Изумена, тя повдигна глава и наблюдаваше изкусния начин, по който Юън държеше и свиреше на инструмента. Дори нямаше нужда от куха тръба, за да настрои звука, както свирачите, които бе виждала в дома на баща си.

– Свириш? – тя му зададе риторичен въпрос.

Той ѝ отвърна като изсвири „Химна на Лошия Рой”.

В отговор на опитното му изпълнение, Нора остана с отворена уста. Кой да знае, че голямата, огромна мечка може да е толкова талантлива? Никога не бе чувала някой да свири толкова добре. Големите му ръце улучваха струните с такава лекота, което говореше за години внимателно упражняване. Страховити и силни ръце, които също бяха секли и събирали дърва предишната вечер. Ръце, които принадлежаха на напълно първичен мъж. Изцяло първобитен и все пак възхитителен. Сега, след като го бе чула да свири, той бе още по-невероятен.

Юън ѝ върна лютнята. Нора му се усмихна, докато пробваше струните с ръце.

– Колко струва? – той попита търговеца.

Когато чу думите му, Нора спря.

– Пет паунда, милорд.

Юън дори не се опита да се пазари. Извади парите и ги подаде на търговеца.

– Имаш ли допълнително струни.

– Да, милорд.

– Ще взема два комплекта от тези.

В отговор на добрината му, сърцето на Нора заби лудо. Защо ще ѝ подарява такова нещо? Той едва я познаваше, а и тя доста грубо се бе намесила в живота му. Трябваше да я мрази заради това, което му бе причинила. Вместо това, Юън ѝ правеше подарък. Такъв, за който бе жадувала откакто баща ѝ бе унищожил първата ѝ лютня.

След като Юън плати на търговеца за струните, мъжът си тръгна и ги остави.

Нора стоеше по средата на пътя и гледаше Юън с удивление. В този момент, той беше най-милият мъж, когото тя някога е познавала. Искаше да заплаче от щастие и благодарност заради това, което ѝ бе купил.

Едва се сдържа да не го целуне.

– Защо купи лютнята за мен? – попита Нора, а гласът ѝ бе изпълнен със сълзи от щастие.

Юън преглътна, след като тя зададе въпроса си. Все още не бе сигурен, защо го бе направил, освен че изражението на лицето ѝ, когато бе видяла лютнята, и което бе зърнал, го бе ударило в стомаха като с юмрук. Беше очевидно, че евтината лютня щеше да ѝ донесе часове от неизказано щастие и по някаква причина това не търпеше обмисляне; мисълта тя да е щастлива правеше деня му по-ведър.

Неспособен да каже и дума, той вдигна рамене и се обърна към коня си.

– Почакай!

Той се обърна.

– Може ли да спрем за момент и да ми покажеш как да свиря? Само малко?

– Нора, все още имаме…

Лицето ѝ помръкна.

Стомахът го сви.

– Добре – съгласи се той.

Какво бяха още няколко минути на фона на тези, които вече бяха изгубили?

А и на него му допадаше да пътува с нея. Тя бе привлекателна девойка и наистина го разсейваше от миналото. Поне за момента.

Нора го дари с усмивка, която заслепи сетивата му. Приближи се до падналото дърво и седна на него, докато той пое юздите на конете и ги отведе до място, където могат да си починат и пасат.

Нора седна с лютнята в скута си, като я държеше под странен ъгъл. Опитвайки се да я поправи, Юън я прегърна, за да ѝ покаже как да я държи и бе мигновено нападнат от свежата, приятна миризма на русата ѝ коса; от мекотата на дланите ѝ върху неговите; от начина, по който я усещаше като рай в ръцете си.

Дълбоката нужда го разкъса, възбуждайки го толкова силно, че го накара да изпита болка. Той вдиша уханието ѝ, оставяйки се да го облее, докато ръцете ѝ докосваха неговите. О, усещането да държи тази жена в прегръдката си беше прекрасно. А вкусът ѝ бе още по-добър…

Нора усети ръцете на Юън около себе си. Почувства дъха му по врата си. Начинът, по който силните му длани водеха нейните по праговете и струните, за да ѝ покаже как да свири.

Тя се наслаждаваше на топлината му, докато мечтите за нейния измислен кавалер се изпаряваха. Изчезнал бе образът на русия менестрел9, а на негово място тя виждаше само лицето на мъж с измъчени сини очи. Мъж, който можеше да създава хубава музика с ръцете си.

Юън стисна зъби, докато се бореше с нуждата да зарови лицето си в извивката на шията ѝ. Загуби представа за времето, докато седеше там, а тя бе почти в скута му и прокарваше ръцете ѝ през поредица от акорди, за да я научи на една лесна песен.

– Знаеш ли думите към песента? – попита го тя?

– Да.

– Ще ме научиш ли и на това?

– Не, Нора. Нямаш желание да ме чуеш как пея, уверявам те. Казвали са ми, че крякането на жаба е в пъти по-добре от моето грачене.

– Не го вярвам. Бих желала да чуя как пееш.

Юън потръпна от идеята. Беше прекарал предостатъчно години с подигравките на братята си, за да се заблуждава, че има талант. Но докато го гледаше с поглед, тръпнещ в очакване, тя не можа да устои на молбата ѝ.

– Само ако се закълнеш, да не ми се смееш.

Нора погледна през рамо, за да види искреността в очите му. Кой би си помислил, че мъж като него ще се страхува от това някой да му се подиграва?

Че кой би посмял? По-добре да се присмиваш на дявола, отколкото на мъж като Юън МакАлистър.

– Обещавам, да не се смея.

Той изпя няколко думи и бързо доказа, че е бил прав. Звучеше ужасно.

Но тя не се засмя.

Само му се усмихна, докато научи достатъчно от песента, за да я запее сама.

– Имаш прекрасен глас, милейди – каза той с лек и нежен тон.

Тя не можеше да си спомни кога бе последният път, когато комплимент я бе карал да се чувства така приятно.

– Благодаря.

Юън я слушаше, като позволи на гласа ѝ да го успокои.

Преди да се осъзнае, той прокарваше пръстите си през косата ѝ.

Тя не възрази.

– Коя си ти наистина, Нора? – попита той тихо, докато галеше главата ѝ и се бореше с желанието да зарови устните си в голата ѝ шия.

Без съмнение кожата ѝ щеше да има вкус на мед, а леко соленият вкус само щеше да го накара да я желае още повече.

– Не мога да ти кажа това, Юън. Ще извикаш баща ми, ако го направя.

Той прокара пръстите си през косата ѝ към меката и нежна буза. Никога не бе усещал такава фина и гладка кожа. Бе прекарал дълго време без жена. Толкова време без спокойното освобождение на нежно тяло до неговото, че тръпнеше от желание да бъде близо до нея. И все пак не можеше да се насили да се отдалечи. Тя го примамваше по начин, по който никога не бе изпитвал преди. Беше на върха на езика му да я попита дали ще му позволи да я люби. Но той знаеше по-добре. Колкото и дръзка да беше, тя бе благородничка. Девица, чиято невинност се простираше дълбоко в нея.

Нора никога не бе познала докосването на мъж. Никога не бе научила за красотата, която носеше този момент, когато двама души бяха голи и преплетени, и двамата, намирайки утеха един в друг, когато достигаха върха на човешкото удоволствие.

Айзобел бе тази, която му показа това за първи път. Там, поне за малко, той се бе почувствал, сякаш беше нещо повече от забравения МакАлистър. Брейдън бе красивият. Локлан умният. Киърън бе чаровникът, а той…

Бе тихият. Този, който баща му щеше да погледне, докато си мърмори нещо под носа и да поклати глава.

– Не се знае какво ще излезе от него, Айлийн. Може би трябва да го замонашим и да ги оставим да се оправят с чумеренето му.

– О, говори по-тихо, преди да те е чул. Юън е добро момче и ще стане добър мъж.

– Той е слаб. Не виждаш ли как се кланя пред братята си. Дори на Брейдън, който е по-млад. Срамно е. Със същия късмет можеше да се роди момиче. Тогава поне бих разбрал, защо иска да стои скрит в стаята си. Не може да се мери с останалите. Никога няма да може.

Присъдата на баща му винаги гореше дълбоко в душата му. Никога не се бе страхувал от братята си. Просто не бе видял причина да се бие с тях заради дребни неща. Имаше толкова много битки, в които един мъж да се включи. За разлика от братята си, той винаги ценеше уединението и тишината пред юмрук в лицето. Може би, в крайна сметка, настина е трябвало да стане монах. Но докато наблюдаваше как дамата упражнява песента, осъзна, че за него монашеството би било голяма грешка. Нямаше начин да спази клетвите.

Нора се облегна в ръцете му, което мигновено го стресна.

– Колко беше голям, когато се научи да свириш? – попита го.

– Дванадесет.

Тя положи глава на рамото му и я извърна, за да може да го погледне.

– Какво те накара да решиш да се научиш?

Той вдигна рамене.

Нора извъртя очи към него.

– Иска ми се да отговориш на въпрос поне веднъж, Юън. От какво се страхуваш?

– Не се страхувам.

– Тогава защо не ми казваш?

Той въздъхна, докато си спомняше детството. Мястото, на което бе изпратен от семейството си. Рядко се връщаше толкова назад в миналото. Наистина там нямаше нищо стойностно, което да си спомни.

Но поради някаква причина, Юън намери сили да отговори на въпроса ѝ.

– Лютнята принадлежеше на брат ми, Киърън. Той я купи, за да може да напише поема за девойката, която бе пленила сърцето му през онази седмица. Бе опитал да свири, но тогава откри, че е влюбен в друга девойка и остави лютнята в стаята си да събира прах. Един ден се промъкнах, докато бе навън да се забавлява и се научих да свиря.

– Наистина?

Той кимна.

– Защо? И не смей да вдигаш рамене отново.

Устните му трепнаха при заповедническият ѝ тон.

– Не знам. Просто изглеждаше като прахосничество да стои там и никой да не се грижи за нея.

Устните ѝ се извиха в усмивка при думите му.

– Харесваш ли музиката?

– Да. Но предпочитам да създавам своя собствена, пред това да слушам нечия друга.

– О!– отвърна тя, като застина в скута му. – Извинявам се, ако пеенето ми те е притеснило.

– Не, Нора. Допада ми звукът на гласа ти.

Вътрешно Юън потръпна, когато думите излязоха от устата му. Беше признание, което би предпочел да не прави пред нея. Без съмнение сега щеше да се отпусне още повече в бърборенето си.