Фургонът се разклати, когато Виктор се качи на него. Чу как другите се качват на конете и завързват нейния и този на Юън за фургона.

Отвлечена. Думата звънтеше в главата ѝ, когато се обърна обратно към Юън. Раздразнителният ѝ спътник, щеше да е още по-сърдит, когато научеше за тази промяна, щом се събудеше. Вината беше изцяло нейна, тя бе сигурна в това. Нямаше съмнение, че групата я бяха разпознали като племенницата на кралицата на Англия и бяха решили да я използват, за да получат откуп.

А сега какво щеше да прави?

8 Pagan - езичник (англ.ез.) - Б.р.

9 Певец, музикант – Б.р.


Глава 5

Юън се събуди с толкова силна болка в главата, че за момент си помисли, че е бил ритнат от собствения си кон. Но когато се опита да помръдне и осъзна, че ръцете и краката му са вързани, заподозря, че бе нещо много по-лошо от това. Примигвайки, за да отвори очи, той откри Нора да стои до него. Лицето ѝ изглеждаше бледо на слабата светлина във фургона; тя се взираше във вратата, сякаш ѝ се искаше да може да я разбие само с мисълта си. Фургонът се наклони и той удари ребрата си в твърдия под. Стисна зъби от болка.

– Къде сме? – изръмжа той.

Въпросът му я стресна. Тя подскочи и се обърна към него, за да го погледне. Когато срещна разгорещения му поглед, на лицето ѝ бе изписано облекчение.

– Събуди се.

– Да. Защо съм завързан? Ти ли направи това? – попита той, макар да знаеше, че самата идея бе безумна.

И въпреки това, с нея всичко беше възможно.

Тя изглеждаше обидена от думите му.

– Бяха нашите приятели. Мисля, че те упоиха по време на обяда, след това те качиха тук и те овързаха.

– А ти какво правеше, докато ме връзваха?

– Помислих, че си болен.

Юън не пропусна начина, по който тя избегна да отговори на въпроса му.

– Не ти ли се стори странно, че имат нужда да завържат болен човек?

Тя се размърда сякаш развълнувано.

– Не знаех за това, докато не се качих самата аз във фургона и те видях да лежиш на пода.

– Тогава какво направи?

– Опитах се да избягам.

– После?

Тя хвана малко парче плат, което лежеше до него.

– Отпуших устата ти.

Не това искаше да чуе от нея. Със сигурност, бе направила нещо повече от това сляпо да се предаде.

– Колко мило от твоя страна. Не помисли ли да махнеш и останалото, с което са ме овързали?

– Да, но въжетата са прекалено стегнати. Ще имам нужда от кама, за да ги разхлабя.

Юън си пое дълбоко дъх и се опита да не ѝ се ядосва. Все пак навън имаше четирима мъже и ако се бе борила с тях, най-вероятно щеше да пострада. Така поне бе невредима и имаше възможност да помогне. Негова беше вината, че бе свалил гарда си и бе позволил да го опиянят. Нямаше смисъл да изкарва яда си на Нора.

– Погледни в десния ми ботуш.

Нора повдигна вежда при тези му думи.

– Имаш кама у себе си?

– Да. Винаги.

Тя се пресегна към коляното му и опипа крака му.

– От вътрешната страна на крака ми, Нора.

Тя се поколеба, сякаш страхувайки се да го докосне по толкова интимен начин. Със зачервено лице изпълни заръката му. Юън затаи дъх, когато студената ѝ ръка докосна вътрешната част на прасеца му.

Усещането за допира на пръстите ѝ беше прекрасно, когато тя внимателно бръкна в кожения ботуш, търсейки камата, която бе скрита в специално създаден калъф. Докосването ѝ беше като коприна по кожата му и изпрати тръпки по тялото му.

Както и други неща.

– Извади я внимателно – каза ѝ той предпазливо. – Нямам желание да бъда осакатен.

Тя го изпълни, а бавните ѝ и прилежни движения само го накараха да се възбуди още повече, когато желанието вече го изгаряше. Едва се сдържаше да не изстене от чувството. Би дал всичко, за да усети меките ѝ деликатни ръце по гърба си, докато я държеше под себе си.

Нора прехапа устни, което накара тялото му да се напрегне от желание. След като извади камата, тя сряза въжето, с което ръцете му бяха вързани.

Юън въздъхна, успокоявайки се малко и се насили да не се докосне, за да успокои неудобството от ерекцията си. Начинът, по който се развиваха нещата, го караше да се чувства като Приап10 и ако не намереше начин да отпусне тялото си, бе сигурен, че ще рискува здравето си заради неизразходена страст. Взе камата от ръката ѝ и освободи краката си, след което я върна в ботуша си.

– Колко време бях в безсъзнание?

– Трудно е да се каже, но, предполагам, от няколко часа. През цялото време се движим с непроменено темпо.

– Някакво предложение, защо ни заловиха?

Тя се помръдна, чувствайки се неловко.

Стомахът му се стегна.

– Какво си направила, Нора?

– Нищо – отвърна тя непокорно. – Не мога да съм нещо по-различно, както и ти.

– Какво искаш да кажеш?

Тя въздъхна и се втренчи в ръцете си, докато си играеше с тях в скута си.

– Мисля, че са ме разпознали. Казаха, че са минали през Аквитания и Англия. Вероятно са се срещнали с Елеонор и…

Нервите му не издържаха.

– Ще престанеш ли с глупостите за Елеонор? Имам нужда да си нормална за момент.

Тя се вцепени и го изгледа ядосано.

– Моля? Какво те кара да си мислиш, че ще излъжа за такова нещо?

– Защото брат ми е съветник на крал Хенри и ако племенницата му бе тук, в Шотландия, Син щеше да го е споменал.

Тя го изгледа още по-надменно отпреди и го прониза с изпълнен с недоверие поглед.

– Е, ако брат ти е толкова близък с Хенри, тогава защо не е чувал за мен?

Той бе смаян от логиката ѝ.

– Моля?

– Може би брат ти не е толкова близък с краля, колкото те кара да вярваш. Освен това, на кой шотландец около себе си би се доверил Хенри? Той не харесва никой, роден на север от Адриановия вал11.

Това бе глупаво. Защо тя отказваше да приеме реалността? Имаше нужда да не се държи като луда, за да могат да избягат.

– Това са пълни глупости – отвърна той в защита на брат си. – Лично съм виждал как Хенри прегръща Син.

Нора издаде неприличен звук.

– Не ти вярвам – каза му, като очите ѝ се присвиха до тесни кехлибарени точки. – Добре познавам чичо си. Той не прегръща никого. Дори собствените си синове.

Юън прокара ръце през лицето си. Тази жена нямаше здрав разум. По някаква причина твърдо вярваше, че е близка с Елеонор. Ако спореше с нея нямаше да стигне до никъде. И това го оставяше с един неотложен въпрос.

Защо наистина бяха отвлечени? Какво се надяваха да извлекат циганите от това? Локлан по скоро би умрял, отколкото да даде пари за живота му. Брат му би очаквал той сам да се измъкне от тази бъркотия и той щеше да го направи.

Нямаше друго основание да го отвличат. Може би, в края на краищата, Нора бе причината. Баща ѝ сигурно бе някоя важна личност и би платил кралски откуп, за да върне дъщеря си. Всеки добър баща би го направил и въпреки че девойката бълнуваше на моменти, бе симпатична.

– Къде смяташ, че ни водят? – попита тя.

– Нямам представа. Казаха ли ти нещо?

– Споменаха, че ще ни заведат в замъка на Локлан. Но не мисля, че са се насочили натам.

– Наистина ли?

Тя се вцепени от сарказма му.

– Може да не ми се подиграваш.

Юън отпусна главата си на стената на фургона и затвори очи. Как се беше забъркал в тази каша? Искаше само да удави болката с малко ейл. Трябваше да е у дома в леглото си, забравил за света. Вместо това, бе хванат в капана на раздрънкан фургон с жена, която не разбираше каква добродетел е тишината.

– Къде смяташ, че ще ни заведат? – попита Нора. – Мислиш ли, че имат готова килия за нас? Сигурно в замъка на някой благородник. Но кой би посмял да задържи един МакАлистър в своето леговище? Чудя се дали ще отрежат твоето, или моето ухо за доказателство, че ни държат? Баща ми често разказва историята за дядо ми, чийто ръце били отрязани като доказателство за неговото залавяне от врага, който го държал за откуп.

Тя вдигна ръката си и я огледа на приглушената светлина.

– Не ми се иска да изгубя ръката си. Сигурна съм, че изпитваш същото. Мъжът има нужда от ръката си. Чудно ми е какво друго могат да вземат…

– Може би ще отрежат езика ти като доказателство.

Нора се намръщи срещу него.

– Езикът ми? Как това ще докаже нещо? Не се съмнявам, че моят език си прилича с който и да е друг.

– Да, но самият факт, че са го отрязали, ще му докаже, че наистина държат теб, а не някой друг.

Тя го изгледа гневно, но това поне му донесе малко отдих. За съжаление, не мина много време, преди да започне отново да му задава всякакви въпроси – затова накъде се бяха насочили и какво ги очакваше.

Докато минутите се точеха бавно, Юън започна да се надява, че все пак ще му отрежат ушите. Искаше да слуша хората от другата страна на фургона за улики, но всичко, което чуваше, бяха безкрайните предположения на Нора. Тя беше права. Вдигаше шум като за цяло семейство. И въпреки че това трябваше да го ядоса, той откри, че разговаряше доста с нея. Бе изобретателна и интелигентна девойка, чието въображение нямаше граници, когато минаваше през различни варианти за това какво можеше да им се случи.

– Знаеш ли – каза тя, докато играеше с воала си. – Говорят, че има дракони по възвишенията. Може би ще ни заведат там, за да нахранят някои от тях. Никога не съм вярвала в дракони, но веднъж в дома ни дойде един търговец и той имаше рана от ухапване. – Тя разпери ръцете си значително. – И беше на ръката му. Каза, че когато бил млад мъж е бил ухапан от дракон.

– Колко беше голяма, когато ти разказа тази история?

– На дванадесет.

– Може би я е измислил, за да те забавлява.

– Възможно е, но изглеждаше много искрен. Мислиш ли, че там има дракони? Бих искала да срещна един, ако има…

Юън поклати глава, когато тя продължи своите истории. Дамата обичаше да говори точно толкова, колкото той презираше да го прави. Най-накрая, щом фургонът спря, брътвежът на Нора също престана. Тя наклони глава, за да слуша.