Не намираше смисъл в начина, по който той я защитаваше. Ланс знаеше каква е тя. Беше чел досието й. Как би могъл да я защитава с такава лекота?

— Знаеш ли, аз наистина убих всички онези хора, за които пише в досието ми — посочи Хармъни, когато влязоха в дома му няколко часа по-късно.

Изправена до затворената врата, тя гледаше Ланс, докато той събуваше ботушите си, тъмносините му очи се взираха спокойно в нейните.

— Знам това, Хармъни — кимна мъжът, като се изправи и застана пред нея, липсата на презрение или обвинение в изражението му я обърка още повече.

— Убих ги хладнокръвно — добави тя. — Гонех ги. Проследявах ги. И усещах как кръвта им изтича между пръстите ми. И не съжалявах за това, Ланс.

— Знам, че не си. — Изражението му беше мрачно.

— Как можеш да го приемеш просто така? — прошепна тя. — Ти си шериф. Действаш според закона, сам го каза. Как можеш да ме защитаваш толкова лесно?

Това нямаше смисъл. Тя самата едва се понасяше.

— Едно дете няма защита — каза Ланс тогава. — Онова, което са ти сторили като дете, е непростимо. Начинът, по който си действала като възрастна, е повече от простим. Но ти знаеш, както и аз, че времето за това е към края си. Джонас е прав. За да оцелееш, ще трябва да се научиш как да работиш в системата.

— Една система, която позволява на чудовищата да бродят свободно? — попита тя презрително, а гърдите й се стегнаха болезнено. — Знаеш ли какво направиха на тези деца, Ланс? Имаш ли някаква представа…?

— Мислиш ли, че можеш да спасиш всички тях, Хармъни? — Мъжът я гледаше безмилостно. — Всеки живот, който си отнела, е отнесъл късче от душата ти. Аз те държах, докато спеше, след като Джонас те доведе тук. Видях сълзите, които проливаш, и чух болката, която изпитваш. Мислиш ли, че не се самоубиваш по този начин?

Хармъни трепна. Знаеше, че има възможност да е сънувала, но той никога не го бе споменавал, никога не й бе давал повод да предположи.

— Аз съм просто индивид — прошепна тя. — Създание, това е.

— Не, по дяволите, не си само това, Хармъни — извика Ланс, сграбчи раменете й и я разтърси леко. — Погледни се, скъпа. Не спиш, почти не се храниш. Движиш се само на нерви и чиста упоритост. Колко дълго можеш да продължаваш така? Колко дълго преди миналото да те настигне и да те разкъса? Колко време мислиш, че ще можеш да бягаш от последствията? Ще бъдеш заловена. Арестувана. И ще умреш.

Хармъни пое остро дъх, виждайки болката в очите му, решителността, изписана на лицето му да предотврати това да се случи.

— Те са деца — извика тя, преди да успее да се възпре. — Безпомощни. Мили боже, Ланс…

— Действай в рамките на закона, Хармъни — прекъсна я мъжът. — Ти си умна, както и дяволски интуитивна. Използвай тези си способности, за да намериш доказателства и да ги пратиш в съда. Правосъдието работи, скъпа, когато използваш закона в своя полза.

— Докато децата умират.

— Докато ти си жива, за да поставяш зад решетките възможно най-много от чудовищата — извика Ланс към нея. — За бога, какво добро ще направиш за едно дете, ако си мъртва?

— Да спася толкова, колкото мога. — Хармъни поклати глава отчаяно.

— Глупости. — Ланс я пусна също толкова бързо, колкото я бе сграбчил. — Сама знаеш, че това не действа, Хармъни. Унищожава те.

— Не знам какво друго да направя — извика тя яростно. — Не мога да го понасям, Ланс. Не мога да понасям да виждам болката в очите на децата, които са били малтретирани. Не мога да понеса мисълта, че съм създадена да убивам, и съм убивала хора, които са можели да спасят тези деца.

Хармъни сложи ръка на устата си и се извърна от него, когато изражението му стана разбиращо.

— Убийствата, които си извършила като дете — каза той зад нея. — Все още се опитваш да компенсираш за тях, нали?

Гърдите й бяха толкова стегнати от болка, че едва успяваше да диша. Силна тръпка разтърси тялото и тя усети как студа сковава душата й.

— Убийствата, които извърших като дете, всяка жертва се е борила за децата и техните права — прошепна Хармъни, клатейки глава. Беше безполезно дори да си спомня. — Всяка една от тях. Те бяха образцови родители и се бориха за децата, чийто родители не бяха достойни да бъдат наричани майка или баща.

— И ти мислиш, че това е начина, по който те биха искали да възродиш битката, която са водили? — Ланс обви ръце около нея, сякаш знаеше мрачните, студени места, които я измъчваха. — Ако ги познаваш наистина, тогава знаеш, че не биха искали.

Хармъни се бореше да овладее дишането си, както и влагата, която изпълни очите й. Беше уморена, отслабнала от изтощение и възбуда, и емоции, които просто нямаха смисъл за нея вече.

— Те умряха заради убежденията си — прошепна тя. — Подозираха, че Съвета са ни създали. Информация бе изтичала от лабораторията няколко пъти и това достигна до вниманието им. Преди да успеят да спасят някого от нас, бяха убити. Аз ги убих.

Хармъни се опита да се отдръпне от Ланс, да постави дистанция между себе си и човека, който я отслабваше отвътре навън.

— Била си излъгана и са те използвали — прошепна той в ухото й. — Знаеш го толкова добре, колкото и аз. Както знаеш, че сама се погубваш отвътре с кръвта, която си проляла, преди Джонас да те залови. Ако не е било така, той никога не би те намерил.

— Това не е вярно.

— Вярно е, скъпа. — Ланс я задържа здраво. — Ето защо си се замесила в играта, която той играе. Криеш онова, което той иска да знае и се опитваш да изкупиш животите, които си отнела. Знаеш не по-зле от мен, че си преживяла достатъчно.

Наистина ли бе така? Беше ли позволила на Джонас по някакъв начин да я залови?

— Какво имаш, Хармъни, което Джонас иска? Какво го прави толкова отчаян, че е готов да те жертва заради него?

Хармъни знаеше какво точно иска Джонас, това, което никога не би могла да му даде — информацията, която бе откраднала от лабораториите в деня на бягството си. Последното останало доказателство от преди десет години, че първата Лъвска порода, създадена преди почти век, все още е жива.

— Джонас иска отмъщение. — Това бе отчасти истина. — Отмъщение за смъртта на майка си.

— Джонас е умен човек. — Ланс я пусна бавно, позволявайки й да се обърна и да застане отново с лице към него. — И е достатъчно умен да разбере истината до сега. Той може да чете, както и аз, а докладите от другите лаборатории и учените на д-р Ла Рю бяха доста убедителни. Сега, още веднъж питам, какво иска от теб Джонас?

Хармъни огледа слабо осветеното антре, тъмните хол и кухня, и преглътна тежко.

— Не мога да ти кажа — прошепна почти беззвучно.

Ланс въздъхна дълбоко и поклати глава.

— Прекалено съм уморен за това, Хармъни. Когато си готова да говориш, уведоми ме. Но направи и на двама ни услуга и го направи, докато мога да ти помогна.

Никога не бе било в неин стил да се доверява на някого. Дори на Дейн, човекът, който я бе спасявал безброй пъти и бе първият й любовник, не знаеше истината.

Хармъни влезе под душа и нагласи струята, след това облегна чело на стената, едва усещайки топлината на водата, заливаща кожата й. Но усети сълзите си, когато беззвучни ридания разтърсиха тялото й с брутална сила. Джонас щеше да я види мъртва, преди това да приключи. Без значение в какво вярваше Ланс, той я винеше за смъртта на майка им. Мадам Ла Рю беше чудовище. В документите, които Хармъни бе скрила, бяха заповедите да бъдат убити всички Породи в лабораторията, за да не рискуват да бъдат разкрити. Това бе причината да убие Мадам, както и петимата нейни подчинени учени, преди бягството си.

Доказателството, което имаше, щеше да я оневини, но цената бе твърде висока. Не можеше да предаде останалите, за да спаси себе си. Ако го направеше, тогава тя нямаше да бъде по-добра от онези, които я бяха създали.

Несправедливостта на това никога не я бе зашлевявала така, както сега. Нещо в това чифтосване с Ланс я бе променило. Или може би я бе пробудило. Хармъни не беше сигурна кое от двете. Колкото повече време прекарваше с него, толкова по-слаба ставаше и толкова повече се нуждаеше от него.

Като обви ръце около гърдите си, борейки се да сдържи риданията си, младата жена осъзна, че за първи път през живота си, има нещо, от което не можеше да си тръгне, и много вероятно щеше да погуби и двама им. И това я ужасяваше. Ланс заслужаваше повече, заслужаваше повече от жена, чиито ръце са омърсени завинаги от кръвта на невинни хора.

— Хармъни.

Ахна, когато гласът на Ланс я заля, след което ръцете му я обгърнаха. Отблъсна твърдите му голи гърди, опитвайки се да се съвземе, да бяга достатъчно дълго, за да намери отново силата си.

— Ти ме убиваш — прошепна той в ухото й. — Чух плача ти, дори когато не проливаше сълзи. Но болката, която отеква от сълзите ти, ми къса сърцето.

* * *

Ланс се взря в шокираните й очи, когато тя вдигна глава. Блестящи, неоновозелени, плувнали в сълзи очи, засенчени от болка, която я унищожаваше. Унищожаваше и него. Въздухът около него бе натежал от желание — както физическо, така и емоционално — и го притегли както нищо друго не би могло.

Ланс улови лицето й между дланите си и прокара палците си по страните й.