Брейдън не звучеше щастлив от това, но Ланс познаваше съпруга на братовчедка си. Под ръмжащия му протест имаше следа от вълнение. Знаеше, че битката предстои, а Брейдън обичаше добрата битка.

— Тя е бременна.

Тишина изпълни линията за няколко дълги мига.

— О! По дяволите. — Брейдън издиша грубо най-накрая. — Сигурен ли си?

— Ветровете са. — Ланс усещаше отговора във въздуха около себе си, ясен в душата си.

— Това е достатъчно за мен — въздъхна Породата. — Сега какво?

— Джонас я искаше бременна с причина — каза Ланс тихо. — Иска да използва това. До какво ще доведе бременността й?

— До нейната смърт — изсумтя Брейдън. — Тя е най-крайния убиец. Бременността ще я отслаби. Ще я направи уязвима. Лесна за побеждаване.

— И когато Смъртта е в беда, какво се случва? — Колкото повече мислеше за това, толкова повече разбираше какво точно ще се случи.

— Ще я вземат — отговори другият мъж, сега в гласа му звучеше нотка на подозрителност. — Винаги от един и същ екип от мъже. Ще я вземат и ще я скрият.

— Този екип е тук в града сега. За малко да я отведат снощи. Имахме опашка на път за вкъщи, а сега някой наблюдава къщата. Готови са да действат.

— А Джонас си е взел внезапен отпуск — разкри Брейдън. — Не работи в момента и никой не знае къде е той и тримата му най-добри мъже — Мерк, Руул, Лоу.

— Те са тук и чакат. Какво, по дяволите, стои зад това, Брейдън? Ако Джонас иска да се свърже с хората, които са й помогнали, защо просто не я попита?

— Тя никога няма да му се довери. — Въздишката на Брейдън беше тежка. — Когато Хармъни е убила учените и е избягала от лабораторията, Джонас наистина е смятал, че майка му, Мадам Ла Рю, е жертва. Че е била принудена да сътрудничи на останалите учени, за да защити него и Хармъни. Той няма представа какво чудовище е била. Но Хармъни има. Когато тя се опита да му каже, той я отблъсна и се разгневи. Изминаха години след смъртта на Мадам Ла Рю, преди Джонас да научи истинския обхват на нейните жестокости. Но по това време Хармъни се бе научила да гледа на него с подозрение. Тя никога няма да му се довери повече и Джонас го знае.

— Тогава защо ме държи в неведение? — попита Ланс. — Ако знаех…

— Ланс, ти не разбираш Породите — изръмжа Брейдън, гласът му беше груб. — Доверие, извън нашите малки Прайдове, е нещо, което не притежаваме. Джонас те познава и те харесва, в противен случай нямаше да те измъчва, пращайки те в истински ад. Но не ти вярва. Джонас повече от всеки от нас, заради майка си, знае цената на доверието.

Ланс изтри лицето си с ръка, докато вървеше към затворения прозорец, усещаше как мрака го обгражда, следа от присъствие отвъд него.

Телефонът беше надежден, Ланс се бе подсигурил за това. И знаеше, че Брейдън също го е сторил. Къщата беше под наблюдение, но каквото и да кажеше сега, беше безопасно.

— От какво имаш нужда? — попита най-сетне Брейдън. — Ти си част от Мегън, част от семейството ми, Ланс. Лоялността ми лежи там, както и доверието ми.

— Нейната безопасност. — Ланс издиша тежко. — Трябва да й осигуря безопасност, Брейдън, или някой по някакъв начин ще я вземе от мен. Не мога да позволя това да се случи.

Усещаше как гнева кипи вътре в него, пълна ярост, насочена към онези, които щяха да я използват.

— Ще намина утре следобед. — Ланс чу решителността в гласа на другия мъж. — Мегън казва да се погрижиш да остане вътре в къщата дотогава. Не я изпускай от поглед, Ланс.

— Това е изпълнено — изръмжа Ланс. — Ще я окова за мен, ако се наложи. Тя няма да ходи никъде без мен.

Седемнадесета глава

Хармъни не беше сигурна какво я събуди. Но за първи път откакто бе дошла в дома на Ланс, той остана да спи дълбоко, когато тя стана, изкъпа се и се облече. Слънцето се показваше, ивици розово, златисто огненочервено осветиха небето, когато то се надигна над хоризонта и я призова.

Младата жена усещаше как я притегля. Блатото от емоции, което я изпълни, накара кожата й да настръхне, а краката й да поискат да бягат. Стените я притискаха, чувстваше се така, сякаш въздуха около нея я задушава.

И не можеше да спре да мисли за Джейми Мейсън.

Докато прекосяваше безшумно спалнята, облечена в дънки и потник, тя погледна назад към Ланс, спящ в леглото. Не искаше да го събуди. Той я караше да закопнее за толкова много неща, караше я да иска да мисли за себе си, а не за мисията, на която се бе отдала преди години. Караше я да желае да се скрие в това огромно легло и да забрави за съществуването на света извън къщата.

За съжаление той съществуваше и нуждата да бяга, да прочисти съзнанието си, беше непреодолима. Набра кода на охранителната система, отвори прозореца на спалнята, в която бе спала в началото, и се плъзна в сенките край къщата.

Беше напълно сигурна, че не я наблюдават. Пистолетът на едното й бедро и ножа, пристегнат на другото обаче, й даваха поне малко увереност в способността й да се защити.

След като активира отново системата за сигурност чрез натискане на устройството, монтирано до вътрешната част на рамката, Хармъни затвори прозореца достатъчно бързо, преди системата да засече движението. Остана там, докато металната ключалка щракне на място, след което се раздвижи.

Познаваше Дейн и Райън. Те щяха да наблюдават от боровете над къщата — място, което позволяваше ясна гледка към земята около нея. Да мине покрай тях може да не беше лесно, но го бе правила и преди и бе уверена, че може да го направи отново.

Можеше да подуши и Породата, която следеше къщата. Въпреки опита му да стои срещу вятъра, миризмата му се носеше към нея.

Усмихната триумфално, Хармъни се измъкна от района, накрая се плъзна по неравните хълмчета, докато достигна до откритото пространство зад тях.

Вдъхна дълбоко, когато слънцето се показа още повече над хоризонта, заливайки долината и тесния каньон отвъд нея в множество цветове.

Земята не беше пустинна, но не беше и пасище. Беше смесица, съчетани заедно с малки площи от разцъфнали цветни пустинни цветя и сенчести дървета, които създаваха една приказна страна.

Усмихвайки се, Хармъни намести практичния колан около бедрата си. Отзад бе прикачена малка бутилка с вода, а от другата отстрани имаше удобен вързоп. Оръжията й бяха прикрепени удобно на тялото й и тя бе готова да бяга.

* * *

Хармъни продължи да тича, докато кръвта пееше във вените й. В началото краката й бяха слаби и чувстваше изгаряща болка, но сега вече бяха уверени и силни. Неравният терен и плитките дерета бяха предизвикателство. Това бе земя, която не познаваше, и бягането през нея невинаги бе смятано за най-блестящия ход. Не и пътя, по който обикновено тичаше Хармъни. Невероятно силен, вятърът шибаше тялото й, изпълваше порите й и я зареждаше с енергия.

Младата жена усещаше как слънцето я целува. Хладният сутрешен въздух все още витаеше, но обещанието за топлина изпълваше земята. И Хармъни обичаше това.

Бягането бе едно от удоволствията, които винаги се стараеше да си позволи. Ограниченията я правеха нервна и раздразнителна. Мразеше да я притискат стените и жадуваше за широките открити пространства. И намери това тук.

Цивилизацията не бе нахлула достатъчно далеч, за да отнеме чувството за самота, сливането на духа и земята.

Най-накрая усилието си каза думата и Хармъни разбра, че ще трябва да спре, за да си почине. Не разполагаше с много време, преди да трябва да се връща обратно. Ланс щеше да побеснее, когато открие, че я няма, въпреки бележката, която му бе оставила. Но тя се нуждаеше от това. Трябваше да се съсредоточи, да прочисти съзнанието си, да приеме неприемливото.

Не можеше да убие Мейсън. Дори като Смъртта, това не би било приемливо. Смъртта не нападаше, докато не бъде пролята първата капка кръв. Но Смъртта никога не си позволяваше да се заплете, както Хармъни.

Задъхана, Хармъни забави бягането си до вървеж, за да се охлади и да остави кръвта да потече естествено във вените й. Пое дълбоко дъх, вдигна лице към хладния бриз и усети потта, която се изливаше от тялото й.

Споменът за Джонас се надигна в съзнанието й. Как щеше да дойде при нея веднага след завръщането си от мисия, сякаш знаеше за болката, разтърсваща тялото й. Щеше да я вземе от тънкото легло в клетката и да я отнесе до удобната самостоятелна стая, в която той бе настанен. И там, щеше да я остави върху хладните меки чаршафи. Щеше да среше косата й. Понякога, помисли си тя, може би щеше да припее приспивна песен.

— Майната му! — изръмжа Хармъни от спомените. Тези дни си бяха отишли. Момичето, което тя беше. Братът, който той беше.

— Такъв език от тази хубави устни. Би ли говорила пред дете по такъв начин?

Хармъни се завъртя и се приведе, като едновременно с това извади пистолета от кобура, и се втренчи в стареца, който я наблюдаваше от сянката на една топола на няколко метра разстояние.

Чудесно. Беше така дяволски объркана сега, че старецът би могъл да върви по нея. Тогава очите й се присвиха.

— Ти си дядото на Ланс — отбеляза тя и плъзна пистолета бавно в кобура, докато продължаваше да го наблюдава предпазливо. — Защо си тук?