Юън чу приглушените гласове отвън.

– Мислиш ли, че вече е буден?

Не бе сигурен, кой от мъжете го каза.

– Би трябвало – отвърна Катарина. – Дадох му малко от корена, а ако вземем предвид ръста му, действието му трябва да е отминало преди известно време.

– Горкият човек – каза друг. – Представи си да бъдеш заключен отзад с тази бъбривка. Няма съмнение, че ще иска да вземе главите ни затова.

Нора зяпна възмутено.

– Мисля, че трябва да го държим в безсъзнание – гласът със сигурност беше на Лисандър. – Той ще ни е повече от ядосан и нямам намерение да вкуся гнева му.

– Това би обезсмислило идеята, нали така? – попита Катарина – Не, ще трябва да го вдигнем по някое време.

Юън се намръщи. Какво имаха предвид?

– Тогава да отворим и да проверим дали се е събудил – каза отново първият мъж.

След това, в задната част на фургона, се отвори малък отвор и две черни очи погледнаха вътре.

Беше Бейвъл.

– Освободил се е – каза той. – Дамата сигурно го е отвързала.

– Струва ми се, каза, че си го завързал добре – отвърна Катарина сприхаво.

– Така беше.

Бейвъл бе отместен настрани и сините очи на Катарина погледнаха вътре.

– Дай ми въжетата си – настоя тя.

– Защо? – попита Юън.

– Ако искаш да излезеш оттам, за да се погрижиш за нуждите си, по-добре да правиш каквото ти се каже.

– Просто ги пусни, Кат – обади се Виктор.

Тя отказа.

– Не и докато не видя онези въжета. Искам да знам как се е освободил от тях.

Юън дръпна Нора назад, когато тя понечи да възрази.

– Няма нужда да виждаш въжетата, девойче. Пусни ни.

– Ха!

Юън стисна зъби. Какво му ставаше на този ден, че бе наказан с жени, които не си знаят мястото?

Нора се освободи от хватката му и подаде едно от въжетата на Катарина през отвора.

– Какво правиш? – попита я Юън през стиснати зъби.

– Измъквам ни от тук – изсъска му тя.

– Виж – каза Катарина победоносно. – Въжето е било отрязано. Имат кама вътре. Ако беше отворил вратата, сега някой от нас най-вероятно щеше да е мъртъв.

– Предайте камата! – изръмжа Лисандър.

Юън се изсмя при мисълта. Да предаде единственото си оръжие? Никога.

– Не.

– Тогава двамата може да си останете вътре. – отвърна Катарина.

– Има един малък проблем – каза Нора. – Наистина трябва да напусна фургона.

– Защо? – попита Виктор.

– Трябва да…ъм… просто трябва да напусна фургона. Много скоро.

Юън прокле, когато разбра мисълта ѝ. Типично за жена – да не може да контролира тялото си.

– Тогава по-добре да накараш мъжа си да предаде камата.

Катарина беше тази, която отговори.

Нора го погледна умолително.

– Не мога да им дам камата си. Ако го направя, няма с какво да се защитим.

– Юън, трябва да изляза от фургона. Не мога да чакам повече.

Процепът се отвори и през него бе пъхнато метално гърне.

– Не казвайте, че ни липсва милост – изтъкна Катарина.

– Не може да сте сериозни – отвърна Нора и погледна гърнето с отвращение. – Няма да го използвам, докато той е вътре с мен. Това е непристойно!

– Няма да гледам.

Нора остана ужасена от думите на Юън. Мъжът трябваше да е истински варварин, за да предложи тя да направи подобно нещо, докато се намираха в такова тясно помещение. А на всичко отгоре не бяха женени. Не бяха сгодени. Дори не бяха подходящи един за друг.

Той беше луд!

– Не! Няма да използвам това. Веднага предай камата, Юън МакАлистър, или се кълна, че ще говоря, докато не ти прокървят ушите.

При това той се намръщи. Можеше да види нерешителността в очите му.

– Юън, моля те – опита тя отново. – Наистина трябва да изляза навън.

Изръмжавайки тихо, той извади камата от ботуша си и я подаде с дръжката напред през процепа на циганите.

– Доволна ли си сега? – попита той грубо.

– Да. Развълнувах се – тя се обърна към Катарина. – Сега може ли да изляза?

Вратата се отвори бавно, за да разкрие Лисандър и Бейвъл, които държаха мечове, насочени към тях. Виктор и Пейгън стояха настрани. По-възрастният мъж изглеждаше нервен, докато Пейгън, сякаш се въздържаше да не се разсмее. Нора излезе от фургона, като внимателно наблюдаваше въоръжените мъже. Вниманието и на двамата беше насочено към Юън, който стоеше и ги преценяваше. Беше се свил като змия, готова да нападне, и двамата мъже го знаеха.

Нора прехапа долната си устна, докато премисляше какво би могла да направи. Притесняваше се защото знаеше какво трябва да стори. Беше единственият начин да попречи на Юън да ги нападне и да убие някои от тези глупаци. Препъвайки се срещу Лисандър, тя хвана китката му, която държеше меча и я извъртя рязко с ръката си. Мечът се освободи и тя използва тежестта си, за да го извади от равновесие. Вдигна полата си и я уви около лявата си ръка, след което се обърна, за да се изправи срещу Бейвъл, чието лице пребледня значително, докато преценяваше дали трябва да се бие с нея, или не.

Юън се приближи до нея за секунда.

– Дай ми меча.

При тази намеса, тя се вкамени.

– Знаеш, че съм достатъчно способна, за да се изправя срещу него. Леля ми ми изпрати учител, когато бях още дете, и по нейна заръка се обучавах с години, въпреки че баща ми се вбесяваше от това, че бе посмяла да изпрати учител без съгласието му.

– Мечът, Нора. Веднага.

Тя му се намръщи, докато му подаваше меча с дръжката към него. Нямаше смисъл да спори с Юън, когато трябваше да избяга. Това бе загуба на време, а разсейването само щеше да е причина за повторното им залавяне.

– Хвани го, Бейвъл – нареди Лисандър, когато се изправи на крака.

Двамата мъже влязоха в сблъсък с мечове.

Нора наблюдаваше със страхопочитание умението на Юън. За мечка бе доста пъргав. Движеше се като течност. С грация. Със сила. Бе доста красива гледка. Беше очевидно кой е по-добрият майстор на меча. Съмняваше се някой да може да покаже по-добро умение от това на Юън.

Тогава Бейвъл направи неочакваното. Наведе се, когато Юън парира един от ударите му, завъртя се на пети и подаде меча на Катарина. Нора остана със зяпнала уста от действието му. Катарина изпита баланса на меча, след това нападна Юън, който отстъпи невярващо.

– Страхуваш се от жена? – попита тя.

Юън поклати глава.

– Ще счупя ръката ти, ако те ударя с меча.

– Опитай – тя замахна, но Юън дори не се опита да парира удара.

Вместо това се наведе и с въртеливо движение се отдалечи от нея.

– Юън! – извика Нора, протягайки ръка към оръжието.

Ако нямаше намерение да се бори за свободата им, то тогава тя щеше да го направи.

Нора не очакваше да ѝ върне меча, но той го направи. Тя му кимна, в знак на благодарност, след това се обърна, за да се изправи срещу Катарина.

– Може ли?

Очите на Катарина проблеснаха.

– Хайде.

Юън се отдръпна назад при другите мъже, докато гледаше как жените се бият. Никога не бе виждал подобно нещо през живота си. Биеха се като шампиони. Отначало Юън за малко не ѝ бе подал меча, но нямаше никакво желание да нарани Катарина като се бори с нея. Сега осъзнаваше, че бе направил наистина мъдър избор, като се бе доверил на Нора.

– Невероятно, нали? – попита Виктор, заставайки до него. – Катарина е един от най-добрите майстори на меча, които някога ще видиш.

Юън се намръщи, оглеждайки четиримата мъже до него, които до един наблюдаваха жените. Би трябвало да се бие с мъжете, но не можеше да го направи, докато жените се дуелираха.

– Кат беше обучавана от самия крал Филип – обясни Виктор. – Той винаги казваше, че тя притежава ловкостта на десетима мъже.

– Впечатлен съм. Добре се бие – съгласи се Юън.

– И твоята дама се справя добре – добави Бейвъл. – Тя наистина е равна на Кат.

Да, така беше.

– Как така крал Филип е обучил циганско девойче да се бие? – Юън попита Виктор.

Виктор и Бейвъл се спогледаха.

– Той е приятел на семейството. Горе-долу. Познава Кат откакто се е родила.

Хмм… наистина странно.

– Не трябва ли да се бием? – попита Лисандър.

Юън разпери ръце и се обърна към мъжете.

– Най-вероятно. Ще започваме ли?

Тримата близки цигани се спогледаха нервно, докато Пейгън се смееше и поклати глава, отказвайки да се включи в битката.

Виктор и Бейвъл отстъпиха крачка назад.

– Аз поне нямам намерение днес да проливам кръв – отвърна Пейгън. – Какво ще кажете да позволим на жените да определят крайният резултат?

– Добре – съгласи се Лисандър. – Който спечели взема… – той се поколеба, сякаш мисълта току-що му бе хрумнала. – Ако ги пуснем, няма да ни платят, нали така?

Виктор въздъхна.

– Най-вероятно не.

– Да ви платят за какво? – попита Юън.

– Бяхме наети да те отвлечем – отвърна Бейвъл.

– Защо?

Те повдигнаха рамене.

– Беше ни наредено да яздим с теб и дамата в продължение на четири дни, след което да ви оставим сами да намерите пътя до дома.

– Защо? – Юън повтори въпроса си.

Отново всички вдигнаха рамене, с изключение на Пейгън, и Юън имаше чувството, че той знае повече, отколкото казваше.

Но това можеше да почака.

Юън изсвири на жените.

– Дами, моля, свалете оръжията.

Жените го направиха.

Юън се обърна обратно към Виктор.

– Сега ми кажи отново кой ти плати?

– Все още никой не ни е платил. Беше ни наредено просто да ви заловим и след това да отидем и да си вземем парите.

Юън бе напълно объркан от неочакваните им думи.

– Кой ще ви плати? Не видяхте ли мъжа, който ви нае?

– Да. Но никога преди не сме го срещали – каза Бейвъл. – Просто се появи, докато посещавахме…

Лисандър прочисти гърлото си и настъпи Бейвъл по крака. Последният изруга и избута мъжа далеч от себе си.