Тази нощ се бе врязала в паметта й, жигосана в нея със силата на факла.

„Позволи ми да ти помогна. Мога, мога да те отведа на безопасно място.“ Жената я гледаше с такова състрадание, с такава ожесточена решителност, че Хармъни почти бе повярвала, че е истина.

Но нейният Дресьор я бе предупредил, че агентката е майстор в измамата. На четиринадесет години, обучена като Смъртта, Хармъни знаеше само „доказателството“, което й бе дадено. И това доказателство бе белязало тази жена като отмъстителен търговец на малолетни. Жена, която откъсваше невинни деца от домовете им и ги продаваше на най-високата цена.

„Позволи ми да ти помогна.“ Една трепереща ръка се протегна към Смъртта. „Позволи ми да те отведа на безопасно място.“

Смъртта я нападна. Стисна ръката на жената, за да я използва като лост, и остави ножа да говори вместо нея. Беше следвала заповедите на Дресьора си, но докато гледаше как жената се свива безжизнено на земята, тя разбра, че е проляла невинна кръв.

Хармъни отърси спомена от съзнанието си, преди той да връхлети душата й, както правеше всеки път, когато тя му позволи да се освободи. Жената, която бе убила, бе агент на ЦРУ, разследващ тайната групировка, известна като Съвет по генетика. Бе имала съпруг и дете. Беше от добрите, а Смъртта й бе отнела живота.

Когато светна зелено, Хармъни зави към още една добре осветена улица, погледа й претърсваше сенките, докато патрулираше в тишината. От вътрешността на къщите бликаше светлина, някои жители все още седяха на верандите си и се наслаждаваха на късния вечерен въздух. Миризмата на барбекю се носеше по въздуха и смехът на деца.

Ето за това се бореше Ланс. За мира, който отекваше тук, който се носеше от полуотворените прозорци и се обвиваше около нея.

За това се бе борила и онази агентка.

Клатейки глава, Хармъни пое към Централната улица. Целият сектор съдържаше обществения център, игрища, тенис кортове, и обществен басейн, които бяха затворени през нощта. Светлините на баскетболното игрище обаче още светеха, както и на тенискортовете, и двете бяха в употреба.

Хармъни спря Райдъра, докато гледаше как момчетата играят, смях и обиди полетяха към нея.

— Хей, човече, това беше доста лигаво хвърляне — засмя се един младеж и улови топката. — Нека ти покажа как се прави.

Той хвана неумело топката, за радост на приятелите си и онзи, който я открадна от ръцете му.

— Човече. Това беше толкова лошо. — Смях, щастие.

Смъртта нямаше място тук, но Хармъни усещаше как спокойствието се обвива около нея. Облегна се на волана, наблюдавайки играта, и една усмивка разтегли устните й, докато момчетата заемаха позиции и освиркваха, сумтяха и се бореха игриво като всеки млад човек, когато предизвикваше друг.

Това не бе много по-различно от младите мъжки кутрета в лабораторията, помисли си тя. Имаше моменти между обучителните сесии, когато им позволяваха да си починат под топлината на слънцето, докато нежния бриз си играеше около тях. И те се смееха, дразнеха се един друг и изпитваха силите си. И понякога не бяха наказвани за това.

Хармъни въздъхна и подпря брадичка на ръцете си, които стискаха волана. Тя никога не бе играла. Никога не се бе смяла и изпитвала себе си по такъв подигравателен начин.

— Екип четири, всичко наред ли е? — Лени, който наблюдаваше с орлово око от офиса, се обади от комуникационната връзка на таблото.

— Просто гледам една игра, Лени — докладва тя, като се изправи в седалката си. — Момчетата са навън, на общественото игрище.

— Прекалено млади са за теб, заместник. — Подигравателният глас на Ланс замени този на Лени.

Хармъни се усмихна, въпреки че установи, че иска да се засмее с глас.

— Това е сигурно, шерифе — провлече тя, отказвайки да се съпротивлява на топлината, която се надигна вътре в нея.

Не можеше да се бори с него. Снощи беше разбрала, че собствената й лична битка да отхвърли връзката между тях е приключила.

— Тръгвам — докладва тя. — Досега всичко е тихо. Някога да не е било така?

— О, имаме от време на време стрелба, юмручен бой и стряскащ семеен спор — увери я Ланс. — Обаче през уикендите ни спестяват голяма част от тях.

Хармъни поклати глава. Беше отговорила на повикването за опит за кражба, което се оказа една миеща мечка, и спор между кандидат-женкар и родителите на младото момиче, което той ухажваше. Не че нямаше проблеми в другите райони, просто не и в нейния. За сега.

— Ще довърша обиколката си, след това се прибирам. Доклади. — Тя направи гримаса при мисълта за документите, които я чакаха в офиса. — Може би ще трябва да опитам да стана прислужница от утре. Обзалагам се, че те не попълват документи.

— Ще бъдеш изненадана — засмя се Ланс. — Ще се видим, като се върнеш. Край.

— Екип четири, край. — Хармъни изкара Райдъра обратно на улицата и довърши обиколката на района, след което обърна и пое обратно към шерифството.

Беше една сравнително спокойна нощ, затова не се изненада особено да види Дейн да излиза от сенките отстрани на сградата, когато се отдалечи от Райдъра.

Той се облегна на ъгъла на сградата, без да го интересува кой може да го види, изражението му беше замислено, докато я наблюдаваше. За миг Хармъни реши да го игнорира. Трябваше да го игнорира, помисли си тя безсилно, не беше в настроение за него, или за Джонас.

Присвивайки очи, тя огледа паркинга, преди да се насочи бързо към по-тъмната част, където той я очакваше.

— Какво правиш тук? — Хармъни пристъпи в сенките и замръзна незабавно, когато осъзна, че не е дошъл сам.

— Време е да те измъкна от тук, Хармъни. — Гласът му бе мрачен и изострен от властност. — Време е да тръгваме.

Тя се дръпна назад, когато той посегна към нея.

— Не, по дяволите — изсъска жената, ръката й се отпусна на дръжката на оръжието й, докато не изпускаше от поглед Дейн и неговия партньор, Райън. — Няма да ходя никъде с теб, Дейн. Казах ти го.

— Дори ако от това зависи живота ти? — изплю той. — Чуй ме, Хармъни, не искаш това, което се задава тук. Нямам време да те измъквам от някой шибана клетка отново. Сега, да тръгваме, преди твоя шериф да дойде да те търси.

— Какво се задава, Дейн? — Тя се отмести, когато Райън направи движение сякаш иска да застане зад нея. — Райън, стой там, където си, по дяволите. Не ме карай да се бия с теб.

И двамата мъже застинаха. Райън не беше висок, колкото Дейн, но беше мускулест и бърз. Къса тъмнокестенява коса обрамчваше лице, потъмняло от слънцето, а светлосините му очи я наблюдаваха внимателно.

— Никога не си ми възразявала преди, Хармъни — каза замислено Дейн. — Когато идвах да те измъквам от неприятности, ти винаги ме следваше.

— Винаги съм разбирала неприятностите, от които ме измъкваше. Не съм в беда все още, Дейн. — А той винаги бе там.

— Идва, Хармъни — въздъхна той. — Знаеш го, както и аз.

— Тогава може би ще ми кажеш какво да търся — предложи тя тихо. — И докато сме все още на тази тема, защо винаги го правиш?

— Правя какво? — Погледът му се присви върху нея замислено.

— Защо винаги ме измъкваш от неприятности. Откъде знаеш, че съм в беда. Как ме следиш, Дейн?

Устните му се извиха бавно.

— Интуитивен съм.

— Пълни глупости. — Трябваше да помисли за това преди. — Откъде знаеш?

— Нека просто кажем, че имам някои връзки — сви рамене мъжът. — Достатъчно връзки, за да знам, че след онова убийство преди няколко дни, Алонзо ще се опита да свърже Смъртта с теб.

— Той няма доказателство.

— Хармъни, излагаш на риск живота на твоя шериф…

— Не мога да го напусна, Дейн — отсече тя. — Не разбираш.

— Мислиш ли, че не знам, че си чифтосана с този кучи син? — озъби се той. — За бога, Хармъни. Защо не ми позволи да те измъкна, когато се опитах първия път?

— Беше твърде късно. — Хармъни поклати глава яростно. — А сега няма значение. Не мога да бягам повече. Уморих се да го правя.

Дейн я изгледа мълчаливо, лицето му бе белязано от безсилие, когато погледите им се сблъскаха.

— Не искам да те принуждавам да тръгваш, Хармъни — въздъхна той отново. — Но ще го направя.

Тя отстъпи назад.

— Защо?

Мъжът се намръщи силно.

— Не е ли достатъчно, че ме е грижа за теб? — попита грубо. — Да те гледам как се самоубиваш е като трън в задника.

— Не е достатъчно. — Ръката й се стегна върху оръжието.

— По дяволите, ще бъде достатъчно.

Тя скочи настрани, когато той се раздвижи, заставайки под светлините на добре осветения паркинг, а той стихна в сенките.

— Не е достатъчно. Опитай се да ме принудиш и ще се превърнеш в мой враг. Не го прави. За доброто и на двама ни. — Хармъни се обърна и закрачи към входа, сърцето й се качи в гърлото, когато Ланс излезе през широките врати с ръка на оръжието си, а тялото му бе напрегнато в готовност.

Хармъни можеше да подуши заплахата около него, решителността, когато той тръгна надолу по стълбите, сграбчи я за ръката и без да каже дума, започна да я дърпа към входа.