Ланс се усмихна и се надигна от бюрото.

— Имам един братовчед, който по една случайност е ненадминат в разбиването на криптирани от Съвета файлове — каза той. — Можеш да се довериш на Брейдън, Хармъни. Ние можем да му се доверим. Ще запазим онова, което искаш да остане скрито и ще се спазарим с Джонас за останалото. Това ще ни спечели времето, което ни е необходимо да открием твоя Лео.

— Играем си със самоличността на първият Лъв — прошепна тя. — И с неговата безопасност.

— Ако той все още е жив, значи има богат опит в това да се пази. Нека видим първо с какво разполагаш, после ще решим. Ще преценим възможностите си и ще тръгнем от там.

— Няма да бъде лесно да се измъкнем от Дейн и от Джонас — промърмори Хармъни притеснено. — Да не говорим за нашият приятел убиец-имитатор. Те ще очакват това. Все още мисля, че трябва да кажем на Дейн.

Ланс я наблюдаваше мълчаливо със замислен поглед.

— О, те определено очакват това. — Мъжът най-накрая заобиколи бюрото и тръгна към нея. — Но ние имаме скрит коз в ръкава си, скъпа. Имаме ветровете. Освен това си водя с мен един печен бивш убиец, който знае много добре как да избяга от опашките си. С тези две оръжия на своя страна, мисля, че ще ги победим. Колкото до това да кажеш на Дейн, мислила ли си, че той може да не знае за Лео? Ако не знае, тогава ти не би искала да разкриваш тази информация. А той никога няма да си тръгне без обяснения.

— Те ще чакат да отида за информацията. Ще го очакват, Ланс. — Хармъни стоеше далеч от мястото, където бе скрила кожената чанта със сведенията, които бе откраднала. Беше задържала хард диска за известно време, докато накрая не се бе отказала от опитите си да отвори криптираните файлове. Беше го опаковала и върнала при останалите в скривалището. Това беше преди няколко години.

— Хармъни, нямаме избор. — Гласът, както и изражението му, станаха по-твърди. — Няма да позволя Джонас да продължава да те разиграва по този начин. И проклет да съм, ако допусна този кучи син Дейн да се опита да отвлече теб и детето ми. Край на това!

Хармъни почти потръпна при тона на гласа му. Почувства как соковете й се разливат, разпалват женската й същност и я подготвят за него. Кой би могъл да твърди, че тя може да бъде толкова жена? Със сигурност не и тя. Не бе била преди Ланс.

Хармъни пое дълбоко дъх, опитвайки се да се сдържи да не му се нахвърли. Не можеше да обвинява за това разгонването. Възбудата, заливаща я сега, беше различна, но също толкова гореща. По-силна. И по-разрушителна за разума й, отколкото разгонването някога бе било.

Възможно ли бе част от нея да е програмирана на подчинение? Или това беше естествено? Беше ли това любов?

— Хармъни. — Ланс изръмжа предупредително, и Хармъни осъзна, че все още се взира в него намръщено.

— Добре. Ще вземем документите. — Тя мушна ръце в джобовете си, след което се обърна и прекоси стаята, за да застане до прозореца.

Щората беше спусната, закривайки гледката на детската площадка отвън. Но това нямаше значение, тя не би видяла нищо така или иначе.

Това беше прекалено непознато. Какво, по дяволите, трябваше да направи сега? Чифтосването беше едно. Беше започнала да привиква към него. Беше се справила, нали така?

Ръката й спадна на корема й отново.

— Страх ме е — прошепна тя, вдигна ръката си и погледна към Ланс.

Горчив смях се надигна в нея.

— Не мисля, че някога съм била уплашена преди, Ланс.

Беше се измъкнала от лабораториите чрез стрелба и нито веднъж не бе изпитала страх. Беше се изправяла пред серийни изнасилвачи, убийци, престъпници и Койоти и окото й не бе трепвало пред опасността. Но мисълта за дете я ужасяваше.

Хармъни зърна изражението му и с мъка преглътна сълзите си. В очите му се спотайваше гняв, но това, което надделяваше над него, бе загриженост и мрачна решителност.

Ланс прекоси бързо стаята и я прегърна, притисна главата й към гърдите си, а ръцете му я обгърнаха здраво. Господи, как щеше да оцелее без нея? От първият миг тя бе намерила пътя към сърцето му и бе превзела душата му. Беше вдъхнала живот в неговия свят и той нямаше намерение да позволи на никого да му отнеме това. Нито на Джонас, нито на непознатия Дейн и със сигурност не и на Съвета по генетика.

Ланс усети как ръцете й се обвиват около гърба му и тръпката, която премина през тялото й, когато той притисна лицето си към косата й.

— Детето ни ще бъде добре — прошепна той. — Ще го научим как да играе бейзбол и как да ловува. Ще се научим как се пекат сладки за него и как да го накараме да се смее. И ще го защитим, Хармъни, обещавам ти.

Младата жена отново потръпна, опитвайки се да сведе глава, когато той се отдръпна леко назад, за да я погледне.

— Довери ми се — прошепна половинката й.

Лицето й се повдигна, очите й — тези красиви светлозелени котешки очи — плуваха в сълзи, когато тя се взря в него.

— Да си жена е гадно — прошепна тя. — Никога не съм имала този проблем преди теб.

Ланс се намръщи объркано. За какво, по дяволите, говореше?

— Какъв проблем?

— Да се нуждая от някого — прошепна Хармъни. — Да се нуждая от него повече, отколкото от свобода или от необходимостта да бягам. Да се нуждая от него повече, отколкото от това, за което се боря от толкова дълго време.

Ланс приглади назад косата й, усещайки как гърдите му се стягат още повече, когато тя отново разби сърцето му. Онова, което другите жени приемаха за даденост — любовта на един мъж, нуждата от него, близостта му — неговата жена смяташе за чудо.

— Аз винаги съм имал нужда от теб — проговори той тихо. — Мечтаех за теб. Чувах плача ти около мен и чувствах докосването ти в бриза, който ме галеше. Винаги съм знаел, любима.

Една сълза се откъсна от окото й.

— Аз знам как да отнемам живот, Ланс. Не знам как да създавам такъв.

Тя щеше да изтръгне сърцето от гърдите му. Ланс положи ръка върху корема й и почувства топлината на плътта й и тръпката в отговор на неговото докосване.

— Ти вече създаде живот — прошепна той и сведе устни към нейните. — Прекрасен чист живот, любима.

Устните й се разтвориха за неговите и от гърлото й се откъсна тихо скимтене — звук, изпълнен с уязвима нужда и болезнено желание. Желание, което Ланс знаеше, че изпитва единствено към него. Това бе неговата жена, неговата половинка. И с божията помощ, щеше да я пази.

Но първо щеше да я целуне. Устните й, отворени за него, приеха целувката му и той усети как Хармъни се разтопи под него. Сля се с него.

* * *

Хармъни се загуби в докосването на Ланс. Ръцете й се притискаха към гърдите му, притегляйки топлината му, усещаше горещата страст на тялото му и нещо повече. Усещаше покровителството му, доминиращата склонност да я закриля, да я успокоява. Ръцете му се обвиха около нея и удоволствието започна да се надига вътре в нея.

Една от големите му, мазолести длани се плъзна в косата й и подръпна кичурите, изпращайки електрически вълни през нервните й окончания.

О, тя харесваше това. Това беше удоволствие. По-голямо удоволствие, от което всеки човек би трябвало да се страхува; удоволствие, без което Хармъни знаеше, че никога повече няма да може да живее.

— Искам да те отведа у дома — прошепна Ланс до устните й. — Искам да бъда вътре в теб, Хармъни. Искам да те усещам, гореща и влажна, да ме стискаш и да крещиш под мен.

Хармъни почувства как вагината й се свива в отговор.

— Може да заключим вратата на офиса. — Тя се опита да улови устните му отново, да се потопи в удоволствието и емоциите, които изпитваше само с Ланс.

Мъжът се засмя и се отдръпна назад.

— Без повече секс в офиса — изръмжа той. — Няма да бъда в състояние да вървя, когато приключим, какво остава да шофирам, ако твоето малко палаво котенце ме стисне отново, както миналата нощ. Ти ме оставяш като празна черупка, любима.

Хармъни плъзна длани по гърдите му, след това по мощните мускули на ръцете му.

— Не те чувствам като черупка — прошепна тя. — Чувствам те твърд и готов за мен. Но ако настояваш, аз ще шофирам вместо теб.

Хармъни едва не се изсмя на колебанието, изписало се за секунда на лицето му. След това той се усмихна и поклати глава бавно.

— Прибираме се вкъщи — каза той и се отдръпна от нея. — Дейв е компетентен да ме замести временно. Приключих с канцеларската работа, докато ти се взираше в тавана и ръмжеше.

— Не ръмжах — намръщи се тя гневно.

— Прощавай, любима, но ръмжеше. — Ланс я посочи с пръст, докато отиваше към бюрото си. — Най-сладките тихи звуци, които някога съм чувал през живота си, но определено беше ръмжене.

Хармъни не си спомняше нещо такова.

— Причуват ти се разни неща. — Тя опря ръце на кръста си и придружи смръщването си с гневен поглед, когато той събра купчината документи от бюрото си и тръгна обратно към нея.

— Мечтай си, коте. — Ланс я потупа по дупето, когато мина покрай нея. — Да се прибираме вкъщи. Имам планове за изпълняване.

* * *

Хенри Ричард Алонзо наблюдаваше от безопасността на една витрина, когато Райдъра се измъкна от задния паркинг на шерифството и пое нагоре по улицата. И двамата бяха вътре в него. Шерифът и неговата курва Порода. Кучката парадираше със статута си на Порода с униформата, която обикновено носеше и с презрението си към света. Тя беше убиец, точно като всички женски от този вид, той просто трябваше да го докаже.