Беше ли забелязвала един мъж толкова цялостно преди? Сексуалността крещеше от този човек, от издутината на тесните му дънки до широките, мускулести рамене. Дългата до раменете, гъста права черна коса, се спускаше около арогантните черти на лицето му и ги омекотяваха достатъчно, за да го накарат да изглежда достъпен.

Хармъни бе признала пред себе си отдавна, че не е сексуално същество, въпреки своите животински гени. Но този мъж, той караше котката вътре в нея да се надигне и да изреве.

Усещаше странна отзивчивост, течаща по вените й, караща зърната й да настръхнат и увеличаваща чувствителността на гънките на женствеността й.

— Хей, Ланс, приятелю. Крайно време беше да наминеш да ни видиш — извика бармана зад Хармъни, поздравявайки каубоя, който издърпа стола до нея. — Бира?

— Бира звучи добре, Стан — отговори Ланс с провлечен говор, който предизвика тръпка по гръбнака на младата жена.

Харесваше й този глас. Беше гладък и тъмен като уискито й.

Хармъни се завъртя на стола си, потърси погледа на бармана и плъзна чашата си напред, за да я напълни отново.

— Добави едно и за дамата, Стан.

Хармъни едва не пропусна думите му, сетивата й внезапно се изпълниха с уханието на среднощни бури и тъмни пустинни нощи. Ароматът на мъжа до нея. Силен. Чист. Не, това не бе опашката й, но само за миг тя успя да си го представи зад себе си, ръцете му наместващи дупето й, преди да се плъзне към нея и да разтвори бедрата й.

— Благодаря. — Хармъни пое дълбоко дъх и се обърна. Лека усмивка извиваше устните й, прикриваща острите кучешки зъби от двете страни на устата й. Нейните бяха по-малки от тези на повечето Породи и едва се забелязваше разликата от нормалните, но се стараеше да не ги показва често.

— Пак заповядай. — Леко кривата му усмивка предизвика нещо в корема й. Той запърха. По дяволите, никога нищо не бе карало тялото й да трепти така през целият й живот.

— Казвам се Хармъни. — Младата жена подаде ръка, като наклони глава, за да види по-добре лицето му.

— Ланс — кимна той, протегна ръка и голямата му мазолеста длан обхвана пръстите й.

Усещането на плътта му върху нейната, я стресна. Усети как ръката й се наелектризира, а пръстите й изтръпнаха. Топлина, различна от всяка друга, която бе усещала, потече от едно просто ръкостискане, от неговото тяло към нейното. Очите й се разшириха, докато неговите се присвиха, на челото му се появи лека бръчка, когато погледна към свързаните им ръце. Дали го усещаше и той? Тази размяна на топлина, на осъзнаване.

— Е, това беше доста странно. — Усмивката му все още беше ленива, но погледът му се изостри от чувственото усещане.

— Нали? — Хармъни прочисти гърлото си и отметна дългите кичури от наскоро боядисаната си коса от лицето си. Харесваше й мекият, червеникавокафяв цвят. Допълнително подчертаваше светлозелените й очи и тъмните вежди.

Маскировката беше приятно допълнение. Естествено нашарената й коса беше лош подарък от гените й на Порода. Комбинацията от черно, кафяво и златисто би се забелязала незабавно.

— Не съм те виждал наоколо. Гостуване на роднини? — попита Ланс.

— Не точно. — Хармъни поклати глава и се обърна отново към него. — Просто минавам от тук.

Поне така й се искаше. И все пак, някак си имаше чувството, че отговорът й няма да попречи на този мъж да разбере, че тя ще остане тук по-дълго.

— Това е много лошо. — Съжалението затрептя във въздуха между тях.

— Да, така е. — Хармъни пое дълбоко дъх, сигурна, че ще се пристрасти към уханието му, ако не бъде изключително внимателна.

— Значи си тук само за през нощта? — Ланс вдигна студената бутилка бира. Очите му потъмняха. Намерението му да я съблазни беше очевидно.

— Само за тази нощ. — Младата жена кимна бавно.

— Сама?

Тя се поколеба и потърси погледа му.

— Бях.

Хармъни проследи как той постави бирата си обратно на бара. Очите му не изпускаха нейните, държаха я в плен с дълбокия си син огън.

— Аз бих могъл да бъда опасен — промърмори Ланс, гласът му се понижи почти до шепот. Очите му флиртуваха безсрамно с нея. — Преследвач. Сериен убиец. Ако останеш тук с мен, ще бъдеш в лапите ми.

— Или пък ти в моите — прошепна тя в отговор, също толкова закачливо.

— Бих се смятал за късметлия.

Хармъни потисна смеха, който се надигна в гърлото й при скандалния коментар. Смехът не бе нещо, с което бе свикнала, и все пак този човек сякаш го предизвикваше от първия миг, в който го видя.

Навеждайки глава, тя се опита да скрие усмивката, трептяща на устните й, като вдигна чашата си и отпи подсилваща глътка от питието си.

— Колебания? — попита мъжът.

Хармъни вдигна глава и преглътна тежко, докато обмисляше борбата с привличането. Може би за една секунда.

— Аз никога не се колебая — увери го най-сетне. — А ти?

— Никога. — В изражението му се четеше мъжка увереност. — Искаш ли да танцуваме?

— С удоволствие. — Хармъни довърши питието си, събра смелост и положи ръка в неговата.

* * *

Ланс пое ръката на младата жена и отново усети прилива на усещането, което премина от неговата към нейната длан. Не бе имал намерение да влиза в бара тази вечер. Утрешната среща с Джонас Уайът, Директорът на Отдела по делата на Породите, щеше да изисква цялото търпение, което притежаваше. Което означаваше, че тази нощ може да си открадне малко спокойствие.

Вместо това, колкото повече се приближаваше до бара на Стан, „Последен отдих“, толкова повече се засилваха предупредителните шепоти във въздуха около него. Те не крещяха или стенеха и в тях не чуваше тайните, както дядо му често правеше. Но чуваше настойчивостта им. Точно както чуваше женския призив, ехтящ в душата му.

В мига, в който премина през вратата, той разбра, че е там заради нея. Очите им се докоснаха и шепнещото настояване се успокои.

Насочвайки я към дансинга, Ланс я привлече в прегръдките си и усети как ръцете й се отпуснаха на раменете му, докато тя се опитваше да запази достатъчно дистанция между двама им. Набъбналия пенис го заболя от разочарование.

Искаше да усети как тя пламва до него. Но не толкова на дансинга, колкото в леглото му. Гола, влажна от пот, извиваща се към тялото му, докато той я води към оргазма.

— Просто преминаваш, а? — попита най-сетне мъжът, а пръстите му се придвижиха по бедрата й и притеглиха по-близо малката ивица гола плът между панталоните и потника й. Ако не се лъжеше, бе зърнал малка обеца на пъпа й, когато тя се изправи от бар-стола.

— Само за тази нощ.

Ланс наблюдаваше как устните й се движат, меки и розови, влажни и съблазнителни.

— Нощта си отива бързо. — Той плъзна ръка нагоре по гърба й и долови лека тръпка в отговор.

Видя я как преглътна, кратко объркване проблесна в светлозелените й очи, а нежното й езиче облиза устните й. Не беше нервна, но сянката на уязвимост в погледа й го прониза.

— Да — отговори най-сетне Хармъни. — Нощта си отива бързо. Какво трябва да направим по въпроса? — Тя не се преструваше на свенлива, нито пък флиртуваше. Думите й съдържаха предизвикателство, което накара мускулите на корема му да се стегнат в очакване.

— С приятели ли дойде?

— Аз нямам приятели.

Странният отговор накара очите му да се присвият, докато я изучаваше изпод мигли. По някаква причина, той имаше чувството, че тя няма предвид само в този район.

— Готова ли си да тръгваме тогава? — Върховете на пръстите му я притиснаха през потника и почувстваха мускулите на гърба й, когато леката тръпка отново премина през нея.

— Готова съм. — В тонът и изражението й имаше примирение.

Онзи странен, тъжен стон отново прошумоля покрай ушите му, докато въздухът около тях натежаваше от възбуда. Нейната и неговата. Хармъни се бореше със силата на отклика си към него, предпазливо се държеше на разстояние от него и отказваше да се отпусне в прегръдката му. Очите й огледаха помещението бързо.

Смущение? Като че ли тя не бе съвсем сигурна, че иска другите да знаят за слабостта и възбудата й.

Ланс изчака погледът й да се върне на него, преди да проговори отново.

— Жилището ми е само на няколко минути път от тук. Готова ли си да тръгваме? — попита той тихо, знаейки, че това ще се случи и, по дяволите, ако не го очакваше с нетърпение.

Хвана я за ръката и я поведе от дансинга, когато музиката спря.

— Можеш да ме следваш, или аз мога да те докарам до тук на сутринта за твоя автомобил — предложи Ланс, когато излязоха от бара.

— Може ли да вземем моя джип? — Хармъни спря на стъпалата и се взря в мрака около тях. — Не бих искала да го вдигнат.

Беше сигурна, че новият й шеф ще се зарадва, като му се наложи да взема автомобила на заместника си от конфискуваните, ако го вдигнат. Тя предпочиташе да не започват работните си отношения с лошо. Следващите шест месеца и без това щяха да бъдат достатъчно трудни.

— Звучи ми добре. — Ланс кимна кратко, когато тя извади ключовете от вътрешността на чантата, която носеше на рамо и му ги подаде.