Лора Лей - Да обичаш Порода

— Заслужаваш нещо по-добро — каза тя тъжно, когато Ланс спря водата и взе две дебели меки кърпи.

— По-добро от какво? — попита започвайки да я подсушава. Бавно, с нежни движения, сякаш се боеше да я докосне.

— По-добро от убиец с грозно минало и още по-грозна същност. — Тя го наблюдаваше внимателно, когато той хвърли кърпата настрани и започна да се подсушава с другата.

Той не каза нищо. Тя дори реши, че ще игнорира думите й. Но щом привърши, той хвърли кърпата настрани и я погледна преценяващо.

— Бих умрял за теб, Хармъни — каза той простичко. — Обичам те. Никога не съм казвал това на друга жена в живота си, с изключение на жените в семейството си. Всичко, което съм, принадлежи на теб. С грозното минало и всичко останало. Никой мъж не може да желае нещо повече от това, което си ти. — Ръцете му обгърнаха лицето й и тя почувства как очите й се изпълват със сълзи. — Красива, силна. Способна. В твое лице получавам много повече от това, което заслужавам. Никога не го забравяй. — Очите му блеснаха пакостливо. — Или ще се наложи отново да те напляскам. А сега се приготвяй. Трябва да планираме следващите си действия.

Той помилва задника й, ефективно напомняйки й за пляскането, което бе получила.

За нещастие, частта с пляскането й бе харесала много повече, отколкото би трябвало.

— Къде е скрита информацията? — Час по късно Ланс разчистваше празните чинии от вечерята и отново напълни чашите им с кафе, преди да се върне на мястото си.

Хармъни се бе облегнала назад на стола си и го гледаше. Можеше да почувства промяната в него. Точно това правеше Ланс една от най-големите сили наоколо. Той решаваше проблеми и бе готов да реши и този. Веднага.

Тя въздъхна тежко и се наведе напред, хващайки чашата си за кафе с две ръце.

— Болдър, Колорадо — каза тя тихо. — Скрих ги в планините.

— Защо не в депозитна кутия в някой сейф?

Тя поклати глава.

— Заради камерите. От тях няма начин да се скриеш напълно и някой от треньорите на Съвета би могъл лесно да ме разпознае, без значение как ще се маскирам и без значение, че когато избягах от лабораториите бях много млада.

Ланс кимна.

— Бунгало ли имаш или…?

— Не е толкова просто, Ланс. — Искаше й се да беше. — Скрих я много отдавна. На място където знаех, че със сигурност ще бъде защитена. Да стигнем до нея няма да е никак лесно.

— Няма да тръгна натам, без да знам всичко — сопна се той. — Няма подслушватели в къщата и никой не ни слуша отвън. Тук сме в безопасност, Хармъни. Кажи ми къде е?

Хармъни сви устни. Сега пред нея в пълна сила се разкриваше твърдоглавия шериф. Тя се облегна отново назад на стола си, наблюдавайки го внимателно.

— В малка пещера, която всяка година е обитавана от една или друга женска пума. Макар че през последните няколко години, една и съща пума успява да задържи мястото за себе си. Самата информация е прибрана в специална кутия и заключена с код. Всеки опит да бъде разбита или отворена без кода, ще унищожи всичко, което се намира в кутията.

Едната му кафява вежда се повдигна леко и тя бе стоплена от одобрението, което разпозна в погледа му.

— Умно — промърмори той.

— И аз така мисля.

— Ще трябва да дадеш информацията на Отдела по делата на Породите…

Тя поклати глава.

— Има шпионин в Убежището. Лео ще бъде заловен или убит преди от Отдела да разберат къде се намира. Това решение не е приложимо.

Той се облегна назад на стола си и прокара ръка през косата си, загледан за дълъг миг в тавана.

— Ами Брейдън? Той знае, че има шпионин. Той и Мегън могат да се заемат с това.

— Това може да повлияе на работата им с Породите, които вече са под крилото им. — Тя поклати глава. — Не знам, Ланс.

— Това е единствената ни възможност — каза той грубо. — Ако не друго, той ще познава някой, с който да се свържи, извън Убежището. Породите са сплотени, но като при всички останали, някои от Породите работят срещу останалите. Това е единствената ни възможност, защото след това, повече няма да бъдеш в играта.

Ето го още веднъж този заповеднически тон. Той изпрати тръпки по гръбнака й, докато му хвърляше намръщен поглед.

— Не можеш да измъкнеш убиеца от породата — каза му тя тихо.

— Не, но мога да измъкна моята порода от средата на убийствата. — Той се наведе напред, а погледа му стана твърд, когато я погледна. — И никога не се съмнявай, скъпа, че ще бъдеш измъкната.

Защо ли тези думи накараха тялото й да потръпне някак развълнувано?

— Може да обсъдим това по-късно — каза тя, вместо да спори за нещо толкова безсмислено. По дяволите, и тя искаше да се измъкне. Искаше всяка нощ да спи в прегръдките на Ланс и да чувства как детето им расте в тялото й.

— Не сме далеч от Болдър — каза той. — Но в момента ни следят прекалено много очи. Ще се обадя на Брейдън, за да приготви всичко, което ни е нужно, и да се срещнем довечера зад съда. Там има подземен тунел, който преди е служил за път към подземните килии, които някога са се използвали много често. Можем да се промъкнем в съда и да се измъкнем през тунела.

Това вероятно щеше да се получи. Хармъни се поизправи на стола си, докато на ум вече съставяше плана за действие.

— Можем да стигнем в Болдър до сутринта — кимна тя. — Ще вземем стая, докато се стъмни. Това е единствения начин да се измъкнем в планината, ако някой ни следва.

— Няма да ни проследят. Но въпреки това ще тръгнем, след като се стъмни, само за да се сигурни, че е безопасно. Направи ми списък с всичко, което ще ти е нужно, а аз ще го предам на Брейдън.

Хармъни повдигна вежди.

— Имаш предвид, че и аз ще участвам? — попита тя сладко.

Ланс кимна, гледайки я намръщено, заради сарказма в гласа й.

— Ако можех да те заключа тук и да те задържа далеч от опасността, щях да го направя — заяви той, макар да знаеше, че и двамата са наясно с това. — Страхувам се за теб, Хармъни, но това е твоя свят. Ти го познаваш дяволски по-добре от мен. Този път аз ще те следвам.

Тя бе истински шокирана. Погледна го невярващо. Много добре знаеше, че този мъж не е свикнал да следва когото и да е било.

— Не казвам, че ще ми хареса — изръмжа той. — Казах, че ще го направя. Има огромна разлика. И ще те напляскам заради това по-късно.

По дяволите, тя отново измърка. Хармъни премигна чувайки тихия звук, който се откъсна от гърлото й.

— Палавница. — В очите му гореше син пламък, щом погледна назад към нея. — Продължавай в същия дух и просто ще те завържа за леглото, докато всичко това приключи. Този звук ме прави по-твърд от камък.

— Разгонването го прави така или иначе — посочи му тя.

— Кажи го на пениса ми. — Той се изправи от стола си, давайки й възможност да види издутината под дънките му. Дебела. Тежка. Устата й се напълни със слюнка. — И спри да ме гледаш така. Събирай си краката и да потегляме.

Той беше много властен. Хармъни го гледаше как се отдалечава от масата, въпреки твърдият член под дънките му. Той бе готов да работи с нея. Харесваше й това. Не го бе очаквала, но й харесваше. Очите й го проследиха, забивайки се в твърдия му гръб, когато той се отдалечи от нея, и за миг тя усети как нещо в гърдите й омеква.

Тя го обичаше.

Този факт изведнъж сякаш се заби в ума й. За момент можеше да се закълне, че видя звезди посред бял ден.

Тя го обичаше.

Това определено бе най-силната емоция, която някога бе изпитвала. Ето защо не бе намерила сили да го напусне. Въпреки че знаеше каква опасност представлява за него, не бе успяла да се насили да го напусне, защото се бе влюбила в него още от първата нощ, когато се запознаха.

Когато за пръв път той я докосна, Хармъни се почувства така, сякаш е красива, сякаш е нещо чупливо, нещо, за което трябва да се грижи. Докато шепнеше неприличните си искания в ухото й и я караше да се чувства повече жена, отколкото някога е била, тя просто се бе влюбила в него.

— Хармъни, този поглед на лицето ти ме кара да те изчукам отново, а вече нямаме време за това. Направи списъка и да тръгваме. Искам да се справим с това по-скоро.

— Едно бързо…

— Вече си получи бързото — изръмжа той и гласа му накара вътрешностите й да се разтопят. — Искам цяла нощ. По дяволите. Искам да те чукам завинаги. Сега нека се погрижим за това.