Когато почисти и провери собствените си оръжия върху второто легло в стаята, тя си помисли, че вероятно има части от Ланс, които не познава толкова добре, колкото би трябвало. Части, които вероятно би се бояла да опознае.

Той беше мъж с много пластове и безкрайно търпение. Никога не бе срещала по-търпелив мъж и все пак с толкова вътрешна сила, каквато притежаваше той. За разлика от мъжете породи, Ланс не потискаше доминантността и силата си. Той ги използваше, когато се наложеше, комбинирайки ги с ледена логика или търпение, сигурен че така ще постигне резултатите, които ще му гарантират постигането на това, което търси. И все пак той не чувстваше нужда да впечатлява когото и било с доминиращата си натура.

За разлика от Джонас, Ланс не играеше игрички, не манипулираше и не заплашваше. Като вятъра, щом не можеше да мине през нещо, той го заобикаляше или го разнищваше пласт по пласт. За първи път виждаше напълно воина, който досега го беше зървала само бегло. В лицето му, в напрегнатите му мускули и хладния непроницателен поглед в сините му очи, докато подготвяше оръжието си, тя видя мъж, който не би се поколебал да направи последната стъпка, ако почувства че е нужно.

Това изпрати странна тръпка на възбуда из тялото й. Убедеността, че в някои случаи, вероятно в повечето случаи, той е по-силен от нея, по-силен от Породите, които тя познаваше. Той бе мъж, който разбираше и вярваше в законите на земята. В справедливостта. Но също така бе мъж, който разбираше, че тези закони имат своите ограничения.

Тази нощ неговите закони и неговата справедливост не съществуваха. И тя съжаляваше за това. Не бе искала да го повлича в света си.

Откъсвайки поглед от него, тя приведе глава, съсредоточавайки се върху собствените си оръжия и върху подготовката за предстоящата нощ. Едва се бе съмнало. Пътуването от Броукен Бът до Ийст Парк бе минало по график. Разбира се, факта, че вятърът сякаш побутваше джипа им, бе помогнал доста. Ланс бе нарушил всички ограничения на скоростта и бе шофирал със спокойна ефективност, която я бе изнервила.

Беше говорил малко. Погледа му бе свиреп, а изражението безизразно. Дори бяха закусили преди да си вземат стая и в мига щом затвори и заключи вратата след тях, той бе взел металното куфарче и бе започнал да сглобява пушката.

Хармъни бе последвала примера му, започвайки със собствените си ритуали преди битка. Но сега всичко бе различно. Тя потърси вътре в себе си онова ледено ядро, заради което бе наречена Смърт, и осъзна, че то вече не съществува. Вместо да чувства изгарящата жажда за отмъщение вътре в себе си, сега тя усети само съжаление.

Емоциите се надиха в нея, завихриха се в гърдите й, карайки я да се чуди как успява да диша без да я задушат. Сякаш след чифтосването нещо вътре в нея се бе променило; частта от нея, която бе толкова важна и която я бе карала да убива с такава лекота. Тази част сякаш сега… липсваше.

Тя поклати рязко глава, мръщейки се, докато опитваше да намери смисъл в мислите си. Нима умението да обича е било винаги част от нея? Никога не го бе усещала преди, никога не бе изпитвала нужда да обича, докато не срещна Ланс.

Оставяйки настрани пълнителите, които държеше, тя притисна ръка към корема си, а пръстите й неусетно го погалиха. Бебе. Какво трябваше да прави с едно бебе?

Но ръцете й копнееха да го прегърнат. Затваряйки очи, тя помисли, че ще види мъничко личице с черната гъста коса на Ланс, ще види целият свят в тъмносините му като нощ очички. Вероятно малко момченце, което ще знае какво е да се смее.

Ледена тръпка премина през тялото й щом отвори очи и стана от леглото. Защото не бе видяла тази спокойна картина, която желаеше, а лабораториите и бебешки плач, който отекваше между студените каменни стени, докато бебетата плачат за внимание, а в писъците им се долавя отчаяна нужда от топлина.

Малки личица изкривени от гняв; очи, гледащи света с наранена ярост, на които отговарят единствено виковете и плача на другите, споделящи тяхната съдба.

— Обикновено толкова ли си изплашена преди работа? — Гласът на Ланс проби кошмарните спомени от миналото и тя се обърна, за да го погледне. — Трябва да тръгваме.

Страх и гняв се стегнаха на възел в стомаха й, карайки я да потърка с длани настръхналите си ръце.

— И къде отиваме?

Погледа на Хармъни се насочи към него, когато Ланс отново разглоби пушката и прибра частите й в куфарчето.

— Първата ми идея беше по-добра. — Тя дишаше плитко и забързано. — Дейн ще ни скрие, докато детето се роди. Ще бъдем в безопасност. Бебето ще е в безопасност.

Ланс затвори куфарчето, вдигна го от масата и го постави на пода. Наблюдавайки я внимателно, той се облегна отново назад на стола, отпусна ръце около тялото си и я изгледа решително.

— Ако започнем да бягаме сега, никога няма да спрем. Нито нашето дете. — Гласът на Ланс бе твърд и категоричен.

Това бе част от Ланс, за която трябваше да признае, че я кара да се замисля. Доминантността бе като огън в сините му очи и в изсечените контури на лицето му. Част от нея откликваше на грубата мощ, струяща от него. Караше я да иска да му се подчини, да му даде всичко, което пожелае.

Но точно сега той искаше душата й.

— Не мога да ти позволя да го направиш. — Тя вирна брадичка щом видя, че погледа му става по-твърд. — Имаме прекалено много за губене и прекалено много опасности, които могат да ни последват.

— Разбира се, че ще ни последват. — Усмивката му бе скована и сдържана. — Изгубихме ги в Болдър, но съм сигурен, че скоро ще успеят да ни настигнат.

— Знаел си, че ни следват? — прошепна тя.

Тя го бе заподозряла щом Ланс мина през Болдър, вместо да заобиколи града, както беше по план, но в онзи момент не бе напълно сигурна. Собствения й радар, настръхването в основата на тила й, не се бе включил, затова нямаше как да е сигурна.

Ланс сви рамене.

— Мисля, че забелязах хеликоптер в далечината през задното огледало, но не бях сигурен. Може да е бил самолет, по дяволите, може да е било само сянка. Но определено някой ни следи.

Тя обви ръце около тялото си, дишайки дълбоко. Господи, как мразеше всички тези емоции, причиняващи хаоса вътре в нея. Но сякаш щом веднъж ги бе изпитала, те нямаха намерение да спрат да се появяват. Не стихваха и не я оставяха на спокойствие.

— Това е още една причина да се свържем с Дейн. — Тя започна да диша по-дълбоко. — Той ще знае къде да ни скрие…

— Нямам нужда бившите ти любовници да защитят моята жена или моето дете — сопна й се той. — Не ме притискай, Хармъни, защото ще загубиш.

— За това ли е всичко? — попита тя, гледайки го изумена. — Няма да приемеш помощта му, защото съм спала с него?

— Напълно способен съм да защитя моята жена и моето дете — информира я той, а гласа му ставаше все по-дълбок. И макар да остана спокоен, погледът му стана по-твърд. — Ще вземем информацията, която имаш, и ще я отнесем на Брейдън. От там ще решим как да се справим с Джонас.

Мъже! Тя изгледа намръщено Ланс.

— Ланс, не се съмнявам, че можеш да ни защитиш. Важното е да намерим място където бебето ни ще бъде в безопасност, след това можем да се борим с останалото.

— Ако бягането и криенето ще ми гарантират твоята безопасност и тази на детето ни и сам без проблем ще намеря къде да ни скрия. Мамка му, Хармъни. Разбирам, че с копелето имате история, но ще го направим по моят начин, не по неговият.

— Не се съмнявам, че ти…

— Е, прощавай, ако е прозвучало така — сопна й се той.

— Пазариш се с животите и на други хора — прошепна тя отчаяно. — Не можем да го направим, Ланс.

— Ще се спазаря и с дявола, ако това ми гарантира безопасността ти. — Сега в гласа му се долавяше нетърпение. — Ако Първият Лъв съществува, то неговото местонахождение няма да е в онези файлове. Ако Съвета е знаел къде се намира, отдавна да са го премахнали. Жадните за власт учени на Съвета нямаше да се поколебаят да използват информацията.

Той стоеше там, толкова спокоен, решен, че всичко ще се случи така, както го иска и точка. За миг Хармъни почти се предаде. Почти се съгласи.

Но тогава личицата на бебетата в онези лаборатории отново се появиха в ума й. Крещейки за внимание, за топлота. Те не бяха познали топлота, никога не бяха чувствали любов или нежност. Това беше бъдещето на тяхното дете, ако Съвета го получиха… това или смърт.

Изпъвайки рамене, тя го погледна решително.

— Тогава ще замина сама. Знам как да се свържа с Дейн…

Тя не очакваше реакцията му, макар че вероятно трябваше. Търпението му се изпари, а очите й се разшириха.

През тялото й премина страх, когато Ланс скочи към нея и стисна здраво ръцете й.

— Как ли пък не, по дяволите! — Лицето му бе изкривено в гневна гримаса, очите му блестяха яростно. — Само опитай, Хармъни, по дяволите, само опитай, и кълна се в Бог, ще те закопчая с белезници толкова бързо, че главата ще ти се завърти.

Устните й се разтвориха, докато го гледаше, шокирана от горещото му докосване.

— Пусни ме. — Тя се отскубна от хватката му.

— Нима мислиш, че ще ти позволя да продължиш да бягаш? — Погледът му прониза нейния. — Че съм неспособен да защитя теб и детето ни?