Лора Лей - Да обичаш Порода

Беше спала двадесет и четири часа. Разкъсвана между тихи сълзи и кошмарни битки, Хармъни се бе сблъскала с демони, с които Ланс не бе в състояние да се бори вместо нея. Можеше само да я държи, да й тананика. Понякога това сякаш я успокояваше малко, а друг път само я плашеше допълнително.

Когато Ели си тръгна, Ланс отиде в спалнята и се запъти бързо към малкия сейф, скрит в дъното на гардероба. От там извади малкият електронен детектор, който Брейдън му бе донесъл тази сутрин.

Двадесет минути по-късно откри две подслушвателни устройства в спалнята си и още три в цялата къща. Докато се взираше в малките механизми, Ланс поклати глава примирено. Въпреки цялата си помощ, Ели бе дошла по собствени причини, както може би дори и на Джонас. Ланс ги прибра в сейфа заедно с детектора, затвори го рязко и тръгна към банята.

— Хармъни? — Почука на вратата, след което я отвори.

Тя се бе изтегнала в огромната вана, косата й бе загърната с кърпа. Изражението й бе блажено, докато водата се пенеше около нея.

— Удобно ли ти е? — усмихна се той, когато очите й се отвориха.

— Разкарай се и може да те оставя жив — отвърна тя сънено.

— Има домашно приготвена супа на печката. Ще бъде готова като приключиш. — Мъжът спря. — Кога ще приключиш?

Хармъни извъртя очи.

— Когато ме видиш да влизам в кухнята. Сега се махай. Имам нужда от възстановяване.

След тези думи затвори отново очи и се облегна назад във ваната.

— А аз си мислех, че котките не обичат вода — отбеляза Ланс, без да успее да прикрие веселието си.

— Но не и тази котка. Сега се махай. — Не си направи труда дори да го погледне.

Ланс се изсмя, преди да излезе от банята и пое към кухнята. Когато се възстанови, той бе сигурен, че ще получи дивата си котка обратно. За сега обаче, докато беше слаба, той щеше да се възползва от предимството си.

Разполагаше с много малко време, в което да накара Хармъни Ланкастър, известна още като Смъртта, да се влюби.

Какво бе направила?

Когато Ланс излезе, Хармъни седна във водата, вдигна колене, докато успее да подпре челото си на тях и започна да се бори за контрол.

Беше спала двадесет и четири часа, толкова дълбоко, че дори не бе разбрала, че я преглеждат. Нямаше никакво съмнение в съзнанието й, че е сънувала. Но какво?

Затвори очи и преглътна горчивината, която заплашваше да се надигне в гърлото й. Знаеше какво прави, когато спи толкова дълбоко, когато изтощението най-накрая я завладее и тялото й надделява над контрола й. Плачеше и умоляваше. Страх и ужас изпълваха гласа й. Знаеше, защото преди винаги се бе събуждала от звуците, от спомена за кошмарите, които я преследваха.

Само се молеше да не е издала тайните си.

Господи, трябваше да намери изход от това. Трябваше да има начин да победи тази нужда, да усмири глада, който я разяждаше, и да избяга от тази ситуация. Нищо хубаво нямаше да излезе от това. Можеше да доведе само до смърт. Нейната смърт.

Но за да си тръгне, трябваше да изостави Ланс. Хармъни вдигна глава, очите й още бяха затворени, и вдъхна аромата му. Домът му бе изпълнен с неговото ухание. Силно и мъжествено, наситено с мощно усещане за топлина, от която тя не знаеше, че се нуждае.

Но докато седеше в неговата вана и топлата вода се движеше около нея, Хармъни осъзна онова, което я бе привлякло към него първата нощ. Това усещане на топлина; топлина, която потече от неговото тяло, когато ръката му докосна нейната, завъртя се в душата й и създаде една връзка, която нямаше смисъл.

Не можеше да направи това. Хармъни преглътна сълзите си, осъзнавайки че щитовете, които използваше, за да се поддържа силна, да запазва емоциите си студени и безчувствени, ги няма. Сега беше уязвима и нямаше представа как да поправи това. По дяволите, дори не знаеше как се бе случило.

Този човек нямаше представа каква е тя. Не би могъл. Ако някога разбереше, щеше да я наругае, точно както Джонас.

Шест месеца. Младата жена въздъхна уморено, облегна се назад и се взря в тавана намръщено. Просто трябваше да издържи шест месеца, това бе всичко. Дотогава това разгонване, каквото и да бе то, вероятно щеше да изчезне. Можеше да намери начин да го контролира и да си тръгне, както трябваше.

Ели каза, че й е дала хормонално лекарство за предотвратяване на забременяване, и не я бе излъгала. Хармъни можеше да подуши лъжата от една миля. Можеше да я разчете, дори у Джонас, но докторката не я бе измамила.

Добре. Тя изправи рамене. Шест месеца. Можеше да се справи. И след това щеше да бъде свободна. Свободна от Джонас и от Ланс.

Не обърна внимание на съжалението, което я прободе при мисълта някога да се освободи от Ланс. Това не е емоция, увери се тя, беше мисълта да изгуби нещо, което никога не бе имала и на което винаги се бе възхищавала. Топлината. Насладата от докосването. Това щеше да й липсва.

Не човекът. Никога човекът.

Хармъни спря водата, извади запушалката за отцеждане на ваната и внимателно се изправи. Все още беше слаба, но скоро щеше да се оправи. Бездействието и липсата на храна предизвикваше това, не нещо сериозно.

Дръпна кърпата от главата си и разклати косата си, след което се насочи към плота и чантата, оставена там. Гласът на Ели съдържаше малко презрение, когато заговори за лосионите вътре. Лосион, продукти за коса, гримове, масла и инструментите, необходими да се поддържа всеки сантиметър от тялото й чист, мек и нежно ароматизиран.

Не както беше през първата година след бягството й. Кожата й бе суха и люспеста, мръсотията от лабораториите се бе задържала по нея, привличаща всеки Койот, изпратен да я търси. Тогава да я преследват беше лесно. Гладна, живееща на нерви и останките от храна, които успяваше да отмъкне, Смъртта бе близо до това да се поддаде на собствената си участ.

Но вече не.

Един час по-късно, Хармъни разтърси сухата си коса около раменете си и почувства как гъстите копринени кичури погалиха сатенено меката кожа. Тя блестеше от живот, а финият аромат на утринна роса на лосиона й се смеси с уханието на Ланс, останало по тялото й.

Хармъни вече не беше мършавото, мръсно животно, прибрано от улиците и довлечено в света на живите. Когато убиваше, беше Смъртта. Тъмна сянка на отмъщението, неудържима в решителността си. Като жена беше Хармъни. Спокойна. Хладнокръвна. И щеше да преживее това.

Може би.