. Всеки можеше да те намери и да ти навреди по някакъв начин.

– Притесни ли се? – попита тя отново.

Той се огледа неспокойно.

– Не трябва да се отдалечаваш – сопна ѝ се сърдито.

– Притеснил си се.

Юън изръмжа насреща ѝ.

Тя се усмихна още по-широко.

– Знаете ли, милорд, не сте толкова страховит, когато сте притеснен.

Той ѝ се изсмя.

– Защо е толкова важно за теб, да си призная, че съм се притеснил?

– Не е. Просто искам да те дразня с това, защото самата идея, изглежда, не ти допада. Може би трябва да се обидя?

За нейна изненада, той се пресегна с голямата си ръка и отмести един рус кичур от лицето ѝ. Нежното докосване му беше толкова неприсъщо, че изпрати тръпки по тялото ѝ и накара сърцето ѝ да копнее за нежността му.

Когато искаше, можеше да е добър човек.

– Притесних се – най-накрая си призна той.

Тя едва се сдържа да не затвори очи и да се наслади на лекото му докосване. Как бе възможно толкова едър мъж да е толкова внимателен?

– Беше много мило от твоя страна да ме последваш.

Той изсумтя и отдръпна ръката си от бузата ѝ.

– Какво те задържа?

– Берях цветя – показа му тя събраното.

Той изви устни.

– И смяташ, че си заслужава да рискуваш живота и благополучието си, заради няколко плевела?

Нора се нацупи, докато прокарваше ръка по дивите цветя, което освободи приятния им аромат във въздуха. Вдиша и се остави миризмата да ѝ напомни за дните от детството, когато двете с майка ѝ прекарваха часове сами в събиране на цветя и грижа за градината на майка ѝ.

Тя ги притисна към гърдите си.

– Майка ми често казва, че мъжете са жертвали живота си и кралства за усмивката на жена, тогава защо да не рискувам гнева на мечка заради букет?

– Повечето мъже са глупаци.

Тя се поколеба когато чу думите му и болката в гласа му. Спомняйки си какво бе казала Сорша за неговото предателство, тя съжали мъжа, който се бе отказал от красотата в живота си.

– Не смяташ ли, че красотата е достойна за саможертва?

– Не. Не смятам – искрените му сини очи я жегнаха.

Той го мислеше.

– Но със сигурност не винаги си се чувствал така?

– Уча се от грешките си.

Думите му накараха стомаха ѝ да се свие. Не можеше да си представи подобен живот.

– И оттогава си бил без красота – каза тя тъжно. – Съжалявам за това, Юън. Всички имат нужда от нещо красиво в живота си.

Мъжът се почуди за момент, дали му се подиграва, но един поглед в откровените ѝ кехлибарени очи бе достатъчен, за да разбере, че не го прави. Тя никога нямаше да успее да разбере болката, с която живееше. За нея, светът беше мило, весело място, изпълнено само с добрина и светлина. Искаше му се да може да живее в такова невежество.