– О – отвърна подигравателно тя. – Защо ме гледате така?

Лисандър прочисти гърлото си. Погледна към останалите, след това към нея.

– Каква е твоята идея, жено?

– Значи сега ме търсите за предложения, така ли? Какво ви кара да мислите, че обикновена, глупава жена като мен ще има някаква идея как да се свърши мъжката работа? Защо ли имам чувството, че ще припадна само при мисълта да се опитам да измисля нещо.

Лисандър стисна устни.

– Моля те – каза Бейвъл, като отиде при нея. – Нямаш представа какво видяхме преди малко. Ако имаш други идеи, аз съм готов да ги чуя – той погледна Лисандър през рамо. – И ако той те обиди отново, ще му разцепя главата.

Нора се събуди рано, дори по-рано от пивоваря и жена му. Колкото се може по-тихо, тя напусна къщата, за да се освежи. Едва се бе развиделило, като светлината сега започваше да си проправя път през селото. Това бе една от любимите ѝ части от деня. Почти винаги се събуждаше преди всички останали и ценеше моментите, в които бе сама на света.

Но когато наближи малкия поток, който течеше зад къщата, осъзна, че не беше сама. Юън я бе изпреварил, както като бе станал по-рано, така и до мястото. Когато го видя, облян от бледата утринна светлина, тя се вцепени. Черната му коса беше зализана назад от изваяното му лице, беше до кръста във водата и държеше нож до гърлото си, докато се бръснеше. Погледът й се наслади на гледката на загорялата му плът, на начина, по който вълните се плискаха срещу голата му, бронзова кожа, галейки и дразнейки я до перфектен блясък.

Тя проследи линията на мускулите му с очи, наблюдавайки как тялото му се напряга и изпъва с всяко движение. Да, Юън Макалистър беше най-добре изглеждащият мъж, когото някога бе виждала.

Винаги защитена у дома, Нора никога не бе изпитвала такова желание към някой мъж, но сега го почувства. Усещаше го с всяка част на тялото си.

Сърцето ѝ биеше лудо, дробовете ѝ се свиваха, затруднявайки дишането ѝ; краката ѝ бяха на път да се подкосят. Какво толкова я привличаше в този невъзпитан грубиянин? Той не беше от типа мъже, които ще я ухажват с поезия. Нито пък бе от типа мъже, които ще стоят с нея часове наред, докато тя слушаше песните на бард.

Напротив, бе като баща ѝ, винаги нетърпелив около музикант. Не можеше да преброи пътите, в които баща ѝ бе принуждавал майка ѝ да се качат в стаята им, вместо да седне и да изслуша приказката на барда. Баща ѝ винаги бързаше да повика майка ѝ, но никога не бе доволен да седне и да послуша останалите.

Майка ѝ, бог да я благослови, винаги бе търпелива и грижовна, както би трябвало да е всяка съпруга. Всеки път, когато баща ѝ искаше да се оттегли за вечерта, майка ѝ тръгваше с него дори когато вършеше нещо друго в момента.

Но Нора искаше повече от това.

Не желаеше да е покорна съпруга, която винаги се подчинява на заповедите на съпруга си. Искаше да живее живота си по свои правила.

Когато затвори очи, видя своя перфектен мъж; образован, който четеше и създаваше песни и поезия с нея. А не такъв, който изчезваше да напада дървета с брадва всеки път, когато се ядосаше.

Но докато наблюдаваше голото тяло на Юън, трябваше да признае, че нападението на дърветата бе свършило прекрасни неща с тялото му. Беше го дарило със силни рамене, които пращяха от сила. Мощни, мускулести бедра, които бяха покрити с тъмни, къдрави косми и гърди, които искряха от мъжествена красота.

Изведнъж той се обърна и я видя да стои в средата на кръга от дървета. Нора замръзна, неспособна да се движи и да диша. Изглежда сякаш времето бе спряло, докато двамата се гледаха. Но това, което най-много я порази, беше колко красиво е лицето му, когато бе напълно обръснато. Елегантните му черти…

Ако не беше размерът му и мъжествеността му, можеше да го нарече хубав. Но нямаше нищо хубаво или женствено в мъжа пред нея. Той бе въплъщение на неподправена мъжественост.

– Имаш ли нужда от нещо, девойче? – попита той.

Дълбокият тон на гласа му я накара да изтръпне. Нора преглътна и се опита да отговори само за да открие, че не можеше.

– Нещо не е наред ли? – попита той, приближавайки се към нея.

Нора изпищя, при мисълта, той да излезе от водата. Ако бе толкова повлияна само от гърдите и гърба му, тя изтръпна при мисълта как би реагирала при вида му буден и напълно съблечен. Когато лежеше вчера, гол, в леглото си, не изглеждаше толкова… Голям!

– Добре съм – отвърна тя, като се обърна и затича обратно към къщата.

Юън се усмихна, докато я наблюдаваше да бърза. Значи, девойката го бе хванала, докато се къпе…

Усмихна се още по-широко, когато тялото му мигновено реагира при мисълта, че тя го бе гледала. Имаше дързък и решителен поглед. Такъв, който не я бе накарал да се изчерви или изкикоти. Тя го гледаше като жена, която знаеше какво иска. Мисълта накара тялото му да се възбуди. Превърна кръвта му в лава. Представи си какво би било да вкара жена като нея в леглото си…

Тази мисъл бързо бе последвана от друга. Никога нямаше да я опознае. Не и по този начин. Дори и без обещанието към Кийрън, съществуваше малкият проблем, че тя бе обещана на друг. Веднъж вече бе отнел жена, принадлежаща на друг. Нямаше да направи тази грешка отново. Айзобел бе уверила Киърън, че годеникът ѝ, Роби МакДъглас, не се интересува от нея точно както бе убедила Юън, че брат му не я обича. Накрая Роби и Киърън бяха готови да жертват живота си за тази, отровна като змия, кучка. Докато брат му бе предпочел да умре, Роби бе водил вражда между двете семейства, която почти бе унищожила клановете МакАлистър и МакДъглас. Никоя жена не бе толкова ценна.

Нора принадлежеше на Раян.

Без значение какво изпитваше Юън към нея, щеше да я почете, сякаш вече бе съпруга на онзи мъж, а желанията му да вървят по дяволите.

Нора прекара остатъка от деня, избягвайки Юън. Нещо, което се оказа изключително трудно, след като напуснаха къщата на пивоваря и отново бяха на път към замъка на Локлан.

– Изключително си тиха, девойче, и това ме кара да се притеснявам за здравето ти. Сигурна ли си, че си добре?

– Много добре – побърза да го увери тя.

Прекалено много пъти ѝ бе задавал този въпрос.

Последното нещо, което искаше да му каже, беше, че той е причината, поради която тя не се чувстваше наред. Кой да предполага, че липсата на брада, ще придаде такава явна промяна на лицето му? Той вече не изглеждаше толкова странно или диво. Сега имаше някаква елегантна грация в чертите му. Аура на силен хищник. Защо мъж с такова спиращо дъха лице, би искал да го скрие под брада? Със сигурност, трябваше да има закон, който да забранява това престъпление. А тези негови широки рамене…

Бяха упадъчни. Силни. Следваха движенията му, като я разгорещяваха и изпълваха с желание, докато си представяше как прокарва ръка по гладката му кожа, как докосва черната му, като абанос, коса отново. Цял ден се опитваше да прогони тези картини от съзнанието си: гледката на голото му тяло, разположено върху леглото; звукът от плътния му смях; вкусът му от снощната целувка, която бяха споделили. И най-вече, видът му тази сутрин в потока.

Да, но бе трудно да се фокусира върху нещо друго, когато бе обсебена от такива палави неща. Поне не бе пил ейл тази сутрин, нито бе приел предложението на Ейнъс да вземе малко със себе си, когато тръгваха. Явно смяташе да остане трезвен, докато бяха заедно.

Това със сигурност беше добре.

Денят премина в тишина, докато не срещнаха търговец, който идваше по пътя срещу тях. Фургонът на мъжа бе препълнен с плат, кутии и бурета. Малък, набит кафяв кон, теглеше натоварената каруца, докато мъжът вървеше пред него, държейки юздите му. Той бе нисък, пълничък мъж, с нежни кафяви очи, който се усмихна и свали шапката си към тях. При вида на стоката му, сърцето на Нора заби лудо.

– Може ли да спрем? – попита тя Юън.

– Защо?

– Искам да разгледам. Моля те?

Юън спря търговеца с неохота и помогна на Нора да слезе от коня си. Правеше всичко възможно да не е рязък с нея, но не бе лесно. Дамата беше като сврака, чиято глава се обръщаше към всяко нещо, което намереше за привлекателно или интересно. Поне днес не го беше карала да спират, за да се занимава с цветя. Очакваше да вземе една от скъпите кожи, които бяха хвърлени върху фургона. Вместо това тя заобиколи от другата страна на търговеца, където имаше завързани четири лютни. Прокара ръка по тях, сякаш бяха най-ценният предмет на земята. Тръпка полази по гръбнака му, докато наблюдаваше милата ѝ ласка и се зачуди какво би било усещането, ако ръката ѝ се спускаше по гръбнака му.

– О, тези са красиви – ахна тя.

– Харесвате ли лютнята, милейди? – попита търговецът.

– Да.

Юън се присмя на ентусиазма ѝ, въпреки че озареното ѝ лице го омагьосваше.

– Това са просто лютни, Нора. Дори не са от най-добрите.

Тя му се намръщи.

– Какво знаеш ти за тях?

Изражението на лицето ѝ омекна, когато отново погледна към евтините лютни от върба.

– Красиви са, нали? – попита тя търговеца.

Юън поклати глава, когато Нора дръпна една от струните.

Търговецът извади една лютня от фургона и ѝ я подаде.

– Искате ли да я подържите?

– Да. Много ви благодаря.

Лицето ѝ искреше точно както слънцето. Тя бе изкусително създание. Изпълнена с толкова много радост, както той бе с лошо настроение.

– Свирили ли сте? – попита я търговецът.

– Не. Баща ми казва, че свиря като прислужница, извиваща врата на котка. Затова една вечер, след като си легнах, той използва лютнята за разпалки.

Нора прегърна лютнята в скута си и изсвири неправилна нота.

Нехармоничният звук накара всички да се свият.

Баща ѝ бе прав. Наистина звучеше, сякаш някой извива врата на котка.

– Дай ми това – каза Юън, вземайки инструмента от ръцете ѝ, преди да ги е измъчила още.