Хармъни имаше ужасното усещане, че ако в крайна сметка остане тук по-дълго, заминаването ще я убие. Не беше в неин стил да се привързва или сприятелява. Вероятността да разбие сърцето си само нарастваше. И в рамките на една седмица, вероятността сериозно излизаше извън контрол.

Докато нощта настъпваше, Хармъни използва тъмнината в стаята си, за да помисли. Простряна на пода, обляна в пот от коремните преси, които правеше, тя се опитваше да прочисти съзнанието си. Да се концентрира върху свиването на мускулите си, вместо възбудата, изгаряща цялото й тяло.

Можеше да мисли и докато тренира. Кой бе убил бармана? Кой враг, когото познава, би сторил това, за да я обвини несправедливо, вместо да я застреля? Тук беше достъпна. Нямаше начин да се скрие от оръжието на снайперист, което означаваше, че не е операция, управлявана от Съвета. Съвета я искаха, но не мъртва. Не им беше от полза мъртва. Ако тя бе обвинена в извършването на друго убийство, те знаеха добре, че Джонас няма да се поколебае да я погуби.

Беше си създала и други врагове, разбира се. Един наемен убиец имаше тонове такива. Но Хармъни беше предпазлива. Лицето на Смъртта беше много по-различно от това, което използваше като Хармъни. Хармъни можеше да се разхожда по улицата, да пазарува в най-хубавите магазини и да вечеря в най-добрите ресторанти. Смъртта трябваше да използва прикритието на нощта и да се крие в сенките.

Изтривайки потта от очите си, тя се срина по гръб на килима, дишаща тежко, докато се мъчеше да си поеме дъх, след което започна нова серия от коремни преси.

Алонзо беше в града. Знаеше за Смъртта, но не познаваше Хармъни. Щеше да знае, че има Порода в органите на реда, но ако бе свързал двете неща заедно, той нямаше да разиграва такава сложна инсценировка. Копеле.

Освен това, Алонзо може би нямаше представа, че тя знае тайните му, връзките му със Съвета и операцията във Франция преди десет години.

Нищо от това нямаше смисъл.

Хармъни се намръщи към тавана, опитвайки се да разреши нещо, което нямаше основа. Винаги имаше шанс убийството на бармана да е случайно, но Хармъни не вярваше в случайности. За нея такива не съществуваха.

Нищо не съществуваше за нея, освен Смъртта.

Болката, която стегна гърдите й при тази мисъл, почти й секна дъха. Беше на двадесет и пет години. Двадесет от тези години бе прекарала в убиване.

Младата жена вдигна ръце от пода и се взря в тях, дори в тъмнината на стаята, видя кръвта. Толкова много кръв се бе изляла по ръцете й, оцветявайки душата й и всичко, до което се докосне.

Всеки, когото докосне.

О, господи, какво правеше тук? Едва потисна истеричния смях, който напираше на устните й. Какво я накара да си помисли, че може да направи това? Че някога може да има свободата, която Джонас й предложи.

Шест месеца. Той знаеше, че никога няма да издържи шест месеца. Знаеше, че миналото й ще я преследва, ще я намери, и тя се страхуваше, че точно това се бе случило.

Докато лежеше на пода, звукът от завъртането на дръжката на вратата я накара да извади пистолета и да застане на колене. Свали предпазителя, когато вратата се отвори навътре.

— Ти луд ли си? — изкрещя към Ланс яростно и се изправи на крака гневно. — Никога не прави това. Никога.

Ланс стоеше в рамката на вратата, подпря се с една ръка на касата и се взря в стаята. Светлината от коридора го засенчваше, но Хармъни знаеше, че разкрива нея. Облечена в прилепнала памучна тениска и подходящи боксерки, влажна от пот, нито една част от тялото й не можеше да бъде скрита от погледа му.

Зърната й се притиснаха към дрехата, а клитора й запулсира, когато тя се втренчи в него. Без риза. Господи, не можеше ли да облече поне тениска? Единственото нещо, което я спаси от това да се задъха от страст, беше факта, че той е в сянка и тя не може да види подробности.

Но можеше да подуши. А уханието му бе възбуждащо. Пустинна жар и бурни ветрове. Комбинацията накара жлезите под езика й да се подуят още повече и сладкият вкус на възбудата се разля в устата й.

Чудесно. Просто чудесно, помисли си тя. Бе успяла да задържи под контрол това разгонване за два дни, само за да бъде заслепена от някакви голи гърди и мъжко ухание.

— И какво, просто ще си стоиш там? — Хармъни отиде до нощното шкафче и светна лампата, поне да си даде малко предимство, като го вижда. За разлика от повечето Породи, нощното й зрение не беше точно необикновено.

Може би трябваше да остави лампите загасени.

Ланс се размърда, докато я гледаше, твърдите мускули на гърдите му се раздвижиха, а тези на корема се стегнаха, когато разкопчания колан на дънките му привлече погледа й.

— Подгизнала си от пот — отбеляза той. — Нима да лежиш тук и да тренираш като демон е по-добре, отколкото да си в леглото ми?

— Да! — Не, изкрещя вътрешно.

Изражението му стана изобличително, когато размаха пръст към нея.

— Малките момиченца, които лъжат, биват наплясквани — предупреди я.

Това нямаше да промени решението й. Нямаше.

Хармъни скръсти ръце на гърдите си и го погледна.

— Не бих опитала, ако бях на твое място — каза тя дрезгаво.

— Какво? Да те напляскам? — Порочната усмивка, която разтегли устните му, беше от чиста страст. — Обещавам, скъпа, ще ти хареса.

Хармъни беше на две секунди от това да изръмжи. А толкова мразеше да играе в стереотипа на Породата.

— Какво точно искаш? — попита тя през зъби.

— Какво точно? — Ланс изви вежди подигравателно. — Сигурна ли си, че искаш да отговоря на този въпрос?

Тя погледна към часовника.

— Минава полунощ. Не трябва ли да работиш сутринта?

— А ти? — отговори той, гласът му бе копринено тъмен и погали сетивата й с почти същия ефект, както мазолестите му длани по плътта й.

Когато Ланс пристъпи в спалнята, въздухът около Хармъни запулсира от желание.

Господи, какво щеше да прави с него?

— Моля те, Ланс. — Тя отстъпи назад и го погледна отчаяно. — Върви си в леглото.

— Ела с мен, Хармъни — прошепна той, приближавайки се, тъмната му кожа проблесна. — Позволи ми отново да те държа, докато спиш. Ще те пазя, скъпа.

Изкушителната представа за това предизвика тръпка по кожата й. Той я беше прегръщал, докато спеше миналата нощ. Не беше в състояние да го предотврати, не можеше да го задържи. Искаше само да подремне, но преди да успее да се спре, тя бе паднала в бездната, която я очакваше. И го бе направила толкова дълбоко.

Хармъни поклати глава, усети как косата й се потри в раменете, галейки вече чувствителната й кожа, напомняйки за неговото докосване.

Ланс се приближаваше с всяка секунда, докато не застана само на няколко сантиметра от нея, топлината на тялото му я заобиколи. Тя дори не знаеше, че й е хладно, докато топлината му не я обгърна.

— Ти си мокра, скъпа — прошепна той, ръката му хвана тениската й и я дръпна нагоре. — Позволи ми да ти помогна.

Тениската мина през главата й, а Хармъни примигна към него объркано. Как бе направил това?

— Ланс. — Тя притисна ръце към голите му гърди, след което простена, осъзнавайки, че поражението е само на няколко секунди разстояние, колкото дланите й да поемат топлината на тялото му.

— Да, почувствай го — каза напевно Ланс. — Позволи ми да те стопля, скъпа.

Хармъни усети как устните й се разтварят безпомощно, а цялото й тяло се напряга, подготвяйки се за дивата страст на целувката му. Вместо това, той само погали устните й със своите.

Ръцете му се плъзнаха по талията й, мазолестите му длани я галеха с огнено удоволствие, докато не обгърнаха повдигащите се хълмчета на гърдите й. Палците му погалиха зърната и Хармъни усети, че се задъхва. Задъхваше се от неговото докосване. Ръцете й уловиха китките му, когато усети как всяко нервно окончание в тялото й започва да пулсира в очакване.

Трепна, когато палецът и показалецът му приложиха еротичен натиск върху твърдото връхче на зърното й, изпращайки изгарящ прилив на удоволствие през корема й. Дъхът й секна от усещането, а ноктите й се забиха в китките му.

— Не можем да продължаваме така. — Викът й беше слаб, умоляващ. — Не ми причинявай това, Ланс.

— Да не ти причинявам какво? Да не те карам да признаеш желанието си? — Устните му се плъзнаха по челюстта й, оставяйки огнена диря по пътя си. — Да не те карам да се чувстваш така, както се чувствам аз ли, Хармъни? Изгарям за теб, скъпа. Изгаряй и ти за мен.

Нима не знаеше, че пламъците разяждаха вътрешностите й постоянно, разкъсваха волята й, защитите й?

— Просто чувствай, Хармъни — каза напевно Ланс. — Само за малко.

Когато устните му се върнаха на нейните, те се разтопиха в нея, целуваше я с копнеж и страст, които тя не можеше да отхвърли. Дълбоки, жадни целувки, които замъглиха разума й и замаяха сетивата й.

— Точно така, любима. — Той дишаше тежко, неравно, когато се отдръпна и плъзна едната си ръка по торса й, по корема. Хармъни се насили да отвори очи.

Секунда по-късно дланта му се плъзна между бедрата й и се притисна към жадуващия център на тялото й. Хармъни усети как я залива главозамайваща вълна от удоволствие.