– Присмивате ли ми се, сър?

– Не, любима – отвърна той честно, усмихвайки се, въпреки че искаше да не го прави, когато докосна подутата ѝ долна устна с палец. – Просто случайна мисъл ме накара да се засмея.

Тя се намръщи, сякаш не му вярваше.

– И каква мисъл ще да е това?

– Че не можеш да говориш и да ме целуваш едновременно.

Лицето ѝ порозовя.

– Ти си мошеник.

– Да, до дъното на прогнилата ми душа.

Изражението ѝ стана мило и приветливо.

– Наистина не е приемливо да бъда тук с теб по този начин – погледът ѝ обходи тялото му, което го накара да изпита страстна нужда да я докосва още. Да я докосне навсякъде. – Майка ми би била възмутена.

Той пусна брадичката ѝ.

– Баща ти би бил бесен.

– Да наистина би бил. Не се съмнявам, че ще поиска главата ти.

И то не тази на раменете му.

– Не се и съмнявам.

Тя прочисти гърлото си и се обърна. Отдалечи се на три крачки, спря и се обърна назад, за да го погледне през рамо.

– О... и Юън?

– Да?

– Целуваш се прекрасно.

Омаян, той я наблюдаваше как си отива.

Целуваш се прекрасно.

Тези думи звучаха в главата му и извадиха наяве странна вълна от надменна гордост. Защо беше така, не бе сигурен. Това, което знаеше, бе че изпитва непреодолима нужда да я последва, да я вдигне на ръце и да провери дали би била толкова дръзка и приказлива в уединението на леглото му.

След тази мисъл се появи и друга, много по-болезнена. Никога нямаше да разбере. Мъжът, който бе предизвикал смъртта на брат си и на най-добрия си приятел, не заслужаваше жена като нея. Не заслужаваше нищо. И никога нямаше да получи нещо. Поне това дължеше на Киърън.

6 Част от юзда, която се поставя при впрягане в устата на животното - Б.р.

7 Ейл – английска светла бира – Б.пр.


Глава 4

Катарина се спря до огъня, слушайки тримата мъже, които планираха своята атака срещу Юън МакАлистър, докато четвъртият се бе облегнал на колелото на фургона и ги наблюдаваше.

Пейгън седеше с кръстосани ръце пред гърдите си и бе опънал дългите си крака напред, също кръстосвайки ги. Дългата му златна коса се бе разстлала по раменете и гърдите му. Светлината на огъня, която се отразяваше в ясно изразените, красиви черти на лицето му, придаваше червеникав оттенък на косата му. Той бе наистина красив воин. Висок. Мускулест. Плашещо сериозен. Имаше тъмносини очи, като на хищник, който никога не пропускаше нито един детайл.

Всеки път, щом погледнеше към Катарина, тя усещаше дълбока нужда да се прекръсти. Никой не бе сигурен откъде се бе появил. Отказваше да говори за миналото или родината си, която най-вероятно бе много далеч, защото той притежаваше екзотичен акцент, който никой не можеше да разпознае. Единствената нишка към миналото му бе неестественото му умение с меча. Беше очевидно, че е бил обучаван и то добре, но те дори не знаеха дали е бил рицар, или бивш оръженосец.

Като се имаше предвид, че Пейгън8 не бе истинско име. Беше прякор, който Лисандър и останалите му бяха дали много отдавна в Светите земи заради дивата му ярост и факта, че не се страхуваше от никой. Не се страхуваше дори от господ. Или поне така говореше Пейгън. За човек, който твърдеше, че няма душа или уважение към божествената справедливост, той винаги носеше малко разпятие около врата си.

Не беше с тях от дълго време. Само от няколко седмици. Беше се присъединил към групата им в Англия, докато пътуваха към северна Шотландия. Катарина не бе сигурна дали могат да му се доверят и на смъртоносна аура, която носеше като втора кожа, но Лисандър и Пейгън се познаваха отдавна и Лисандър гарантираше за него. Затова, след кратък дебат, Пейгън се бе присъединил към групата. Бе част от тях и въпреки това винаги се държеше на разстояние.

Пейгън я погледна за кратко, докато тя продължаваше да стои и да наблюдава мъжете и едва тогава Катарина осъзна, че той също бе толкова развеселен от заговора на останалите, колкото и тя. Краят на устата му се изви в кисела усмивка, за да сподели с нея собствения си укор относно тяхната дискусия.

Виктор, който бе най-близкото нещо до баща, държеше голяма, стара и дрипава чанта в лявата си ръка. Беше торба, която тя бе поправила по-рано днес. Сивата му коса стърчеше нагоре, сякаш си бе играл с нея, докато се опитва да докаже мнението си.

– Казвам да го нападнем в гръб. – Виктор погледна надясно и подаде чантата на мъжа до него. – Бейвъл, вземи този чувал. Ще го нахлузим на главата му и ще го удряме по нея, докато умре.

Бейвъл кимна в съгласие. Висок колкото нея, той бе музикантът в клана им. На двадесет и половина години, той беше само три години по-голям от нея, с черна коса и искрящи черни очи. Беше красив мъж, който винаги бе възприемала като брат.

– Мога да използвам чука си и ще го натоварим във фургона за минути – добави Лисандър.

Висок и страховит войн, той бе изпратен да бди над нея и да помага, ако се наложи.

– Или всички заедно може да го убиете – включи се Кат в дискусията им.

Тя погледна всеки един от мъжете. В уморените сиви очи на Виктор имаше някакъв нетипичен блясък, докато зелените очи на Лисандър искряха от нетърпение. Бейвъл извърна поглед засрамен. Пейгън се засмя гърлено, което накара останалите да се намръщят. Лисандър понечи да изрита обутите крака на Пейгън, но преди да го докосне, мъжът ги дръпна бързо, сякаш очакваше „приятелската” атака. Беше необяснимо как Пейгън успяваше да се движи толкова бързо и колко добре познаваше мислите и намеренията на останалите, понякога дори преди те самите да са наясно.

– Какво знаеш ти, жено? – попита Лисандър раздразнено, насочвайки вниманието си към нея. – Прекъсваш работата на мъжете.

– О, да – каза тя, като се засмя горчиво. – Убийството, в повечето случаи е мъжка работа, но ако си спомняш ни беше платено да отвлечем Юън МакАлистър, не да го убиваме. Замислял ли си се какво ще се случи, ако се върнем с трупа му?

Пейгън кимна едва доловимо, сякаш бе впечатлен от речта ѝ. Без да каже и дума, той погледна останалите, за да види как ще отвърнат.

– Имаш ли по-добър план? – попита Виктор.

За разлика от останалите съзаклятници, той уважаваше способността ѝ да разсъждава.

Кат кимна.

– Предлагам да го упоим.

– Подъл женски трик – изплю се Лисандър. – Предлагам да сме доблестни, като мъже.

Тя се изкашля.

– Ако го направите, ще го убиете. Мъж като него няма да тръгне кротко с вас. Ако го нападнете и той ще ви нападне.

Лисандър издаде неприличен звук, насочен към нея.

– Хайде, да приключваме вече. Кат, ти ще подготвиш фургона за него.

– Пейгън? – попита тя, обръщайки се към мъжа, който изглеждаше развеселен от спора. – Ти какво мислиш?

Гласът му бе дрезгав и плътен, като гръмотевица, която отекваше заедно с чуждия му акцент.

– Предлагам да не се намесваш в манипулациите на останалите, освен ако не си поканена. И за по малко са били прерязвани гърла.

– Ще се присъединиш ли тогава? – попита Лисандър.

Пейгън поклати глава.

– Не тая злоба към този мъж и нямам желание да се бия с него. Оставям вие тримата да се оправите с това.

Лисандър кимна рязко.

Катерина вдигна ръце, отказвайки се да продължи спора.

– Когато Юън МакАлистър умре и братята му пожелаят живота ви, искам да си спомните чий беше гласът на разума.

Щом Виктор понечи да тръгне с останалите, Лисандър го накара да остане.

– Издаваш прекалено много шум, Виктор. Ще е по-добре ако оставиш това на мен и Бейвъл.

По-възрастният мъж се съгласи с неохота.

Той се затътри обратно към огъня, където Кат стоеше с ръце на хълбоците и наблюдаваше малоумните мъже, които си тръгваха.

– Те са глупаци – каза тя под носа си.

– Хайде, Кат, не се ядосвай, защото не са те послушали.

– Не съм ядосана. Напълно съм спокойна. Виж.

При тези ѝ думи той се засмя, след което заедно с Пейгън ѝ помогнаха да почисти остатъците от вечерята им. Катарина изми чашите и чиниите, докато Виктор хранеше конете с остатъците. Пейгън седна обратно до фургона и остана там безучастен и тих. След известно време, Бейвъл и Лисандър се върнаха с празни ръце. И двамата бяха доста пребледнели.

– Е? – попита Виктор с нотки на страх и надежда в гласа си.

– Виждал ли си колко е едър? – ахна Бейвъл. – По-висок е дори от Пейгън.

Кат погледна към мъжа, който бе поне с глава по-висок от всеки друг, когото познаваше. Дори Лисандър беше пребледнял и Кат не знаеше за друго нещо, което да е успяло да обезсърчи бившия войн. Преживял Кръстоносните походи, Лисандър имаше железни нерви.

Досега.

– Убеден съм, че не искам да удрям този мъж – съгласи се Лисандър. – Със сигурност само ще го разяри.

Пейгън се засмя.

– Колко може да е едър? – попита Виктор.

Лисандър протегна ръка над главата си и се изправи на пръсти.

– Той е като великан. Никой не спомена нищо за отвличане на великан.

Бейвъл кимна оживено.

– Ще ни трябва по-голям фургон, в който да го държим.

Кат размени развеселен поглед с Пейгън, който продължи да ги наблюдава мълчаливо.

Виктор почеса сивата си брада, докато размишляваше над думите им.

– Казаха ми, че пиел много. Не беше ли пиян?

Лисандър вдигна рамене.

– Само знам, че имаше брадва и го видях да отрязва дърво два пъти по-голямо от мен с три удара. Нямах намерение да заставам между него и брадвата, за да проверя дали е бил пиян, или не. И ако може да направи това, докато е пиян… Смятам, че е наистина опасен.

Внезапно и тримата мъже погледнаха към Пейгън, който вдигна вежда, в отговор на вниманието им.

– Няма да ме намесвате в тази лудост. Ако го искате, ще трябва сами да го заловите.

В унисон погледите им се обърнаха към Катарина.