Лора Лей - Да обичаш Порода

Боулдър, Колорадо

Хармъни Ланкастър включи телевизора и издърпа мократа кърпа от косата си. Дългите влажни черни, кафяви и руси кичури паднаха по раменете й, когато вдигна комплекта за маникюр и се подпря на леглото, за да гледа пресконференцията.

Добрият стар преподобен Хенри Ричард Алонзо, ръководителят на едно от най-големите и бързо развиващи се расистки общества в страната, отново държеше реч в съда и декламираше безсмислиците си. Само ако онези, на които проповядваше, разберяха кой и какъв е той в действителност. Син и внук на членове на Съвета по генетика от най-висок ранг. Човек, чието семейство бе помогнало за създаването на чудовищата, срещу които сега той роптаеше. Ако Породите можеха да бъдат наречени чудовища.

Цинична усмивка изви устните на младата жена. Е, може би в нейния случай, можеха.

Решението за завръщането й в Съединените американски щати не бе лесно, особено на това място. Но работата, заради която бе дошла го изискваше: спасяването на отвлечената дъщеря на богат индустриалец. Малкото момиче бе невероятно смело по време на спасителната акция. Това бе направило работата й много по-лесна, когато дойде време да го измъкне от бараката, в която го държаха.

Що се отнася до похитителите, те никога нямаше да бъдат намерени. Хармъни се бе погрижила за това.

— Самото създаване на Породите е една мерзост спрямо естествения ред и право на човечеството — посочи Алонзо разумно, въпреки че сините му очи блестяха с фанатичен плам. — Оставянето да се движат на свобода, да се множат и живеят като хора е най-безотговорното нещо, което можем да направим. Те не са създадени от нашия велик и всемогъщ Бог. Те са създадени от човека. Те са животни, които ще ни дамгосат със своята поквара. Това ли е, което наистина искаме? Да рискуваме пропадането си в ада?

— О, за бога — промърмори жената, насочвайки вниманието си към пресконференцията, докато прокарваше бавно пилата по късите си нокти, наблюдавайки арогантността, която изпълваше набръчканото лице на Алонзо.

На колко години бе той сега? Шестдесет и пет, седемдесет? Не трябваше ли вече да е мъртъв? Този човек беше чума, бич за обществото, и ако беше поредния откачалник, тя с радост щеше да го отстрани. Но докато той не пролееше нечия кръв със собствените си ръце, тя нямаше да може да направи нищо.

Ако Ръководния кабинет на Породите не бяха много внимателни, Алонзо в крайна сметка щеше да успее да ги унищожи. Той набираше скорост и сила. Някога разделените расистки групи сега бавно се обединяваха около него, създавайки единен обект и с течение на времето щяха да успеят да обърнат мнението на света против Породите.

Расистки воини. Те бяха част от света откакто човечеството съществува, в една или друга форма. Бяха набрали сила с появата на Породите в населението. Понякога Хармъни се чудеше защо Калън Лайънс, водача на Котешките породи, бе взел решението да направи обществено достояние съществуването им. Да, Породите бяха свободни. Вече не погиваха в лабораториите и не бяха затворени. Но и сега бяха преследвани и хулени, и светът отново бавно се разделяше на лагери. Този път на видово разделение, не на расово.

Породите бяха ли хора? За съжаление, доколкото смяташе Хармъни, не бяха. През първите пет години на живота им те бяха лишавани от всичко човешко. И сега Алонзо застрашаваше крехкия баланс, който Ръководния кабинет на Породите се опитваше да постигне с онези, които се бореха да възвърнат отново хуманността си.

И това щеше да се случи, ако Алонзо не умреше по-скоро. Неговото богатство и плам бяха водещите сили зад бързо обединяващото се Общество за чиста кръв. И това бе гадно. Защото убийството му ще изисква много работа и това бодваше съвестта й леко. Разбира се, нямаше да я притеснява прекалено много, ако не беше факта, че друг фанатик просто щеше да заеме мястото му. Винаги имаше други чудовища, чакащи да заместят падналите.

— Господин Алонзо, учените от всички страни обявяват Породите за човеци — посочи репортерката. Една много приятна дама и защитник на правата на Породите. — В този момент, не е ли малко късно да се разглежда повторното им затваряне? Те не са животни.

— Именно такива са — отсече Алонзо. — Те са животни и нашите жени се размножават с тях, създавайки още повече животни. Преди това да приключи, чистотата на дарената ни от нашия Бог генетика, сътворените на нашия всемогъщ Бог, ще бъде опетнена. Нашите деца ще бъдат животни. Това ли е светът, в който искаме да живеем?

— Ние искаме свят без расова дискриминация. — Репортерката се усмихна спокойно. — Това, което предполагате, е най-лошия възможен сценарий за точно такава дискриминация. Ако приемем вашите представи, какво ще спре насилието срещу другите раси?

Алонзо се взря от подиума към репортерката, когато телевизионните камери се фокусираха върху нея. Хармъни седна и кръстоса крака на леглото, докато гледаше репортерката. Тя беше облечена в коприна и перли, много сериозен израз на власт. Хармъни хареса това.

— Бихте ли взели кучето си в леглото, мила моя? — присмя се той. — Или котката си?

Репортерката повдигна вежди.

— Нито кучето ми, нито котката ми ходят на два крака, говорят на моя език или се хранят с вилица, господин Алонзо. Нито пък кръвта им е съвместима с моята. Извинете ме, ако не съм съгласна с вашето виждане и мога да кажа, че ако ходи като човек, говори като човек и кърви като човек, тогава моето предположение е, че е човек. — Привлекателните черти на лицето й пламнаха от гняв, а сивите й очи се присвиха към добрия преподобен неодобрително.

— А моето предположение е, че вие нямате представа за допълнителния състав на кръвта, за която говорите приповдигнато, мила моя — отговори Алонзо подигравателно. — Направете проучване, след това елате да говорите с мен за разликата между хората и животните.

Репортерката отвори уста да отговори, но бе изблъскана настрана, когато преподобният призова друг репортер. Хармъни поклати глава, когато той внимателно маневрираше през останалата част от пресконференцията.

Алонзо беше твърдо решен да въведе законопроект пред Конгреса, който сериозно да ограничи правата, на които Породите се радваха за момента. Ако продължава така, както до сега, щеше да има всички шансове да го постигне.

Хармъни присви устни при тази мисъл, като насочи вниманието си към ноктите си и процеса на изпиляване, който щеше да оправи всички разкъсвания, започнали по върховете. Изведнъж тя присви очи и обърна глава към вратата, когато странна миризма докосна чувствителното й обоняние.

Миризма на Порода.

Хармъни се претърколи плавно от леглото и издърпа ножа изпод възглавницата си, придвижи се бързо отстрани до вратата и се притисна към стената. Ако отвън беше Джонас, щеше да влезе бързо. Вратата щеше да се отвори рязко и щеше да връхлети вътре, преди да извади оръжието си. Нямаше да очаква тя да се измъкне зад него.

Младата жена нямаше намерение да се бие със собствения си брат. Но нямаше да позволи да я заловят, не и сега, не и заради престъпление, което имаше пълното право да извърши. За него си имаше кодово име — смърт по причина. Нямаше да се предаде лесно.

Хармъни се напрегна в готовност и вдиша, опитвайки се да определи колко души я чакат отвън. Припомни си миризмата на Джонас, той не беше там, а един от хората му. Щеше да познае мириса на Меркюри Уорант навсякъде. Той беше толкова Порода, че аромата буквално изтичаше от него. И бе възможно да замаскира всички други Породи, които бяха с него.

Нямаше никакво съмнение, че е дошъл за нея. Хармъни можеше да го усети. По дяволите, бе усетила как я преследват в продължение на седмици. Очевидно ставаше невнимателна, в противен случай никога нямаше да успеят да я открият толкова лесно.

Господи, не искаше да прави това. Не искаше да се бие със собствения си вид. Но когато вратата бе блъсната навътре, Хармъни захвърли настрани нежеланието и се опита да избяга. Този път Джонас не си играеше. Бе намерил начин да я хване в капана си и след това бе изпратил най-добрите си хора. Шансовете й бяха минимални.

Шест часа по-късно

Убежището, Вирджиния

Джонас гледаше как дребното, стройно тяло на женската Порода буквално бе довлечено до затвора с единична клетка и стая за разпит. Трите Породи, теглещи я в циментовата сграда, изглеждаха повече от изтощени. Натъртвания, разцепени устни и кръв помрачаваха суровите черти на лицата им. Най-силният от тримата — Меркюри Уорант, имаше турникет, вързан високо на бедрото, над прорезната рана, която бе получил. Ръкавът на черната униформа на Рул беше разрязан и напоен с кръв. Лоа щеше да носи още един белег на лицето си, ниско под брадичката.

Хармъни беше захвърлена в малкият метален стол до издраскана дървена маса. Белезниците на китките и глезените й бяха прикрепени към металната халка на пода. Беше здраво завързана, прикована. Облечена в светлосиви боксерки и подходящ потник, тя не показваше никаква реакция към студенината на въздуха или синините и ожулванията, които покриваха раменете и ръцете й.

Дишането й бе бавно и спокойно, цялостният й вид беше хладнокръвен. Странно оцветената й черна коса покриваше лицето й и скриваше изражението й от Джонас. Какво друго щеше да види той, ако можеше да погледне в тези невероятни очи? Дали само щеше да засили способността й да се скрие там?