Хармъни можеше да види ерекцията му, очертана под дънките, притискаща се силно към плата.

— Мисля да полежа тук известно време — засмя се Ланс. — Не споменах ли, че съм малко уморен?

Не беше спал два дни, или поне не достатъчно. Беше бдял над нея, беше я пазил, когато тя не можеше да се защитава сама.

Хармъни облиза устни нервно.

— Когато бях ранена, хората, които победиха Койотите, ме намериха след една седмица. Бях много зле.

Погледът на Ланс се проясни.

— Те знаеха за Койотите. Преследваха ги. Не бях сигурна защо. — Тогава тя не знаеше, но сега — да. — Помогнаха ми да се излекувам и ме пазеха. Никога не са ми казвали защо нямат миризма. Но понякога, когато съм в беда, те разбират, и идват.

— Джонас знае ли за тях?

— Информацията за мен, която се съдържа в базата данни на Породите, не е пълна, както тази на Съвета — призна Хармъни. — Не знам защо Джонас е скрил файловете за няколкото пъти, когато Съвета действително успяха да ме заловят, но докладите ги няма. Както и тези, които показват, че всеки път, когато ме заловят, едни и същи двама мъже ме освобождават.

— Кои бяха те?

Хармъни погледна настрани за миг, преди отново да се обърне към него.

— Не мога да ти разкрия имената им, Ланс. Тяхното съществуване…

Ланс вдигна ръка.

— Не искам имена. Защо те следят, Хармъни? Какво искат? Какво иска Джонас?

Младата жена поклати глава и свъси чело.

— Джонас ме иска мъртва. Но не може да ме убие, без първо да ми даде шанс да се реабилитирам. Но не се заблуждавай, той ме мрази.

— Защо?

Хармъни пое дъх мъчително при този въпрос.

— Аз убих майка му. Единственият човек в онази лаборатория, който означаваше нещо за Джонас. И не можех да му покажа колко ме е грижа, или колко страдах заради това. Мадам Ла Рю беше много собственически настроена спрямо личното си творение. Що се отнася до това защо другите ми помогнаха, то бе в полза и на двама ни. Те помогнаха на мен, а аз на тях. Достатъчно е, че бяха там.

— И така, защо ми казваш толкова много сега? — попита Ланс, вместо да я притиска за още информация.

— Ти ме пазеше, докато спях — прошепна тя. — Не беше задължително да го правиш. Заслужаваш да знаеш пред какво си изправен.

— Ти си моята жена, Хармъни — изръмжа мъжът. — А аз винаги защитавам онова, което е мое.

Хармъни поклати глава бавно.

— Не мога да ти принадлежа, Ланс. Никога. След шест месеца, когато всичко свърши и се изкупя пред Закона на Породите, ще си тръгна. Ако успея да се скрия от враговете си толкова дълго. Не можеш да си позволиш да ме вземеш за твоя жена, както и аз не мога да претендирам, че си мой. Това само ще предизвика смъртта и на двама ни.

— Колко дълго можеш да се бориш сама? Колко дълго, Хармъни, преди Смъртта да се предаде, защото не може да убие достатъчно чудовища или да спаси достатъчно деца? — попита Ланс, когато тя понечи да му обърне гръб.

— Защо правиш това? — Това бе въпрос, който бе таила прекалено дълго в себе си. — Защо не можеш просто да го оставиш, Ланс?

— Ела тук — каза той нежно.

— Какво?

Мъжът вдигна ръка и я повика с пръст.

— Ела тук — повтори той.

Хармъни тръгна към него бавно, колебливо. Той не знаеше какво й причинява близостта му, колко много го иска. Желанието се надигна в нея като гладен звяр и разкъса душата й от нужда, която бе потискала през целия си живот.

— Какво? — попита отново, когато спря до дивана.

— Докосни ме, Хармъни.

— Казах ти…

— Не ти казах „чукай ме“, по дяволите, казах докосни ме — изръмжа Ланс. — Точно тук. — И удари гърдите си. — Просто ме докосни.

Тя се наведе и постави ръка на гърдите му.

Топлина. Хармъни усети как я заля слабост и коленичи до дивана, чувствайки как невероятната топлина на тялото му се влива в нейното. Явлението бе различно от всичко, което бе изпитвала с друг човек. Беше докосвала и други, не беше девствена, но никога не бе изпитвала това.

— Ето защо, Хармъни. — Ланс отметна нежно косата от лицето й, а палецът му погали бузата й, когато очите й се взряха в неговите. — Почувствай как тялото ми ти се отдава. Никога не съм правил това преди. Сякаш душата ми знае от какво се нуждаеш ти, както и тялото ми знае, и ти го дава безкористно. Ето защо не мога да си тръгна. Ето защо претендирам, че си моя, дори да знам, че не това искаш. Защото връзката вече е там. Беше там когато спрях на паркинга пред бара, когато всичко, което исках, бе да си отида у дома. Беше там в мига, в който очите ми срещнаха твоите, кожата ми докосна твоята. Бягай, ако трябва, но поне разбери от какво бягаш, любима.

Той изглеждаше толкова искрен. Очите му потъмняха, изражението му стана загрижено, обезпокоено. Сякаш го бе грижа.

— Защо? — Хармъни не успя да възпре въпроса, дори докато топлината на тялото му се вливаше през дланта й. — Защо те е грижа, Ланс? Аз убивам…

Той поклати глава бавно.

— Онова, което едно дете е било принудено да направи, не е негова вина — прошепна той. — Онова, което една жена е сторила, за да оцелее, и след това да отмъсти, може да бъде простено. От тук трябва да тръгнеш, от това място, то има значение. Да научиш разликата между правилно и правда, което би могло да означава разликата между свободата ти или собствената ти смърт. Но това между нас е повече от живот или смърт.

— Това е химическа реакция — отсече Хармъни, опитвайки се да отдръпне ръката си.

Ланс я улови и я принуди да се отпусне отново на гърдите му. Погледът му стана гневен.

— Колко връзки за една нощ си имала, Хармъни? Колко мъже си забърсвала в баровете и си прекарвала нощта в чукане?

— Престани!

— Отговори ми. Или трябва аз да отговоря вместо теб. Нито една. — Гласът му я шибна; гневът, страстта и нуждата му сякаш увиснаха във въздуха около нея. — Никога преди не си го правила. Защо?

— Това не е твоя работа.

— Защо, Хармъни? — Гласът му се извиси, прикова я на място толкова ефективно, колкото и ръката му, притискаща нейната към гърдите му. — Отговори ми.

— Не исках.

— Истината, проклета да си.

— Защото докосването на другите мъже нямаше значение. — Тогава тя се отскубна от него. Споменът за първата й нощ с мъж, мъж, на когото има доверие, връхлетя съзнанието й.

Тя се бе насилила да мине през това, да се отдаде на интимност, която знаеше, че не иска. Дейн й беше приятел, беше й помогнал, беше й дал безопасно място да се скрие. Докосванията му не я отвращаваха, но и не я възбуждаха, не я привличаха.

— Значи моето докосване има значение. — В тона му нямаше самодоволство, когато го чу да се изправя. — Точно както твоето докосване има значение за мен, Хармъни. Ти имаш значение. Криенето няма да ти помогне, нито на мен. Ако враговете ти разберат къде си, дали си си тръгнала преди седмица или преди две години, няма значение, те ще намерят мен.

Хармъни се взря в него, дишането й стана тежко, когато страхът препусна в съзнанието й. Той беше прав. Това нямаше да има значение, Койотите и войниците на Съвета все още я дебнеха. Те просто щяха да нападнат, без да ги е грижа дали е тук или не.

— Бягай още сега, Хармъни. — Ланс махна с ръка към вратата, когато тя се обърна с гръб към него. — Шибаната врата е ето там. Мислиш ли, че ще има разлика?

— Защо правиш това? — извика жената отчаяно и стисна юмруци от двете страни на тялото си. — Защо не можеш да го оставиш? Да оставиш мен?

— Защото ти ми принадлежиш, по дяволите! — изкрещя Ланс, гласът му бе яростен, а очите му горяха. — Моя, точно толкова, колкото и аз съм твой! Отречи го. Давай, Хармъни, погледни ме в очите и го отречи.

— От къде ти идват тези безумни идеи? — извика тя в отговор и прокара пръсти през косата си, завладяна от безсилие. Безсилие и гняв. — Защо правиш това?

— Искаш да знаеш защо? Защо? — изръмжа мъжът. — Опитай това, Хармъни.

Преди тя да успее да се дръпне, ръцете му се обвиха около нея, едната стисна главата й, а другата гърба й. Устните му, горещи и властни, покриха нейните, а езикът му помете собственически устата й.

Жлезите под езика й пламнаха за живот, изливайки сладкия вкус на възбудата. Хармъни вдигна ръце и ги обви около врата му, толкова отчаяна да бъде близо до него, колкото той да я придърпа към себе си. Желанието нахлу в нервната й система и помете надалеч страховете и възраженията й.

Ланс я поглъщаше, поемаше целувката й и й даваше своята, връщайки едно удоволствие, което не би трябвало да бъде толкова интензивно, толкова пламенно, от такава обикновена ласка.

Езиците им се дуелираха, бореха се, а стенанията на двамата изпълваха стаята. Хармъни се стегна, усещайки как ерекцията му се трие в долната част на корема й, подклаждайки топлината във вагината й.

Това беше перфектно. Целувката му беше перфектна. Устните му съответстваха на нейните, езикът му галеше нейния прекалено възбуждащо, за да го отблъсне. Сякаш всяка клетка в неговото тяло, всеки дъх, всяко докосване, са били създадени точно за нея. Телата им се докосваха по цялата дължина, топлината му потъваше в нея, затопляше я, обвързваше я.