Което означаваше, че тя разполага само с няколко скъпоценни минути.

Хармъни излезе от празното място и се насочи към станцията, където зави и заобиколи към задната част на сградата.

Дейн.

Хармъни паркира Райдъра, наблюдавайки как той слезе от Сува, след което се облегна на него с измамна небрежност.

— Нямам време за това. — Младата жена спря на няколко крачки от него, гледайки го предпазливо.

Той изглеждаше свиреп и внушителен, както винаги. Светлорусата му коса обрамчваше лицето с бронзов загар, а изумруденозелените му очи се взираха в нея. Беше с няколко сантиметра по-висок от Ланс, около метър и деветдесет, с мощно, мускулесто тяло, което караше жените да въздишат от желание.

— Получих съобщение, че си заловена. — Погледът му я обходи.

И това бе нещото, което винаги я объркваше най-много в Дейн. Как бе разбрал, че е заловена?

— Да, ами нека кажем, че съм на изпитателен срок — пошегува се Хармъни. — И срещата с теб ще ми навлече проблеми. Какво, по дяволите, правиш тук?

— Тук съм, за да те спася. — Белите му зъби проблеснаха опасно. — Готова ли си за тръгване?

Хармъни отстъпи назад бързо. Той беше повече от способен да я накара да тръгне, беше го правил и преди. Тя огледа безлюдния район, търсейки подкреплението му. Дейн винаги имаше подкрепление.

— Не мога да тръгна, Дейн. — Най-сетне поклати глава твърдо. — Сигурна съм, че знаеш защо точно съм тук сега.

Дейн изглежда винаги знаеше всичко.

Той скръсти ръце на гърдите си и я наблюдава мълчаливо няколко дълги секунди.

— Разбира се, че можеш. — Очите му се присвиха преценяващо. — Един хеликоптер чака извън града. Можем да се измъкнем от тук за половин час.

— Казах ти, че не мога. — Хармъни стисна зъби, когато усети как съзнанието й се бунтува на идеята.

Господи, какво й ставаше? Предполагаше се, че разгонването засяга тялото й, а не я прави глупак. Разбира се, че можеше да си тръгне, просто не искаше. Това бе всичко. Свободата бе силна примамка.

— Просто трябва да издържа шест месеца…

— Няма да минат и шест седмици, преди враговете ти да те открият — изрече той. — Промяната на цвета на косата е добра идея. Гримът е приличен. Но ще те намерят, Хармъни. Рано или късно.

— Не и ако внимавам. — А тя знаеше как да бъде предпазлива.

Дейн изсумтя, докато я наблюдаваше строго.

— Мога да те измъкна, Хармъни. В рамките на няколко месеца ще разберем как да проникнем в компютрите на Отдела и да изтрием файловете ти…

— Джонас няма да ме пусне толкова лесно. По-добре да изиграя тази игра и да се свърши.

— Той ще се погрижи да се провалиш, скъпа…

Като че ли не бе наясно с това.

— Нямам време за това. — Поклати глава енергично. — Трябва да се върна обратно в отдела и да поправят глупавия GPS. Не мога да избягам този път, Дейн. Ако се справя, той ще изтрие досието.

— Заблуждаваш се, Хармъни. — Усмивката му бе многозначителна. — Той те е хванал в капана. Аз мога да те измъкна.

Хармъни направи още една крачка назад. В продължение на години, Дейн винаги бе тук, измъкващ задника й от неприятности. Винаги я бе освобождавал, бе спасявал живота й повече от веднъж, и като че ли винаги знаеше точно къде се намира и какво прави във всеки един момент.

А тя никога не разбра защо. Никога не се бе запитвала защо, до сега.

Внезапно мъглата на хормоните, гладът за Ланс и объркването прочистиха съзнанието й. Тя огледа безлюдния район, косъмчетата на тила й настръхнаха, преди погледа й да се върне на Дейн.

— Знаеш, че ме наблюдават — каза тя, сигурна в този факт.

— Естествено. — Усмивката му бе изключително уверена. — Но не и в момента. Давай, момиченце, припкай при твоя шериф. Аз ще се мотая наоколо известно време и ще ти пазя гърба. Както винаги. — Това звучеше като заплаха.

— Бих предпочела да си тръгнеш. — Имаше чувството, че нещата са на път да се усложнят адски много.

— Сигурен съм, че е така, малката. — Той се усмихна отново и се обърна към автомобила си. — Убеден съм. За съжаление, мисля, че любопитството ми е събудено.

С тези думи, Дейн затвори вратата, запали двигателя и потегли.

Не за първи път през изминалата седмица, Хармъни изруга.

Десета глава

Дейви нямаше да й позволи да докосне Райдъра.

Хармъни крачеше бързо от гаража на отдела по тротоара, който водеше към сградата на шерифството, когато раздразнението започна да се надига в нея.

Механикът й беше пробутал някакво дежурно оправдание, с което си заслужи първо място в списъка й за задници, които трябваше да бъдат сритани, а начина, по който се подмазваше, подхвърляйки остроумни коментари и самодоволни усмивчици, я беше ядосал допълнително. Хармъни имаше чувството, че той умишлено мами за GPS-а, и ако разбереше, че наистина е така, щеше да изтърка гаража с конската му муцуна.

Тъпак.

Днес беше на ръба на търпението си и го знаеше. Пристигането на Дейн бе усложнение, което не можеше да си позволи, и последиците от него бяха тревожни. Дейн можеше да създаде проблеми. А Хармъни не можеше да разбере защо той е тук.

Тя зави зад ъгъла и тръгна бързо към стъпалата, които водеха до едноетажната кирпичена сграда, където се помещаваха офисите на Ланс. Взе стъпалата по две наведнъж, пренебрегвайки погледите, които й хвърлиха неколцината минувачи. Беше заради униформата. Изцяло черна, с кобур, висящ ниско на бедрото, и емблемата на Отдела по делата на Породите, гарантирано привличаше вниманието. Внимание, от което тя наистина нямаше нужда.

Хармъни мина през фоайето, помаха на Лени Бланшар, който я стрелна с една усмивка, след което тръгна целенасочено към кабинета на Ланс.

Хвана дръжката на вратата и я тласна навътре.

— Ланс, извинението на този твой механик ми лази по нервите — каза остро тя, като погледна Ланс яростно през бюрото. — И следващият път, когато ме нарече писе, ще изгуби опашката си.

Тогава я връхлетя новото ухание. Отне й една минута, защото мириса на Ланс изглежда завладяваше всичко останало отначало.

Ръката й се спусна към оръжието й, когато се обърна и се изправи пред Джонас, който се облегна на стената и присви очи към нея, а ръцете му се мушнаха в джобовете на копринените му панталони.

— Виждам, че не си се променила — отбеляза той, когато Ланс се изправи, заобиколи бюрото и се приближи към Хармъни.

— Мога да се върна по-късно. — Тя хвърли на Ланс яростен поглед. Можеше да я предупреди, преди тя да връхлети в офиса.

— Той тъкмо пристигна. — Ланс спря на няколко крачки от нея, очевидно готов да се намеси, ако тя реши да се конфронтира с Джонас.

— Хубаво. Когато приключиш с него, ме уведоми. Така или иначе имам нужда от чаша кафе.

— Кафето прави симптомите на разгонването по-лоши, Хармъни — обяви Джонас, когато тя се обърна към вратата. — Не би искала това, нали?

Като залепи една усмивка на лицето си, тя се извърна към него и хвърли страстен поглед на Ланс.

— Означава ли това, че ще си тръгнем по-рано? — прошепна на Ланс.

Устните на Ланс трепнаха.

— Може би.

— Може би ще си взема няколко чаши кафе тогава. Уведоми ме, когато приключите.

Щеше да изпадне в кофеинова абстиненция, преди отново да докосне чаша с кафе. Едва успяваше да се справи с нуждата, забиваща нокти във вътрешностите й и предизвикваща хаос върху контрола й. Нямаше намерение да влошава положението.

— Хармъни, никой не ти е казвал, че можеш да си тръгнеш — съобщи Джонас, когато тя отново се обърна да излезе.

Младата жена вдиша бавно, отказвайки да се обърне към него, хвана дръжката на вратата и я натисна бързо.

— Имаше убийство снощи в Пиньон — заяви тихо Джонас. — Барман, който е заподозрян в отвличането и изнасилването на няколко млади жени в областта. Гърлото му е прерязано.

Хармъни се обърна бавно към него.

— За това ли се появи тук? — озъби се Ланс, преди тя да успее да проговори.

Хармъни го погледна изненадано. Беше ядосан. Очите му бяха присвити към Джонас, тялото му се напрегна, а пръстите му се обвиха около китката й и я придърпаха към него.

— Методът на действие е същият като нейният. — Джонас сви рамене, а погледът му се изостри, поглеждайки как Ланс държи Хармъни. — Бил е убит зад бара след затварянето му и е оставен там, за да го намери работодателя му на следващия ден. Съответства на предишните й убийства.

— Предполагаеми убийства — напомни му тя мелодично. — Нямаш доказателства и аз отричам обвиненията.

— Така казваш ти — кимна той подигравателно. — И двамата знаем истината. Къде беше миналата нощ?

— С мен — отсече Ланс. — Цялата нощ.

— Той го знае, Ланс — промърмори тихо Хармъни. — Следи ме, и се обзалагам, че са наблюдавали къщата цяла нощ.

Сивите очи на Джонас проблеснаха развеселено.