— Защото ти си тук. — Усмивката му се озари със сянка на мъжки чар, напомняйки й за Ланс.

— Хубаво. — Хармъни сви рамене, но все още го гледаше предпазливо. — Тогава какво искаш?

— Може би да се опозная с новия си внук. — Той тръгна към нея бавно, изкривените му крака го донесоха до едно прикритие от камъни, разположено до тревиста могила.

Старецът махна с ръка към скалите. Чу се съскане и шумолене на храстите около тях, и секунда по-късно недоволна гърмяща змия се плъзна от скалите.

Хармъни отстъпи назад, гледайки как змията продължи своя път до тясната канавка, след това между скалите далеч надолу в плиткото дере.

— Готин номер. — Хармъни вдигна вежди, сякаш бе впечатлена.

Джоузеф Редулф изсумтя.

— Това не е нищо. Всички същества на земята притежават такива качества. Трябва само да се научат как да ги използват. Ела, поседни с мен. — Потупа широкия камък с кокалестите си пръсти.

— Не знам, напомняш ми прекалено много за Ланс. Това може да е опасно за психичното ми състояние. — Тя скръсти ръце пред гърдите си, виждайки доволната усмивка, която заля обветреното му лице.

— Ах, ти си чаровница. — Възрастният мъж поклати пръст към нея. — И мислиш да завъртиш главата на един старец с ласкателство.

— Имам чувството, че ласкателството е последното нещо, което ще завърти главата ти. — Устните й се разтегнаха неохотно в усмивка. — Знаеше ли, че ще съм тук?

Тя прекрачи скалата и се отпусна върху нея, като извади бутилката с вода от колана си. Спомни си първото си впечатление от него и разбра, че той е като Ланс. Само че по-силен. Беше човек, който слуша земята, също така и говори на земята.

— Знаех. Ветровете ми прошепнаха твоето име и ме доведоха тук. Затова дойдох.

Хармъни отвори капачката и му подаде бутилката. Когато направи жест с ръка, че отказва, тя я наклони и пое дълга освежаваща глътка.

— И така, защо ветровете те доведоха при мен?

— Ах, понякога ветровете пазят тайни — въздъхна той. — Аз просто следвам техните насоки.

Някак си Хармъни се съмняваше в това.

— Все още си несигурна по отношение на моя внук? — попита я старецът тогава.

Хармъни подпря лакти на коленете си, докато се взираше в земята.

— Не съм несигурна. — Тя сви рамене, чувствайки се неудобно. Не говореше лесно с хората. Ланс беше изключение. Но не можеше да не говори с неговия дядо. Имаше чувството, че той така или иначе нямаше да й позволи да го игнорира.

— Може би не си сигурна в себе си? — каза той тихо.

Хармъни вдигна глава и се загледа в далечината намръщено.

— Може би — призна най-сетне тихо. — Без значение колко много искам това, което той ми предлага, Смъртта все още е тук.

— А Смъртта носи голямо чувство за вина и голяма отговорност.

Младата жена кимна, без да си направи труда да попита от къде знае той разликата между Смъртта и Хармъни.

— Моят внук е добър човек — каза дядото. — Наблюдавал съм го как расте, гледал съм как момчешкият смях се превръща в мъжко веселие. Виждал съм го паднал на колене, да се насилва да се изправи отново и да тръгва отново гордо. Този мъж е по-приемлив и по-разбран от повечето.

— Смъртта го петни — прошепна тя. — Тя носи опасност и кръв. Той никога няма да бъде в безопасност.

Смехът на Джоузеф не би трябвало да я шокира. Хармъни го погледна невярващо, когато той се протегна, махна с ръка и бризът пред тях започна да завихря прах и пръст, разрасна се, извисяваше се все повече и повече, докато не достигна повече от четири метра над тях и засвистя от сила.

Също толкова бързо той спадна, намалявайки постепенно, докато тъмният облак не се отпусна обратно на земята и пръстта се разпръсна в краката им.

— Земята защитава тези, които търсят прегръдката й. — Гласът му се задълбочи предупредително. — Внукът ми и онова, което е негово, винаги ще имат защитата й. Без значение върху коя земя стъпват или от коя страна враговете им смятат да атакуват. Тя винаги ще го защитава и ще се грижи за това, което е негово. Земята те прати в неговите обятия и само тя може да те откъсне от тях.

Хармъни се обърна и го погледна, докато думите му потъваха в съзнанието й, в душата й.

— Защо ще избере мен? — прошепна тя. — Всяка част от мен е опетнена с кръв.

Джоузеф изсумтя.

— Ти направи на земята услуга с животите, които си отнела. Но времето за това вече е към края си. Върни се при моя внук и когато го направиш, реши веднъж завинаги. Хармъни ли си, или си Смъртта? Двете вече не можете да бъдете свързани и да оцелеете. Направи своя избор сега, преди да унищожиш не само себе си, но и човекът, който ще ти даде живот.

Да направи избор. Ако избереше Ланс, тогава Смъртта щеше да изчезне завинаги, както и отмъщението. Щеше да изчезне и безопасността за младите жени и децата, които тя защитаваше. Това беше избор, който се страхуваше, че накрая ще я унищожи.

* * *

Джонас се промъкваше през тихата къща, очите му бяха присвити, а сетивата му будни, докато търсеше признаци на нещо различно от смърт.

Погледа му се стесни още повече, когато попадна върху фигурата, намираща се в средата на пода на спалнята. Гърлото на Томи Мейсън беше прерязано, една почти перфектна имитация на Ласката на Смъртта, отличителния подпис на серийния отмъстител, който бе нанасял удари в Съединените щати и Европа през последните десет години.

Имаше няколко леки аномалии в разреза. Дълбочината, ъгъла на раната, ширината на използвания нож. Но не достатъчни, че някой друг, освен Порода, да може да ги идентифицира. Само някой прекалено запознат с обучението на Смъртта щеше да забележи разликите.

— Къде са жената и детето? — заговори тихо в комуникатора.

— Все още са заключени в мазето. Живи са.

Джонас коленичи до трупа и започна да го изучава. Мейсън не беше мъртъв от дълго време. Един час може би. Джонас погледна часовника си. Беше едва осем сутринта.

— Не мога да подуша нищо необичайно някъде другаде в къщата — докладва Мерк по комуникационната връзка. — Нищо, освен страх и мръсотия.

Джонас потърка челюстта си с ръка. Някой определено имитираше Хармъни и очакваше той да завърже примката около врата й.

Шпионин в Убежището, помисли си той, клатейки глава. Само определен брой хора знаеха за присъствието на Смъртта в клетките под сградата за задържане. Джонас бе намалил списъка със заподозрените, но предпочиташе да го направи по друг начин.

— Някой е докладвал, че тя отиде да бяга, тогава някой е дошъл и е извършил убийството — промърмори той на микрофона. — Часът на смъртта ще съвпадне с нейното отсъствие от дома на Ланс и ще предизвика дело за вината й.

— Има само една групировка, която би стигнала до такава крайност — отбеляза Руул, като влезе в спалнята. — Алонзо сигурно е разбрал коя е тя.

Джонас сви устни. Тя не беше същото момиче, което бе преди десет години. Беше понапълняла, беше станала по-здрава, чертите на лицето й се бяха загладили. Но ако някой знаеше какво да търси, щеше да види приликата. Алонзо може би знаеше само, че Хармъни е тук, ако шпионинът от Убежището го е предупредил. Кучи син, кога копелето, което издаваше тайните им, щеше да оплеска нещата достатъчно, за да го хванат?

Трябваше сам да убие Алонзо. Ако не бе постигнал такава популярност, такова внимание през последните години, тогава Джонас щеше да го стори. За съжаление смъртта му би донесла само подозрение към общността на Породите.

— С любезното съдействие на нашия приятел — шпионина в Убежището — промърмори Джонас и се изправи. — Поне са оставили жената и детето живи.

— Смъртта никога няма да ги нарани. — Руул сви рамене. — Какво ще правим сега?

Джонас потърка врата си уморено.

— Ще използваме това.

— По дяволите, Джонас. — Гласът на Руул беше изпълнен с недоверие. — Не можеш да поискаш Закона за Породите за нея заради това. Тя не го е направила.

— Мамка му, Руул — озъби се той. — Наистина ли мислиш, че ще видя сестра си мъртва заради престъплението на някой друг? По дяволите, не бих използвал Закона за Породите за престъпленията й, защо да го правя сега?

— Ти не си точно братски настроен — посочи Руул. — Защо просто не я помолиш да сътрудничи?

— Защото тя никога няма да го предаде, независимо дали ми вярва или не. Хармъни е нищо, ако не е лоялна. Единственият шанс, който имам, за да го заловя, е да я притисна, докато един от двамата не направи грешка.

— Искаш тази нейна сянка дяволски много — посочи Руул.

— Не достатъчно, за да жертвам единственото хубаво нещо, което някога е излязло от онези шибани лаборатории — изръмжа той, преди да поеме дълбоко дъх и да сграбчи контрола си с двете ръце. — Той е първият Лъв. Той и неговата половинка са това, което ни трябва. Отговорите на процеса на стареенето. Трябва да разберем какво, по дяволите, става, преди доказателството да достигне до пресата. Искам го много, Руул, но не достатъчно, за да застраша наистина живота й със Закона за Породите. Той и неговата половинка притежават отговорите за разгонването и остаряването и аз искам тези проклети отговори.