Отвори вратата й и тя мина покрай него.

— Това е най-идиотското нещо, което съм чувала да излиза от устата ти — сопна се тя, когато той затръшна вратата и заобиколи автомобила. — Аз не съм ти домашен любимец, който можеш да изпратиш в ъгъла и да му заповядаш да седне.

— Това е куче. — Ланс завъртя ключа в стартера и запали двигателя. — Всеки знае, че котките не могат да се дресират.

Хармъни се възмути.

— Аз не съм котка — изсъска тя.

По дяволите. Мразеше този звук.

Както и самодоволната усмивка, която разтегна устните му.

— Мислиш ли, че това ще ме вкара в леглото ти? — обърна се към него подигравателно. — Аз не смятам така, любовнико. Ще трябва да вложиш малко повече старание, шибаните ти отчети не могат да ме ядосат чак толкова.

Ланс само изсумтя в отговор. Хармъни мразеше, когато прави така.

Когато отвори уста да избухне, диспечера се обади за семейна нередност. Ланс веднага се усмири, когато отговори на повикването с леден гняв.

— Какво има? — Хармъни усещаше гнева, вихрещ се около него.

— Томи Мейсън — изплю той. — Последният път, когато получихме обаждане за неговата къща, той беше пребил съпругата си почти до смърт. А тя се закле, че не я е докосвал. Той успява да заобиколи всеки шибан закон за домашно насилие, написан в книгите.

Хармъни пое дъх бавно.

— Може би аз съм неподходящия човек за този случай — каза най-сетне тя. — Не се справям добре с тези ситуации, Ланс.

Неща, подобни на това, я бяха поставили в настоящето й положение. Несправедливостта за чудовищата по света, които се разминаваха с наказанието за мъченията и тормоза. Гледката на празните очи на младите жертви, или пречупените безжизнени тела на млади жени. Правосъдието невинаги успяваше да накара болните зверове да си платят за престъпленията си.

— Тогава е по-добре да започнеш. — Ланс увеличи скоростта, измъкна Райдъра от паркинга на бара, пусна сирените и се отправи към покрайнините на града.

— Шерифе, имаме стрелба — докладва диспечера, докато Ланс вземаше един завой с висока скорост. — Мейсън е стрелял по щатските полицаи, когато са пристигнали. Имаме ситуация със заложници.

Тихото проклятие на Ланс накара косъмчетата на тила й да настръхнат. Райдъра се наклони на един завой и мигащите светлини на щатската полиция се появиха пред тях.

— Остани в Райдъра — нареди той тихо. — Аз ще се погрижа за това.

— Върви по дяволите — изрече Хармъни хладно.

— Виж, Хармъни, съпругата на Мейсън има дете. Превърнал ги е в заложници и ако е пиян, ще бъде непредсказуем.

— Ти реши да ме доведеш тук. — Щом имаше замесено дете, нямаше шанс да остане в автомобила.

— И сгреших — каза Ланс спокойно, погледът му внезапно омекна, изпълнен с разкаяние. — Няма да те изложа на риск по този начин. Остани в Райдъра.

— Не се притеснявай, шерифе, няма да те затрудня. — Хармъни се надяваше усмивката й да изглежда уверена. Не можеше да го пришпорва, когато той правеше нещо толкова неочаквано. По дяволите, почти я накара да почувства топлината, без да я докосва. — Ти се погрижи за твоята част, а аз ще се погрижа за моята.

Райдъра спря зад крайцера на щатската полиция. Хармъни последва Ланс, когато той слезе от автомобила, и се приведе, докато се придвижваха към командира.

— Той започна да стреля веднага след пристигането ни, Ланс. — Значката му го представяше като капитан Стивън Нюнън.

Стоеше приведен до отворената врата на автомобила си и се взираше в къщата.

— Държи я в предната спалня. Всеки път, когато се опитаме да се раздвижим, той стреля. Заплашва, че ще убие жената.

— Джейми вътре ли е? — попита Ланс.

— Не е споменавал детето, но съседите казаха, че момчето си е вкъщи. — Капитанът се намръщи. — Не сме го виждали обаче.

Докато вниманието на Ланс бе насочено към капитана, Хармъни се плъзна бавно покрай крайцера и тръгна към затъмнената канавка, която минаваше покрай предната част на къщата. Наблюдението на къщата в панорамен изглед от въоръжени мъже не беше най-добрия начин на действие и със сигурност нямаше да помогне на онова дете и майка му.

Хармъни имаше много по-добра идея и не беше толкова глупава, че да иска разрешение. Ниско приведена, тя стигна до задната част на крайцера и се плъзна по земята, възнамерявайки да пълзи до канавката, която започваше от другата страна на автомобила.

— Спри! — Една силна ръка се обви около глезена й.

Завъртя се по гръб и се взря в Ланс.

— Мога да ги измъкна без някой да умре. Кълна се. — Погледът й беше хладнокръвен. — Защо да рискуваш нечий живот? Знаеш, че мога да го направя, Ланс.

— А ако детето е мъртво? — изръмжа той все така тихо, въпреки че яростта пулсираше в гласа му. — Какво ще направиш тогава, Хармъни?

Хармъни знаеше за какво говори той. Ако убиеше, Джонас щеше да я получи. Особено в тази ситуация.

Младата жена пое рязко дъх.

— Тогава копелето ще живее. Засега — озъби се тя. — Освен ако твоята прекрасна съдебна система не реши, че може да не е виновен. Тогава може да се наложи да премислим нещата.

Ланс присви очи.

— Аз съм бърза и безшумна. Изобщо няма да разбере, че съм влязла. Той е само битов насилник, Ланс. Не е някой Койот, тръгнал на лов. Мога да го заловя.

От къщата се чу изстрел, последван от женски вик. Ланс трепна и пусна бавно глезена й. Протегна се към малката чантичка отстрани на колана му и извади комплект комуникационни връзки, които се прикрепваха на ухото с малък микрофон, удължен да приляга на бузата.

— Използвай това. — Подаде й единият комплект, а другият постави на ухото си. — Няма да бъда доволен, ако се наложи да използвам чувал за труп тази нощ, Хармъни — информира я тихо, звукът на гласа му дойде по комуникационната връзка, която тя постави на ухото си.

— Без чували за трупове — обеща тя с усмивка, след което го целуна бързо.

Обърна се по корем, плъзна се в канавката и се потопи в дълбоките сенки на няколко метра от къщата. Черният цвят на униформата й се сля с тъмнината, давайки й необходимата допълнителна маскировка, докато пълзеше в канавката и в бурените и храстите, растящи в края на имота.

Продължи да лази през буйната трева и осеяния с камъни двор, без да откъсва очи от прозореца, който гледаше към тази страна на къщата.

— Движа се по протежение на къщата — прошепна Хармъни на микрофона, когато най-сетне стигна външната част на сградата. Изправи се на крака и се прилепи към стената. — Има ли заден вход?

— Той води в кухнята — отговори Ланс. — Има къс коридор, който води към всекидневната, а до нея е спалнята, където той държи жената.

— Тръгвам. Започва радио мълчание. — Хармъни изключи микрофона, оставяйки само приемника включен, докато се придвижваше към задната част на къщата.

Подмина задната врата и вместо това се насочи към прозореца в далечния край на къщата. Той беше здраво затворен, но малката метална ключалка се отключи лесно, когато Хармъни плъзна острието на ножа под рамката и започна да я отлепва нагоре.

За няколко минути отвори прозореца и се вмъкна в къщата. Вече можеше да го чуе. Гласът му беше завален, яростен, докато кълнеше от предната спалня.

— Хармъни, един от съседите пристигна и съобщи, че Мейсън го е заплашил с нож. Автоматичен нож — проговори Ланс в ухото й. — Това означава, че си имаме работа с уличен боец, така че внимавай.

Значи лошото момче обича да си играе с ножове. Е, тя също.

Хармъни затвори прозореца, след което се огледа внимателно. Намираше се в стаята на момчето, миризмата му беше навсякъде. Имаше няколко играчки, малко легло и гардероб, както и няколко скъсани тениски. Вдишвайки пустотата, която свидетелстваше за живота, който детето може би водеше, Хармъни тръгна към вратата, слушайки как Томи Мейсън крещи на жена си.

— Ти, глупава кучко. Предупредих те какво ще се случи, ако се опиташ да ме напуснеш. Предупредих ли те?

Хармъни чуваше риданията на жената, но не можеше да чуе детето.

Откри момченцето във всекидневната, сгушено в ъгъла, ръцете му покриваха ушите, докато то се люлееше напред-назад. По прашното му лице се стичаха сълзи, а очите му бяха стиснати.

Хармъни се приближи, веднага сложи ръка на устата му и прошепна с мек, напевен глас в ухото му:

— Спокойно, миличък.

Очите му се отвориха.

— Шшт — прошепна тя отново, пръстите й се плъзнаха бързо и нежно по крехкото треперещо тяло. — Ранен ли си?

Детето поклати глава отрицателно, но очите му бяха обезумели, ужасени, когато майка му изкрещя името му от другата стая.

— Трябва да изкрещя, ако някой дойде. — Гласът му потрепваше, докато се опитваше да говори. — Той ще я нарани отново. Трябва да извикам.

Хармъни постави пръсти на устните му.

— Довери ми се.

То поклати отчаяно глава, сълзите се лееха от обезумелите сини очи, а тялото му се разтърсваше от безшумни ридания.

— Някога виждал ли си Порода?