Откритието на малкото доказателство, до което се бяха добрали, че първият Лъв е все още жив, почти един век след раждането му, и все още е във върховото си физическо състояние, беше щастлива случайност.

След като Хармъни бе игнорирала съобщенията му да се срещне с него преди години, Джонас бе започнал да я преследва. Преди две години, почти я бе заловил, след като я бяха хванали Койотите на Съвета. Беше закъснял само с няколко часа. Хармъни вече беше спасена.

Но нейният спасител беше оставил нещо след себе си. Окървавени остатъци от риза. Само една Порода носеше специфичното ДНК, което съдържаше кръвта. Първият Лъв. Първата Порода, създавана някога. Казано просто — праотеца на всички тях.

Преди близо век първият Лъв се предполага, че е загинал в катастрофа с хеликоптер, докато бягал с учения, негова половинка от Южноамериканската лаборатория, в която е бил създаден.

Къде беше половинката, Джонас не можеше да отгатне. Но знаеше, че където е Хармъни, Лъва няма да е далеч от нея. За съжаление шпионинът, работещ в Убежището, също е бил осведомен за Хармъни и сега Джонас се обзалагаше, че и Алонзо знае.

— Да се махаме от тук. — Джонас се обърна, за да се увери, че не оставя никакви доказателства за стъпките си. — Направи анонимно обаждане до шерифството след около час и съобщи за виковете на жената и детето. След това ще отлетим обратно.

— Ланс ще те убие, ако се опиташ да вземеш Хармъни — предупреди го Руул, когато излязоха от стаята.

— Ланс ще се бори за нея. — Джонас направи гримаса. — Но той знае залозите. Както и тя. Хармъни ще ми предаде сянката си и никой никога няма да разбере, че тя е тук. Аз сам ще се погрижа за това.

Имаше много път, който трябваше да измине, за да осигури оцеляването на Породите, но нямаше да пожертва сестра си, или детето, което тя в крайна сметка щеше да зачене. Тя беше последната капка нежност, останала в живота му. И той щеше да се погрижи да си остане така.

Осемнадесета глава

Телефонът звънеше, когато Хармъни се промъкна обратно в къщата. Чу Ланс да отговаря. Няколко секунди по-късно чу цинично проклятие, миг преди да извика името й повелително.

Тя премина през коридора до вратата и се облегна небрежно на рамката, докато Ланс издърпваше долнището на анцуга по дългите си мускулести крака.

— Какво става?

Той завъртя рязко глава и присви очи при вида на облеклото, оръжията и мократа й коса.

— Къде беше? — Гневният въпрос я накара да вдигне вежди.

— Ходих да потичам. Защо?

— Да потичаш? — изплющя той. — След като почти те отвлякоха снощи, ти просто си излязла да потичаш?

— Не бях в опасност — провлече тя бавно. — Какво толкова?

— По кое време излезе? — Ланс тръгна към Хармъни, спря точно пред нея, след което се протегна и извади ножа й от калъфа.

— На разсъмване.

Хармъни видя как погледът му се насочи към острието, а пръстите му се плъзнаха по него, изпробвайки остротата му, преди да повдигне очи към нея.

Челюстта му се присви, мускулът подскочи под плътта, докато я гледаше.

— Какво не е наред, Ланс? — Хармъни се изправи бавно. Можеше да види сянка на съмнение в погледа му и искра гняв, проблясваща под нея.

— Ходи ли в къщата на Томи Мейсън? — попита най-сетне мъжът, гласът му бе мрачен, предупредителен.

— Къщата на Мейсън? — Хармъни сбърчи чело, докато го наблюдаваше. — Защо да ходя там? Той не е направил нищо все още.

— Не се шегувай с това, по дяволите! — Ръката му стисна дръжката на ножа. — Ходи ли там?

— Не, Ланс, не съм ходила там. — Тя поклати глава бавно. — Защо?

— Почисти се. Мейсън е бил убит. Съпругата и синът му са били заключени в мазето и гърлото му е прерязано точно на зазоряване. Отиваме направо там.

Хармъни се вцепени от шок при тази информация.

— И ти мислиш, че съм го направила аз? — попита го предпазливо. — Казах ти, че не съм ходила там, Ланс. Това не е ли достатъчно?

Ако не беше, тогава проклета да е, ако му каже с кого е била. Мамка му. Би трябвало да разбира по-добре пълното доверие, помисли си тя болезнено. Любов. Глупости.

— За мен е достатъчно — каза остро Ланс, но тя разбра, че в действителност не е. — Но за Джонас няма да бъде. Сега се почисти — повтори той, като й подаде обратно ножа. — Имаме да разследваме местопрестъпление.

Хармъни пое оръжието и го прибра бавно в калъфа, без да го изпуска от поглед. За него беше достатъчно, но не й вярваше наистина.

В усмивката, която разтегна устните й, нямаше нищо весело.

— Да, разбира се, Ланс. Ще се приготвя. — Тя се отдръпна от него, вдигайки брадичка, докато се опитваше да потисне разочарованието и болката си. — Дори ще побързам.

* * *

Ланс проследи оттеглянето й, гърдите му се свиха болезнено, докато търсеше отговорите, от които се нуждаеше, във въздуха около себе си. Но той беше странно тих. Нямаше го ехото от викове или невинност, сякаш ветровете го бяха изоставили. Хармъни нямаше да го излъже, но това нямаше да спре Джонас. И сега, когато се нуждаеше от шепотите във въздуха, те бяха изчезнали.

Господи, всичко си пасваше идеално. Но той не вярваше, че Хармъни наистина е извършила престъплението. След като отричаше, Ланс знаеше, че не го е извършила. Някой друг обаче го бе сторил и беше дяволски решен да натопи Хармъни за това. Ланс стисна зъби, насилвайки се да тръгне към банята, вместо да последва половинката си.

Какво, по дяволите, трябваше да направи сега? Трябваше да я попита, трябваше да разбере дали го е извършила тя. Не че щеше да я обвини, ако беше така. Ланс я познаваше, знаеше за демоните, които я преследваха, и знаеше колко трудно би трябвало да бъде за нея всичко това.

Джейми Мейсън беше дребен за възрастта си. Беше винаги изцапан и изплашен. Неговата майка, Лиза, не беше в по-добро състояние. И двамата бяха прекалено млади, за да знаят как, по дяволите, да се справят със страха, който Томи Мейсън всяваше. А това беше нещо, което Ланс знаеше, че преследва Хармъни. Тази слабост и страх. Мисълта, че чудовищата ги използват толкова лесно.

Сдържайки проклятието си, Ланс се запъти към банята, насилвайки се да се събуди, да помисли. Това щеше да се превърне в кошмар, ако не бъде дяволски внимателен. Усещаше го. Джонас нямаше да се сдържи да използва това срещу Хармъни.

Час и половина по-късно, Хармъни го чакаше, когато той тръгна по коридора. Облегната на кухненската врата, с палци, закачени на широкия кожен колан, пристегнат около ханша й.

— Да вървим — каза Ланс. — Искам да отида там, преди сцената да изстине напълно.

Хармъни тръгна след него мълчаливо.

— Видя ли някого, когато излезе от къщата? — попита той, когато вратите на Райдъра бяха затворени.

— Не видях никого. Успях да подуша момчето на Джонас, Лоу, в предната част на къщата, но се съмнявам да ме е видял. Не исках някой да ме последва.

— Понякога си прекалено независима — изръмжа мъжът. — Защо не ме събуди?

— Ооо, защото съм голямо момиче. — Хармъни махна с ръка подигравателно. — А и не исках да споря за едно просто бягане.

— Едно просто бягане, което може да завърши с отвличане?

— Може би. Просто поех риска. Няма да приема да бъда затворена в клетка. От никакъв вид. Дори и заради теб.

Ланс стисна силно волана.

— Дори ако от това зависи безопасността ти?

— Моята безопасност не беше замесена — отговори тя тихо. — Ако беше, ти щеше да бъдеш предупреден. Ветровете ти говорят. Щяха да те събудят още преди да се измъкна от къщата.

Ланс се обърна бавно към нея. Тя гледаше право напред, лицето й бе съвършено спокойно, но той можеше да усети болката, която се излъчва от нея.

— Някой те е видял да излизаш — каза Ланс тихо. — Използвали са нуждата ти да потичаш, за да те натопят за убийство, което ще накара Джонас да тръгне след теб. Вече не си сама, Хармъни. Не си ти срещу света. И двамата сме. И може би е време да започнеш да се съобразяваш с това.

Щеше да му докара инсулт, ако това й станеше навик. Съзнателното поставяне на живота й в опасност, знаейки, че шансовете не са на нейна страна, но въпреки това да застава срещу тях.

Ланс не беше достатъчно опитен в посланията, които му носеха ветровете, трябваше да приеме дядо му да го научи, да му помогне да разбере посланията им. Беше разбрал, че когато се наложеше да я защити, ветровете щяха да го предупредят, а ако е далече от него, щяха да му осигурят достатъчно време, за да стигне до нея, и все пак този факт не можеше да го накара да се успокои напълно.

Когато зави с Райдъра към главния път, Ланс погледна към мълчаливия й профил. Тя толкова бе свикнала да бъде сама, да не отговаря пред някого. Това щеше да бъде трудно за нея и след като научеше, че е бременна щеше да стане още по-трудно и за двама им.

Обуздавайки желанието да се върне у дома, да я успокои, Ланс натисна педала на газта и увеличи скоростта на път за къщата на Мейсън. Доказателството срещу нея можеше лесно да бъде използвано. А Ланс познаваше Джонас — той щеше да го използва. Каквото и да искаше Джонас от Хармъни, това щеше да се включи идеално в плановете му.