Момченцето почти се усмири, а очите му се разшириха. Повечето деца бяха очаровани от темата за Породите. Пишеха писма до Убежището и няколко пъти Танер Рейнолдс, връзката на Породите с обществото, бе омайвал децата в няколко училища. Те бяха най-новата версия супергерои за малките умове.

Хармъни повдигна горната си устна и му показа кучешките си зъби, малко скромни може би, но впечатляващи. Детето примигна към нея шокирано.

— Обзалагам се, че ако стоиш много, много тихо, мога да се уверя, че мама е добре. И ще се погрижа той никога повече да се не върне. Можеш ли да стоиш тихо само още няколко минути и да ми дадеш тази възможност?

Малкото му тяло се разтърси от безмълвно ридание. Очевидно беше недохранен и ужасен.

— Много добре — каза напевно в ухото му. — Сега бъди много, много тих. Разбрахме ли се?

Детето кимна отчаяно.

Хармъни дръпна надолу микрофона и активира връзката.

— Детето е невредимо. Вляво като влезете, сгушено в ъгъла. Отивам за майката.

— Спокойно, Хармъни — предупреди я Ланс с разтревожен глас. — Запази връзката включена.

Хармъни отмести микрофона. Кабелът беше разсейване, от което не се нуждаеше.

Сложи пръст на устните си, хвърли на момчето един последен поглед и тръгна обратно към вратата. Изчака, докато се увери, че момчето не може да я види, преди да извади бойния нож от калъфа отстрани на тялото й, и се върна в коридора. Вратата на спалнята беше отворена, а стаята се осветяваше от мигащите светлини на крайцера отвън.

— Кучи синове. Нямат право да се намесват в моите работи. — Звукът на ръка, срещаща плът бе последван от накъсан женски вик. — Всичко е по твоя вина, ти, хленчеща кучко.

Хармъни легна по корем и започна да се придвижва сантиметър по сантиметър през входа, стоеше ниско долу и безшумно, докато Томи Мейсън крещеше на съпругата си. Краката й минаха през вратата, когато едрото приличащо на мечка подобие на човек извади ножа от панталоните си и го отвори.

Сграбчи с едната си ръка дългата коса на съпругата си, а с другата вдигна ножа. Хармъни разбра, че времето й изтича. Претърколи се бързо, изправи се на крака и ножът й преряза косата, която мъжът държеше, и блъсна жената на пода.

— Какво, по дяволите? — Насилникът скочи назад изненадано, после очите му се присвиха гневно към Хармъни. — Мъртва си, кучко.

Младата жена въздъхна драматично.

— Това съм го чувала.

Той трябваше да излезе от къщата жив, напомни си тя, когато заби длан в носа му, отдръпвайки се само колкото да засили удара си. Когато мъжът политна назад, тя го хвана за китката, изтръгна ножа от ръката му и след това я изви, докато той не падна на колене. Заби коляно в кръста му, принуждавайки го да легне на пода и щракна белезниците на китките му.

— Това е, задник — изсъска в ухото му. — Арестуван си.

После сграбчи косата му, дръпна главата му назад и я удари в пода. Първият път той успя да простене и да се размята яростно. Вторият път се свлече под нея, а едрото му тяло се отпусна безжизнено.

Беше едва ли не прекалено лесно. Адреналинът, бушуващ в тялото й, не бе получил борбата, от която се нуждаеше. Той пулсираше и туптеше във вените й, докато под кожата й не започна да се надига студен огън.

Хармъни скочи от гърба на падналия, тръсна ръце, след което ги изтри в бедрата си. Боже. Какво, по дяволите, беше това?

— Хармъни, мамка му, отговори ми — изкрещя Ланс в ухото й и тя осъзна, че чува гласът му от няколко секунди.

Пое бавно дъх и обходи с поглед стаята, преди да открие тялото на младата жена, замаяно на пода.

— Хармъни… Отговори веднага, по дяволите. — Дрезгавият му глас изпрати вълна от страст.

Хармъни включи микрофона и изтананика:

— Имам подарък за теб, скъпи. Искаш ли да дойдеш да го си го вземеш?

Да, това беше страст.

Тринадесета глава

В мига, в който гласът й прозвуча по предавателя, Ланс усети как тялото му откликва. Пенисът му вече беше болезнено изправен, но еротичния тон на Хармъни го накара да трепне в дънките, невероятно твърд и готов да я обладае.

Проклета да е. Беше избрала доста неправилно време да се превърне в секс коте.

— Добре, Стивън, да влизаме. Хванала го е.

Ланс усети бързият изненадан поглед на Стивън, когато тръгнаха към къщата, а парамедиците вървяха след тях.

Шерифът им махна към ъгъла където майката, Лиза, беше прегърнала малкия си син. Беше окървавена, пребита, но изглеждаше в съзнание.

Придвижвайки се бързо, Ланс и двамата щатски офицери влязоха в спалнята с извадени пистолети, след което се заковаха на място.

Томи Мейсън крещеше вулгарно, а Хармъни бе седнала до него и го слушаше, наклонила глава, с подигравателна усмивка на лице, и плъзгаше бавно палеца си по острието на ножа.

— Мислиш, че си много умна — крещеше Мейсън. — Изрод. Ти не си нищо друго, освен едно отвратително, проклето животно и ще си го получиш.

Хармъни вдигна глава към Ланс.

— Той е пълен с информация — провлече тя. — Владее всички видове расистка реторика. Във вашия хубав град има доста изтънчени хора, шериф Джейкъбс.

Хармъни се отмести настрани, когато офицерите уловиха Мейсън за ръцете и го повдигнаха от пода. Плъзна ножа сръчно в калъфа и погледна Ланс очаквателно.

— Гладна съм — отбеляза тя. — Не видяхме ли заведение за бързо хранене по-рано? Не бихме ли могли да се отбием преди да се погрижим за гадната канцеларска работа?

Ланс я погледна внимателно. Очите й бяха неестествено блестящи, а гласът й — по-дрезгав от обикновено.

— Добре ли си? — Той тръгна към нея, оглеждайки я внимателно. — Той успя ли да те нарани?

Хармъни изсумтя съвсем неженствено.

— О, моля те. — Подмина въпроса му с лека ръка. — Той беше такъв аматьор. Хората трябва да се научат как да използват ножовете, преди да се опитат да си играят с тях. — Тя се протегна зад себе си и извади от колана си автоматичния нож, прибран в торбичка за доказателства. — Заповядай. Дори няма отпечатъци от отвратителните ми малки лапи.

Ланс взе торбичката внимателно, като позволи на пръстите си да докоснат нейните. Усети ги неестествено студени.

— Да отидем да се погрижим за свидетелските показания — каза той и въздъхна. — Стивън и хората му ще се погрижат за Мейсън.

— Ще го затворят ли? — Хармъни мина пред него, когато излязоха от спалнята и се отправи към входната врата.

— Да. Ще бъде щастлив, ако види нещо извън килията през следващите двадесет години. Стрелбата по щатски полицаи е тежко престъпление.

Ланс бе видял как офицера вдига внимателно един пистолет от пода на спалнята и слага го в торбичка, докато партньора му чете на Мейсън правата му.

— Ще го затворят за стрелба по полицейски служител, но не и за това, че е пребил съпругата си? — Хармъни поклати глава, когато излязоха навън. — Светът е гадно, гадно място, Ланс.

— Даваме най-доброто от себе си, Хармъни.

— А когато твоето лично най-добро не е достатъчно добро? — попита, когато стигнаха до Райдъра.

Когато тя се обърна към него, Ланс видя сенките, които изпълваха невероятно зелените й очи. Те бяха чисти, блестящи, без никакви тъмни петънца. Почти хипнотизиращи.

— Когато моето лично най-добро не е достатъчно добро, продължавам да се боря — въздъхна той и се облегна на вратата, улавяйки Хармъни между себе си и вътрешността на автомобила. — Идвам тук всеки път, когато съседите се обадят. Опитвам се да помогна на Лиза както мога. Докато тя не потисне страха си достатъчно, за да ми помогне да го тикна зад решетките, не мога нищо да направя.

— А момченцето?

— Давам най-доброто от себе си, Хармъни. — Ланс разбра въпроса, който се криеше зад думите й, предупреждението зад тях. — Аз приемам закона, скъпа. Не го създавам.

Младата жена пое бавно дъх.

— Не ставам за тази работа. Може би Лени ще размени мястото си с мен.

И двамата знаеха, че това бе невъзможно. Документите, които тя бе подписала, бяха ясно написани. Хармъни трябваше да работи патрул, не на бюро.

— Трябва да получаваш удовлетворение от доброто, което можеш да извършиш — прошепна Ланс, протегна се и докосна бледата й буза. — Когато видиш ареста ти да се превръща в присъда, когато знаеш, че си свършил работата си достатъчно добре, за да спреш пукнатините в системата. Доброто побеждава лошото, Хармъни.

— Ако отново остане свободен, той ще убие и двамата — каза тя. — Казал е на момчето да извика, ако някой влезе. И то едва не изкрещя. Ще накара това дете да си плати. И когато го направи, аз ще тръгна на лов.

Това беше Смъртта. Ланс чу трансформацията в гласа й, видя я, когато тя се взря в него безмилостно.

— Ще позволиш Джонас да спечели толкова лесно? — попита мъжът. — На колко други деца можеш да помогнеш, Хармъни?

— Какво значение има, ако съм се провалила при едно от малкото, които са ми дарили доверието си? — попита го тогава. — Не позволявай това копеле да избяга от закона ти, Ланс, или може да намери правосъдието на Смъртта.