* * *

Раната приличаше на тази на бармана. Хармъни клекна и наклони глава, взирайки се в началото на разреза. От ляво на дясно започваше точно под лявото ухо и завършваше точно под дясното. Убиецът беше силен, достатъчно силен, за да задържи Томи Мейсън неподвижен за главата, докато прави разреза.

От ъгъла на раната Хармъни прецени, че главата е била извита назад върху нещо.

Младата жена подпря лакти на коленете си и присви очи, докато проследяваше раната. Беше чисто направена, прецизна. Острието почти сигурно бе беше на боен нож, но не беше специално модифициран. Нейният нож имаше острота, която дори членовете на Специалните части, които притежаваха такива, не достигаха.

Някой не си бе научил домашното. Но това не я изненада, че я имитират. Някой знаеше, че тя е тук, което означаваше, че Джонас не е открил своя малък шпионин в Убежището.

— Знаеш ли, тази поза е много погрешна на доста равнища, Хармъни.

Породата вдигна поглед към Ланс, когато той влезе в спалнята, наблюдавайки я как застава над тялото на Мейсън, с крака от двете му страни.

— Светлината е по-добра — промърмори тя. — Някой не се грижи правилно за острието си. Ела.

Мъжът пристъпи към тялото.

Хармъни използва молива, който беше взела от един заместник по-рано и посочи отблизо назъбеното разкъсване на иначе чистия разрез в горния край.

— Има неравност по острието. Доста видима. Ако си забелязал по-рано…

— Забелязах — прекъсна я той.

Тя го изгледа озадачено, срещайки присвитите му очи, след което кимна бавно. Дали стаята се подслушваше? Хармъни огледа голата спалня. Имаше двойно легло; чаршафите бяха мръсни, а завивките — разкъсани. В ъгъла имаше малък гардероб, освен него нямаше нищо друго.

— Дейв каза, че статистиката показва, че Томи Мейсън е точно… — Хармъни провери в бележника си. — Метър и седемдесет и седем. Вашият убиец е метър и деветдесет. Въз основа на ъгъла на раната на бармана, както и на тази, няма да има повече от три сантиметра, плюс-минус, разлика.

Хармъни отново се вгледа в трупа внимателно.

— Няма рани по ръцете от самозащита, следователно не е имал време да се отбранява. Нападението е дошло откъм гърба със сигурност. Ъгълът е различен, ако те атакуват отпред. По тялото има много слаб земен мирис. Това не е естествената му специфична воня. Предполагам, че убиецът ти е прекарал известно време лежащ върху влажната земя, преди да влезе.

— Лиза каза, че ги е натикал в мазето, за да се срещне с някой. Някой, когото не е искал да видят. Тя каза, че е бил склонен да го направи обаче.

— Няма свидетели. — Младата жена кимна. — Това й е спасило живота.

Хармъни се изправи бавно.

— Дали убиецът е Порода? — попита Ланс, когато тя отстъпи настрана от тялото.

— Съмнявам се. Породите не могат да прикрият естествената си миризма, когато докоснат нещо. Който и да го е убил, го е държал много близо за няколко секунди. Миризмата щеше да бъде още по дрехите.

— Имам доклад за Порода, която може да прикрие миризмата си — съобщи Ланс внимателно. — Когато е необходимо.

Хармъни сви рамене.

— Има няколко случая, в които миризмата може да бъде временно прикрита от Порода. Но не и по този начин. — Тя махна с ръка към трупа. — За да прикрие всички следи, Породата трябва да атакува отпред. В този случай е било дебнещо нападение. А и той е задържал жертвата си секунда или две, наслаждавайки се на убийството.

Ланс погледна отново към тялото.

— Кръвта е по предната част на дрехите — каза той. — Ако убиецът го е пуснал веднага, щеше да потече в различна посока.

— Да. — Хармъни сложи молива, който й бе дал заместника, зад ухото си, потри ръце и огледа стаята отново. — Който и да е бил, е внимавал. — Тя посочи отворения прозорец. — Всички прозорци са отворени, колкото да позволят въздуха да циркулира, за да разсее миризмите. Искал е да се подсигури, че няма да го засека.

Съществуваха много начини да се скриеш от друга Порода, трикове, които Хармъни бе научила през годините, в стремежа си да остане поне една крачка пред Койотите.

— Има отпечатък от стъпка под прозореца, през който мина ти миналата нощ, но нищо друго. Внимателен е, Хармъни. Дяволски внимателен.

Прозорецът може да беше съвпадение, но, по дяволите, тя просто не вярваше в съвпадения. Някой друг, освен приятелски настроената лъвска порода в съседство, я наблюдаваше.

— Извършителят е знаел, че не съм в къщата тази сутрин — каза жената замислено, запазвайки гласа си тих, когато Ланс се наведе по-близо до нея. — Колко задници ме наблюдават? Чудя се как не се препъват един в друг. Няма начин убиецът да ме е следил, а след това да е свикал среща. Не е разполагал с време. Нуждаел се е от партньор.

— Без съмнение. Лиза каза, че Томи не е очаквал срещата — каза Ланс, преди да попита: — Приключи ли тук?

Хармъни въздъхна тихо.

— Не мога да открия нищо, Ланс. Който и да го е сторил, е бил дяволски внимателен до сега. Знае хитростите.

В този миг нещо проблесна в паметта й. Беше като коварен сърбеж между плешките. Осъзнаване, нещо познато, за което не бе сигурна.

Хармъни имаше перфектна памет, а тя сама по себе си беше оръжие. Не беше фотографска памет, но не забравяше подробности. До сега.

— Тогава да отидем в офиса и да напишем доклада. Дейвид предприе разследване и докато не постигнем нещо, ти си отстранена от патрулиране.

— Но Джонас…

— Майната му на Джонас — изръмжа Ланс, когато излязоха от къщата, ръката му се отпусна на кръста й, а високото му тяло сякаш надвисна над нея. — Аз ще се заема с него.

— Чух, че той си пада по бързия секс, не вярвам, че преживяването ще ти хареса. — Хармъни обърна ръка, провери ноктите си, след това тръгна след Ланс към Райдъра.

— Пада си по бързият секс? — повтори мъжът бавно. — Господи, определено нямах нужда от тази представа в главата си. — Той сякаш потръпна, когато тя отвори вратата на автомобила и скочи вътре.

Когато Хармъни понечи да затвори вратата, Ланс пристъпи между нея и седалката, наведе се и се взря в нея. Младата жена посрещна погледа му спокойно, чудейки се дали гнева, кипящ вътре в нея, се забелязва в очите й.

Може би не трябваше да се гневи. Ако той искаше да приеме Смъртта и Хармъни заедно, коя беше тя да се оплаква?

— Изпусни го, преди да влезем в офиса — нареди Ланс, гласът му прозвуча с онзи заповеднически тон, който сякаш пронизваше едновременно и мозъка, и вагината й.

— Да изпусна какво? — Хармъни го изгледа. — Не знам за какво говориш.

— За това, че си на ръба да се разсъскаш? — изсумтя той. — Не си прави труда да ме лъжеш, Хармъни.

— Защо, защото вятърът ще ти каже истината?

— О, скъпа, няма нужда проклетия вятър да ми го шепне. — Той доближи лицето си към нейното, гневът проблясваше в погледа му. — Мога да кажа кога ме лъжеш само като погледна лицето ти.

Хармъни стисна устни упорито. Начинът, по който бе реагирал тази сутрин, беше труден за вярване.

— Сега е най-подходящото време да започнеш да говориш — отсече Ланс. — Защото този поглед ме кара да се надървя и това ми вдъхва достатъчно решителност да предизвикам отговорите ти по друг начин.

Хармъни едва не простена при мисълта за удоволствието. За един кратък миг тялото й пламна, изгаряща възбуда започна да пулсира във вените й.

Молейки се Ланс да не вижда отклика й по лицето й, тя продължи да се взира мълчаливо в него. За щастие, бе способна да сдържа съскането си.

Все още не можеше да забрави, че той не й бе повярвал, когато бе отрекла, че е убила Мейсън. Беше видяла подозрението в очите му, беше го чула в отговора му. Без значение какво казваше сега, тогава не й беше повярвал.

За мен е достатъчно. Сякаш това не би било достатъчно доказателство за някой друг.

— Хармъни… — Ланс произнесе името й предупредително.

— Не е ли по-добре да тръгваме към офиса? — попита тя студено. — Както ти каза, Джонас ще пристигне скоро, а аз имам да пиша доклад.

По лицето му се изписа неудовлетворение, а ръката му стисна рамката на вратата. Един мускул на челюстта му потрепна, преди да отстъпи назад и да затръшне вратата, след което заобиколи Райдъра. Арогантен мъжкар. Тя не лъжеше — е, с изключение на Джонас може би. И Дейн понякога.

Хармъни сви устни. Добре де, лъжеше, ако целта й си заслужаваше. Но не и Ланс и не и за това. За първи път през живота си някой искаше да има нещо с нея, вместо да иска нещо от нея. Не можеше да предаде това, без значение какво си мислеше той.

По дяволите, правеше се на луда за нещо, за което не би трябвало дори да се тревожи. В края на краищата, той беше вързан за нея, нали така? Не можеше да се чифтоса с друга. Ако следваха модела в природата, лъвовете се чифтосваха веднъж.

Може би това не бе нещо, което трябваше да разбере. Брейдън щеше да знае, би могла да го попита.

— Хармъни, този израз на лицето ти…

— Някога ходил ли си на паркинг? — Беше започнала да изгаря от възбуда. Не от разгонване, а от много различна възбуда. По-естествена, непринудена. Не можеше да я отхвърли, дори да искаше. А проблема беше, че не искаше.