— Ланс…

— Излъжи ме и ще ти нашаря задника — каза остро той. — Тръгвай към офиса, дължиш ми обяснения.

* * *

Дейн скръцна със зъби при звука на гласа на шерифа, след което направи знак на Райън към сенките на съседния парк.

Скоро след като се отдръпнаха от сенките на сградата, двама служители завиха зад ъгъла, осветявайки района.

Шерифът беше предпазлив човек, и дяволски обезпокоителен. Как би могъл да заподозре?

Плъзгайки се през сенките, той и Райън се придвижиха обратно към тъмния Сув, паркиран до отсрещния блок.

— Сега какво? — попита Райън, когато затвориха вратите на автомобила.

— По дяволите! — Дейн стисна волана, докато неудовлетвореността го разяждаше. — Тя никога не е проявявала подобно неподчинение.

По всяко друго време, тя би тръгнала веднага.

— Чифтосването е силно — измърмори Райън. — Можеш да го подушиш навсякъде по нея. Дори променя мириса й.

— Това ще я убие. — Той запали джипа, включи на скорост и излезе безшумно на улицата, преди да включи фаровете. — Онова убийство в Пиньон беше само предупреждение.

— Трябва ли да се обадя на стареца?

Дейн изръмжа.

— Направи го и тук ще настъпи война. Той харесва момичето, Рай, знаеш го.

— И ще ти срита задника, ако я нараниш — посочи Райън.

И това не беше предположение.

— По дяволите. Ще се редуваме и ще я държим под око. — Дейн поклати глава примирено. — Знаех, че не трябва да я отвеждам у дома този път. Голяма, голяма грешка.

За съжаление, трябваше да я отведе у дома, или да я остави да умре. А последното не беше опция.

— Защо просто не я попиташ за документите и да приключваме с това? — предложи Райън. — Кажи й истината.

Другият мъж поклати глава.

— Тя няма да даде документите толкова лесно. Освен това, това няма да спаси живота й. Тя носи информацията също и в главата си. И Джонас го знае. А каквото Джонас знае, го знае и шибания шпионин в Убежището. Ще те закарам до хотела, а аз ще поема дежурството тази нощ. Да се надяваме, че ще можем да се погрижим за това бързо, иначе старецът може просто да реши да провери сам.

Ситуацията сериозно поставяше на изпитание нервите му. Ако не беше опасността за Хармъни, той щеше да разчисти сам къщата. Можеше да го направи и така, след като тази малка работа приключи. Баща му ставаше раздразнителен, а когато старецът поемеше ръководството, майка му не оставаше далеч зад него. А в нейното състояние, това не бе хубаво за всеки един от тях.

Един от тези дни, обеща си Дейн, щеше да се наложи Джонас доста да отговаря.

Шестнадесета глава

Какво, по дяволите, ставаше?

Хармъни позволи на Ланс да запази хватката си върху нея, докато влязоха в офиса му, и се обърна с лице към него, щом вратата се затръшна зад гърба му.

— Имаш доклади за довършване. — Гласът му бе суров, кипящ от гняв. — Направи ги, за да можем да се приберем вкъщи.

— Ланс…

— Млък. — Пръстът, който Ланс внезапно вдигна, прекъсването на онова, което тя щеше да каже, я накара да се ококори, взирайки се в него.

— Какво…

— Докладите. — Тонът му беше мрачен и властен.

Между веждите й се появи бръчка. Проклета да бъде, ако позволи това поведение да продължи.

— Опитай се да спориш в този момент, и ти обещавам, че заплахата да те напляскам ще бъде изпълнена. — Ланс доближи неочаквано лицето си до нейното, като носът му почти докосна нейния. — Докато страхът от това какво става отвън не се изпари от тялото ми, бих ти предложил да стъпваш леко.

— Щях да ти кажа…

— Чух достатъчно! — Той се отдръпна рязко от нея, раменете му бяха сковани, а всяка фибра на тялото му излъчваше ярост. — За бога, Хармъни. — Обърна се към нея и прокара пръсти през косата си с чувство на безсилие. — Просто направи проклетите доклади.

Думите бяха изречени през зъби, докато гнева пращеше във въздуха около тях. Какво беше чул? И защо беше толкова бесен?

— Знаеш ли, Ланс, да се правиш на господар наистина ме възбужда — посочи Хармъни. И така беше. Овлажняваше се, и то бързо. — Но за да бъда напълно честна, ти преиграваш. Щях да ти кажа…

— Какво? — Гласът му я подразни като тъмно кадифе. — Че има сериозна опасност да те откъснат от мен? — Беше очевидно, че държи контрола си на косъм. — Че с каквото или с който си решила да се срещнеш тайно, е бил на миг разстояние от това да те нарани?

Очите й се разшириха.

— Дейн не би ме наранил.

— Дейн! — Ланс стисна юмруци и се облегна на бюрото, докато се взираше в нея през него. В тона му прозвуча нотка на ревност. — Нека позная. Същият човек, който те е спасявал през последните десет години? Този, който те е държал достатъчно отблизо под око, че да те открадне изпод носовете на Койотите, спасявайки висящия ти на косъм живот?

Хармъни вдигна вежди.

— Да, същия — отговори подигравателно. — Трябва ли да отбележа, че е този, който спасява живота ми безброй пъти…

— Същият, който беше готов да те отвлече само след секунди — изръмжа Ланс.

— Аз нямаше да позволя това да се случи…

— Този път не можеш да го спреш. — Ланс стисна челюсти, докато тя го гледаше как насила се въздържа да не каже повече. — Направи проклетите доклади, Хармъни. Веднага. Моля те.

Младата жена пое бавно дъх.

— Аз съм голямо момиче, Ланс — каза бавно. — Грижила съм се сама за себе си дълго време.

— Да, грижила си се. — Той кимна рязко и се изправи. — И на няколко пъти онези копелета, които те преследват, са били дяволски близо до това да те убият. Докато все още мога да се справя с ужаса, който стяга топките ми точно сега, ти предлагам да оставиш тази тема.

Той беше невъзможен.

— Добре. — Хармъни махна с ръка пренебрежително, обърна му гръб и се отправи към кабинета си. — Ще направя проклетите доклади. Но по-късно ще ти сритам задника, задето си толкова упорит.

Той беше упорит? Ланс се втренчи изумено в отдалечаващия й се гръб. Тя имаше смелостта да го нарече упорит? Тази жена би могла да напише книга на тема инат.

Ланс пое дълбоко дъх, седна на стола си и се взря невярващо в затворената врата. Тя нямаше представа колко е била близо до това да бъде отвлечена. В рамките на няколко секунди. Ланс все още си спомняше настойчивия вик, който внезапно изпълни въздуха, карайки коленете му да омекнат, когато звукът за опасност, за липсата на Хармъни, започна да крещи в съзнанието му.

Ако тя се съпротивлява, ще я отвлечем…Суровият глас бе достигнал до слуха му, когато Ланс се изправи от стола си. Удари я и ще я качим на хеликоптера преди да се съвземе.

Това бе първият път през живота му, когато му бяха прошепнати истински думи, когато въздуха му говореше. Хармъни нямаше представа в каква опасност се бе намирала. Човекът, който я бе спасявал в продължение на десет години, сега възнамеряваше да я отвлече.

Защо?

Ланс се изправи от стола си, прекоси офиса, спря пред прозореца и се загледа в тъмния пейзаж на парка насреща.

Тази част на департамента сега беше добре осветена — нещо, за което Ланс рядко се притесняваше, освен ако нямаше събитие в самия парк. Светлините от парка осветяваха района достатъчно, за да е безопасен, но все пак имаше сенки, в които да се скриеш. Сенки, които внезапно придобиха зловещ вид.

Ланс подпря ръце на рамката на прозореца, докато се взираше в тях, търсейки отговори или движение. Трябваше да остави Хармъни да обясни, но проклет да бъде, ако можеше да се справи с нейната вяра в непознатия за него Дейн.

Тя беше умна и дяволски упорита. Но това копеле бе неин спасител прекалено много години. Такъв вид връзки се градяха на доверие, което би могло да се използва лесно срещу нея.

Джонас. Дейн. Убийството в Пиньон. Всички те бяха свързани някъде. По някакъв начин. И Алонзо. Беше видял фанатичната омраза в очите на преподобния и знаеше, че още не са видели най-лошото от него.

— Приключих. — Хармъни влезе в офиса и плесна докладите на бюрото му, когато той се обърна към нея.

Ланс погледна към часовника. Беше достатъчно близо до полунощ, за да си тръгнат за тази нощ. Беше довършил документацията, която го очакваше, а заместникът му се бе появил по-рано.

— Вечеряла ли си? — попита той намръщено.

Хармъни не ядеше достатъчно и това го притесняваше. Как успяваше да живее с количеството храна и почивка, които приемаше тя, го изумяваше.

— Да. Ядох. — Хармъни също се намръщи. — Какво общо има това с всичко?

— Нищо, защото се съмнявам, че ядеш достатъчно дори да поддържаш жива една птичка. Да вървим. Можеш да се нахраниш с мен, преди да се отправим към вкъщи.

— Не съм гладна.

— Е, аз пък съм, и мразя да се храня сам. — Поне тя го последва, това го изненада.

— Ставаш прекалено властен и това не ми допада — информира го тя, заставайки до него, когато приближиха вратите на фоайето.