— Все още имаш вкус на орлови нокти — изпъшка Ланс. — И диви рози.

— Моля те, господи. Ланс, не мога… — Тя извика, когато пръстите му се раздвижиха отново, изпънаха се и почти се изплъзнаха навън, след което се тласнаха навътре силно и бързо, а езикът му се върна на клитора й.

Трепетни вълни, почти като оргазъм, заляха нервната й система, откраднаха дъха й и я оставиха да виси над пропаст на такова интензивно усещане, че тя се запита дали изобщо ще го преживее.

— Толкова си сладка и тясна — прошепна Ланс, преди да оближе около клитора й още веднъж. — Стискаш пръстите ми като юмрук. Почувствай колко си тясна, скъпа. Толкова си тясна, че когато вляза в теб, трябва да се боря с всички сили да не свърша на мига.

Пръстите му се отдръпнаха, след това с едно бавно, възхитително движение се плъзнаха отново вътре в нея. Хармъни усети как чувствителната тъкан се разтваря за него и го засмуква, а чувственото проникване я оставя трепереща от нужда за освобождение.

— Още веднъж? — прошепна той.

Този път, когато пръстите му я пронизаха, устните му покриха клитора й и започнаха да го смучат еротично. Силните дълбоки движения на пръстите му вътре в нея, едно извиване на китката му, потриването на мазолестите връхчета на пръстите по нервните окончания, пламтящи за докосването му, и Хармъни избухна.

Изкрещя името му. Чу се да крещи, когато оргазмът експлодира с опустошителна сила. Бедрата й стиснаха главата му, вагината й стисна пръстите му, а вътрешните й мускули се свиваха бурно, когато последната бариера, предпазваща душата й, бе пометена.

Уязвима. Беззащитна. И все пак, когато Ланс започна да я успокоява, пръстите му се измъкнаха от нея, а устните му докоснаха нежно бедрата и корема й, това, което почувства Хармъни, не беше слабост.

За първи път през живота си, тя се чувстваше завършена.

Хармъни гледаше Ланс през сънливо спуснатите си клепачи, когато той коленичи, взирайки се в нея, с изражение, натежало от глад и желание. Тогава осъзна, че той е също толкова беззащитен срещу нея. Беше се отворил за нея от самото начало, а тя дори не го бе разбрала.

— Красиво — прошепна той, като намести тежката си ерекция между гънките на женствеността й. — Моето сладко, красиво, малко котенце.

Хармъни се изви към него, когато той започна да движи пениса си вътре в нея. Всеки тласък го вкарваше по-дълбоко в стегнатите мускули, докато ръцете му се местеха по бедрата и кръста й. Най-сетне, когато се зарови докрай, той се надигна над нея и й позволи да го обгърне с ръце.

— Топло ми е — изпъшка тя тогава, осъзнавайки, че проникващата до костите студенина, която познаваше от толкова дълго време, я няма.

— Много топло — прошепна Ланс в ухото й, гласът му беше дрезгав, почти отчаян, когато бедрата му започнаха да се движат. — Любима моя, толкова адски топло, че ще изгоря къщата.

Хармъни се залюля към него, когато той спря, намести се по-близо до тялото й и притисна устни към шията й. Бавно, пламтенето във вагината й намаля, когато мускулите й се приспособиха към проникването. Можеше да го почувства, всеки сантиметър от пенисът му, пулсиращ вътре в нея, разтегна я дотогава, докато не откри скритите нервни окончания и започна да ги гали до безумие.

— Почувствай това, Хармъни — прошепна той. — Наистина ли искаш да избягаш от това?

Ланс не й даде време да отговори. Хармъни преглътна още един приглушен вик, когато той започна да се движи. Дългите бавни тласъци я пронизваха, изгаряха й, докато тя не се заизвива под него.

Нуждаеше се от повече. Той беше прекалено бавен, измъчваше я със спокоен, равномерен ритъм, който увеличаваше възбудата й, но без да задейства оргазма, намиращ се на един дъх разстояние.

— Боже, толкова си тясна. Толкова дяволски нежна — изпъшка мъжът в ухото й. — Караш ме да летя, Хармъни.

А той нея — да плаче. Тя преглътна сълзите си, докато удоволствието започваше да се движи спираловидно. Всеки тласък вътре в нея, всяко дълбоко проникване, което я разтягаше и издигаше по-високо, открадваше още една частица от душата й.

Не беше само докосването му. Нито приемането му. Беше въздуха, натежал от страст, препълнен с емоция. Беше усещането на топлината на Ланс, самата му същност, обвиваща се около нея.

— Ти открадна душата ми — изстена тя, ноктите й се забиха в раменете му, когато той спря и вдигна глава, за да я погледне.

Погледът му беше сънлив и потъмнял от чувствена възбуда.

— Къде свършвам аз и къде започваш ти? — Шепотът й я шокира, осъзнаването, че той притежава толкова много от нея, щеше да я ужаси, ако това не й се струваше правилно.

Ланс направи гримаса, оголвайки зъби секунда преди устните му да се сведат към нейните.

— Започваме заедно, любима. Заедно. Без край.

Устните му покриха нейните и реалността избледня. Бедрата му започнаха да се движат силно и бързо, бруталното удоволствие от всеки тласък я разкъсваше.

Виковете й изпълниха нощта, докато Ланс шепнеше еротични порочни думи до устните й.

— Чукай ме, скъпа… Точно така, любима, дръж ме здраво точно там… Мамка му, толкова си гореща. Толкова дяволски гореща.

Ланс стисна хълбока й с една ръка, а с другата косата й, докато устните му разтваряха нейните и вкараха езика му дълбоко. Тогава започна да я обладава отчаяно. Движеше се. Галеше. Накара го да полети, когато тя експлодира.

И тя полетя с него. Блестящи взривове от светлина и екстаз я връхлетяха, когато го усети да трепери до нея. Вагината й го стисна здраво, задържайки го дълбоко, като се свиваше конвулсивно около твърдата дължина на бликащия му пенис, и Хармъни изкрещя собственото си удоволствие.

Точно така. Екстаз. Възторг. И сливане. Хармъни усети как част от Ланс се слива с нея дълбоко в самата й същност. И в този миг тя разбра, че свободата няма да дойде с напускането на Ланс. Ако го напуснеше, това щеше да я унищожи.

Петнадесета глава

— Аз исках да спася Джонас. Тя щеше да го убие.

Сънена и неизмеримо тъжна, Хармъни заговори в предутринната светлина, която се процеждаше през пролуката в тъмните завеси в стаята.

Ланс я държеше плътно до гърдите си, брадичката му почиваше на главата й, а ръцете му бяха обвити около нея, притискайки гърба й към гърдите и корема си.

— Кой щеше да го убие, Хармъни?

— Джонас — прошепна тя след дълга пауза. — Мадам Ла Рю го роди. Тя го прегръщаше като бебе и като дете. Той получи най-доброто, което лабораториите можеха да осигурят, но беше добър. Щеше да реши косата ми, когато се върна от мисия. Ла Рю винаги нареждаше тестовете ми, докато него го няма. Не искаше той да знае степента на нейната жестокост. Джонас вярваше, че другите учени я контролират, принуждават я да върши това, които тя вършеше в името на науката.

Той щеше да реши косата й. Това звучеше просто, един малък достатъчен жест, но Ланс чу благоговението в гласа й, когато Хармъни го каза.

— Когато Джонас ме залови миналия месец, неговият учен, Елиана, трябваше да ми вземе кръв и други проби. Мразя това. Мразя иглите да се забиват в мен. Той дойде в клетката ми малко по-късно. Все още притежаваше четката, която използваше, когато бяхме в лабораториите. И ми среса косата.

Гласът й беше натежал от чувство и Ланс трябваше да примигне, за да потисне влагата, напираща в очите му, докато я оставяше да говори. Тонът й — замислен, дрезгав — разкъсваше душата му.

— Мадам Ла Рю щеше да го убие. — Хармъни стисна ръцете му. — Всички, освен малцина, бяха осъдени на смърт. Другите Породи в онази стая — тези, които аз убих — бяха предавали Джонас в продължение на месеци, докато той планираше бягството на всички ни. Дори Мадам. — По тялото й премина лека тръпка. — Джонас беше нейният личен експеримент, а изобщо не можеше да го види. Аз също бях нейно дете, но само Джонас познаваше мира в лабораториите. Само той знаеше какво е нежност. И аз исках да запазя добротата, която видях в него. Споменът за една майка. Такива спомени са безценни, нали?

— Искала си да го защитиш — прошепна Ланс. — Защото си го обичала.

Дъхът й секна, когато беззвучно ридание разтърси тялото й.

— За няколко седмици личната му охрана, двама Койоти, известни с извратеността си, ме откриха. Той ги бе изпратил. Последните им думи към мен бяха послание от него. Предателите умират. Последните думи, които той каза, когато избягах от стаята, където бях убила майка му.

Ланс преглътна тежко. Бог да му е на помощ, не искаше нищо друго, освен да разкъса Джонас на парчета. Копелето нямаше представа какво бе сторило на детето, което бе рискувало живота си заради него.

— Имаш доказателство каква е била тя — каза Ланс тогава. Знаеше, че Хармъни има. — Защо не му го даде?

Тя остана безмълвна няколко дълги мига.

— Имаше толкова малко, за което трябваше да се грижим. — Жената пое накъсано дъх, а гласът й бе стана дрезгав от сълзите. — Знаехме, че сме творения на човека, не на Бога. Че сме създадени да убиваме. Но Джонас… той имаше майка. Имаше нежни докосвания и мили думи. Имаше нещо, което да притъпи омразата и болката, бруталността на живота ни. И като му дам информацията нищо няма да се промени.