Хармъни потрепери отново, дишайки насечено, като се притисна силно към Ланс. Той усети копнежа й за нещата, които бе споменала. Тя се бе борила да запази за Джонас образа на една майка, която бе чудовище, защото самата тя бе жадувала така отчаяно за тази илюзия.

— Не можех да й позволя да го убие — прошепна тя хрипливо. — Той решеше косата ми… — Той й бе дал късче топлина и нежност в един жесток ужасяващ свят.

Ланс я придърпа по-близо до себе си, притискайки я възможно най-плътно, и зарови лице в косата й.

— И сега, ето те и теб — прошепна тя през сълзи. — Честен. Търпелив. Какво да правя, Ланс, ако умреш заради мен? Ако чудовищата те намерят и унищожат живота, който гори толкова чисто вътре в теб?

А какво щеше да прави той без нея?

— Аз съм дете на земята — каза й Ланс тихо, усещайки я как утихва до него. — Ветровете ми говорят, самият въздух около мен ми шепне тайните на другите. Предупреждава ме за опасност и ме пази, когато някой иска да ме види повален. Той ме доведе в бара онази нощ, когато те срещнах. Докато стоях отвън и се чудех какво, по дяволите, правя там, той ми прошепна твоето име.

Хармъни се обърна бавно и се взря в него с измъчените си светлозелени очи, когато той се надигна и се подпря на лакът. Искаше да я обгради. Да се обвие около нея по такъв начин, че тя никога да не бъде сама отново.

— Ти имаш нещо, което Джонас иска — каза Ланс тогава. — Чувах това всеки път, когато видех Джонас, всеки път, когато споменаваш името му. Тайна или тайни, различни от тази за майката, която споделяте.

Ланс видя как лицето й пребледня, а очите й се изпълниха със страх.

— Джонас не иска отмъщение, Хармъни. Единствената причина, поради която е още жив, е факта, че няма истинска злоба в него, когато е около теб. Но той иска онова, което криеш. И го иска достатъчно силно, за да използва теб, или мен, за да го получи.

Хармъни поклати глава бавно, докато Ланс наблюдаваше изражението й. То се промени от страх към объркване, очите й потъмняха, когато се намръщи към него.

— Той не може да знае какво имам — каза тя. — Никой не знае, освен учените в онази лаборатория, а аз ги убих.

— Да знае какво, Хармъни?

— Че първата създадена Порода все още е жива. — Гласът й се сниши, докато не остана само шепот.

* * *

Неизвестни тайни. Каквито са били преди и все още са. Ветровете прошепнаха в ухото на Ланс, вдъхнаха в съзнанието му.

— Има и още. — Ланс прокара ръка утешително по рамото й, когато Хармъни потрепери отново до него. — Но като се има предвид, че това е Джонас, само Бог знае какво иска.

— А ако не можем да си позволим да чакаме, за да научим какво цели той?

Ланс усети страха й.

— Алонзо ме познаваше като Смъртта, когато бях по-млада. Ако ме разпознае сега, прикритието ми изгаря. Ако това се случи, всеки Койот, който е жив и работи за Съвета, ще тръгне след мен. Цената за главата ми е много висока.

Господи, можеше ли да стане по-лошо?

— Какво прави той тук? Как е бил замесен? — попита Ланс.

— Не съм сигурна каква роля играе — въздъхна жената. — Но той беше много важен за мадам Ла Рю и знам, че осигуряваше огромни количества пари за проекта на Породите.

— Имаш ли доказателство, че Алонзо е част от Съвета? — Ланс щеше да се радва да види добрия преподобен отстранен.

Хармъни поклати глава.

— Нямам доказателство. Но той беше в лабораториите няколко пъти и се среща с Мадам и моя дресьор. Ако ме разпознае, Ланс…

— Тогава ще трябва да се уверим, че Алонзо няма да разбере. — Тогава Ланс усети как опасността около тях се увеличава и чу шепот на облекчение в ухото си, дори когато въздуха предупреждаваше за заплахата, която Алонзо можеше да представлява. Той не знаеше коя е Хармъни и това бе всичко, което имаше значение в този момент.

Лека усмивка изви устните на Хармъни.

— Слушаш ли ветровете?

Той приглади косата от бузата й.

— Най-накрая — отговори той унило. — Дядо ще бъде доволен от мен.

— Съветът търсеше жени, които притежаваха дарби като твоите — каза тя. — Те се възприемаха като идеални инкубатори за имплантиране на ембриони на Породи. Вярвало се е, че жените, които носят творенията, добавят елемент към крайния състав на Породата. Психическата енергия е един от елементите, които те вярваха, че може да бъде прехвърлена по такъв начин.

Ембриони и творения. Никога бебета или деца. Бог да му е на помощ, но яростта, която пламваше в Ланс срещу онези, които бяха помрачили душата й от раждането й, го ужасяваше.

Ланс знаеше, че много екстрасенси и индиански жени са били отвличани и държани в плен, докато децата, с които са имплантирани се родят, и след това са освобождавани. Жени, използвани по този начин, идваха от всички краища на света, и Джонас разбра, че са търсени много като екстрасенси.

— Няма да ти позволя да си тръгнеш — каза най-сетне мъжът.

— Как да остана?

Той остана неподвижен, мълчалив, загледан в нея, когато тя се протегна и прокара върховете на пръстите си по бузата му.

— Никога не съм имала никой — прошепна тя. — Знам много добре. Знам, че всеки може да бъде използван, за да ме заловят. Те ще те вземат, ще те измъчват, и ще се уверят, че аз знам за това. Бих дала живота си за теб, но всичко, за което ще послужи, ще е да облекчи болката, която ще изпиташ заради мен. Ще умреш така или иначе.

Една сълза се отрони от очите й и създаде сребриста следа надолу по бузата й, а устните й трепереха.

Ланс усети как гърдите му се стягат, усети емоцията, която го връхлетя като жесток юмрук, и стисна сърцето му.

— Ние се борим, за да оцелеем. Да обичаме. Волята на земята ще бъде, Хармъни. Бягството няма да промени това. Няма да спаси никой от нас.

Лицето й се сви от болка, когато тя се извърна от него, сгушвайки се настрани. Тялото й трепереше, когато той я притисна отново.

— Ти се бориш да живееш — каза Ланс нежно, обвивайки тяло около нейното. Усети как топлината му потича към нея, а душата му се освобождава. — Бори се за нас сега, Хармъни. Ти се бори за живота си, сега ми помогни да се борим за нашата любов.

Тяхната любов.

Хармъни се втренчи в стаята, наблюдавайки как бледите пръсти на зората надникват от двете страни на тъмните завеси. Това ли чувстваше тя? Това ли бе, което усещаше през цялото време? За това ли не можеше да избяга от него?

Не беше в неин стил да остава, когато знаеше, че опасността надвишава шансовете за бягство. Не беше в неин стил да позволява на някого да разрушава вътрешните й защитни сили. Но Ланс бе направил точно това — с топлината на тялото му, течаща към нея, с насладата от докосването му, мъчителното осъзнаване, че той е бил създаден за нея.

Чифтосване. И той бе приел това чифтосване, беше приел нея, сякаш я познаваше през целия си живот. Защото ветровете му шепнеха.

— Какво казват? — попита тя. — Ветровете. Какво казват за мен?

— Че си дива и непоправима. — Следа от веселост прозвуча в гласът му.

Устните й се извиха в усмивка, когато тя се обърна към него.

— Сериозен съм. Наистина. — Ръката му обхвана бузата й, а палецът му погали разтворените й устни. — Чух ехото на виковете ти около мен. Чух шепота на сила, на нужда и тъга. Чух сърцето ти. Всеки път, когато ме отблъскваше, чувах как душата ти плаче за мен. Ветровете не говорят с думи, или с обяснения. Те говорят със смях, с вик, с ридаещо отричане или шепот за сила. И аз чух всичко това, когато въздухът потече около нас, притегляйки ме към теб, без значение колко пъти ти ме отблъсна.

Целуна я нежно по устните, след което се надигна и я погледна отново.

— Не знам какво да правя. — Устните й потръпнаха, докато се мъчеше да намери начин да го накара да разбере онова, което тя чувства. Но тя самата не го разбираше.

— Просто бъди себе си. — Ланс легна до нея отново, придърпа я към себе си и позволи топлината му да се обвие около нея. — Просто бъди Хармъни.

* * *

Тази нощ патрулът бе предопределен да бъде скучен. Ланс се бе затворил в офиса с документи, а Хармъни покриваше един от офицерите, който бе зает със семейни проблеми. Тъмнината я заобикаляше, обвиваше я, и й оставяше прекалено много време за мислене.

Просто бъди Хармъни. Не за първи път младата жена се запита коя е Хармъни.

Докато преминаваше по тихите улици на главната част на Броукен Бът, Хармъни се намръщи при тази мисъл.

Винаги бе знаела коя е Смъртта — по този въпрос нямаше съмнение. Тя беше сянката, която се плъзга през нощта и носи справедливост на тези, които закона някак си пропускаше.

Беше жестока, гневна, студена и безмилостна. Не съжаляваше и не се колебаеше. Хармъни спря на червения светофар и се намръщи. Но коя беше Хармъни?

Беше приела името като на шега. Хармъни Ланкастър. Хармъни, защото това бе останало след възкресението на Смъртта. Ланкастър беше името на улицата, където бе отнела последния невинен живот, който бе допуснала Съвета да й натрапи.