Ерекцията имаше смисъл. Притокът на кръв беше обясним. Но езикът беше една загадка, а вкусът на подправки в устата му — объркващ. Единственото нещо, което наистина имаше смисъл, бе желанието да целуне Лира.

Тя го измъчваше в продължение на месеци. Изкушаваше го. Смееше му се и му се подиграваше с нежна, женствена топлина, която не би трябвало да го засяга толкова дълбоко, колкото в действителност.

Уханието на възбудата й го убиваше. Беше гореща, течна и сладка и той умираше да погълне нежната сметана, която знаеше, че се излива от женствеността й. Щеше да бъде топла, пенлива от нарастващата й нужда и мека като изгрева.

— По дяволите изборът. — Ръцете на Лира се стегнаха върху гърдите й.

Тарик знаеше какво крие. Чувствените извивки на гърдите си и подутите си зърна.

— Направи го бързо, ако нямаш нищо против — изръмжа мъжът. Ерекцията го погубваше. — Защото уханието на възбудата ти ме подлудява, Лира. Много скоро аз ще направя избора вместо теб.

Едно скимтене се откъсна от устните й, а очите й се разшириха ужасено. От срам? Тарик се намръщи, когато тя пребледня, а след това се изчерви гневно и очите й проблеснаха, сякаш от сълзи.

— Какво? — Той улови раменете й, когато тя понечи да се извърне от него, обърна я отново с лице към себе си, знаейки, че това докосване ще бъде най-голямата грешка, която може да стори.

— Ти ме подушваш? — Лира се разтрепери, срам предизвика сълзи в очите й, докато се съпротивляваше на хватката му.

Той въздъхна уморено. По дяволите, беше прекалено изтощен, прекалено гладен за вкуса й, за да следи всяка дума, която произнася, и всяко движение, което прави. Не беше точно социален тип и „правилата на изисканото общество“ не бяха сред уроците, които бе намерил време да вземе.

— Лира. — Тарик въздъхна тежко, а ръката му се повдигна към бузата й и той се възхити на копринената структура на кожата й. — Аз съм животно — прошепна тихо. — Обонянието ми е толкова развито, че мога да засека всеки аромат. Особено на сладката, мека топлина, идваща от теб. Това е като да накараш един умиращ от глад човек да застане пред отрупана с храна маса и да не му позволиш да докосне лакомствата.

Лира примигна към него и преглътна тежко. Погледът й бе подозрителен и се смекчи, едва когато палецът му погали устните й.

Тарик искаше да каже още нещо, но копринените извивки привлякоха вниманието му, хипнотизираха го.

Езикът му пулсираше, докато жлезите изливаха още от пикантния вкус в устата му. Кръвта се изпомпваше по-силно във вените му, а контролът му се изплъзваше все повече и повече.

Породата отдръпна ръце от раменете й внимателно.

— Спалнята е на горния етаж, третата врата на площадката. Махни се от мен, Лира. Веднага. Преди да изгубя целия си контрол.

Младата жена се намръщи.

— Не ми харесва начинът, по който вземаш решения вместо мен, Тарик — отсече тя гневно, но слава богу, започна да се отдръпва предпазливо от него. — Това е досадно.

— Сигурен съм, че е. — Уханието й все още го обгръщаше, измъчваше го. — Можем да го обсъдим утре на чаша кафе. Сега отивай в леглото.

Лира изсумтя презрително и погледна назад към него, когато достигна вратата.

— Тази склонност да ме командваш наляво-надясно най-добре да не се превръща в навик — предупреди го отново. — В противен случай, ще се наложи да те извадя от заблуждението, че ще ти се размине лесно. Смятай се за късметлия, че ти позволявам да се отървеш и да избягаш. В противен случай, ще станеш едно изнасилено котенце, Джордан.

Той не можеше да направи нищо друго, освен да се взира след нея шокирано, докато тя мърмореше обидните думи. Изнасилено котенце? Тарик изпъшка при израза. Мили боже, тази жена щеше да го докара до пълна лудост.

Той въздъхна облекчено, насилвайки се да я остави да тръгне. Извади мобилния си телефон от калъфа встрани на колана и натисна клавиатурата нетърпеливо.

— Джонас. — Джонас Уайът, ръководител на оперативната група на Породите в Убежището, отговори при първото позвъняване.

— Имаме проблем — каза Тарик тихо. — Мисля, че тази вечер срещнах нашия дресьор. За съжаление, не беше тръгнал след мен.

Той не можеше да изтръгне миризмата на нападателя от съзнанието си. Беше дяволски близо до миризмата на дрехите, естествено преди години, които копелето носеше. Не съвсем същата, но дяволски близо.

— Поясни. — Джонас беше човек, който използваше малко думи, а това бе една от причините Тарик да харесва да работи за него.

— Той нахлу в къщата на съседката, Лира Мейсън. Тя е сестра на трима…

— Агенти от Специалните части — довърши вместо него другият мъж. — Гранд, Маршал и тримата Мейсън. Те оглавяваха въоръжения отряд, който превзе някои от главните лаборатории на Породите.

Тарик затвори очи и притисна с пръсти носа си от раздразнение.

— Ти знаеше ли, че тя живее тук, когато купих къщата? — попита го той.

— Знаех за нея. Не бях пускал пълно разследване, защото не видях причина да го правя. — Почти можеше да види как Джонас свива рамене при думите. — Двадесет и четири годишна, счетоводителка, живее скромно, хубаво малко гнезденце, но нищо съществено. Медицинските документи показват, че е девица, с всички нормални детски заболявания и няма полицейско досие. Не ми остана време да се задълбочавам, а и не виждах причина. Защо?

Тарик поклати глава.

— Няма причина. Може би трябва да дойда в най-скоро време обаче, защото мисля, че се нуждая от контролен преглед или нещо такова. — Той прокара страничната част на езика си по зъбите си и почувства как мека топлина се разлива в устата му.

— Какво не е наред? — Джонас звучеше загрижен сега, а не сякаш говореше за проклетото време.

— Не знам. — Тарик тръгна към малкото фоайе, което водеше към стълбите. — Тези проклети жлези отстрани на езика ми. Възпалени са и изпускат някаква миризлива течност. Кълна се, че има вкус на канела.

Тишина изпълни линията.

— Къде е момичето? — попита тогава Джонас. — Момичето Мейсън.

Тарик се намръщи при въпроса.

— В стаята ми за гости. Системата й за сигурност беше прекъсната.

— По дяволите! — Джонас въздъхна тежко. — Чука ли я?

В гърлото на младия мъж се надигна ръмжене.

— Това не е твоя работа, нали, Джонас? — попита той меко, но опасно. — Не прекрачвай границата, приятелю.

— Може би, Тарик. Сега слушай внимателно. Това идва директно от стария учен, който се занимава с членовете на основния Прайд. Подутите жлези съдържат един специален хормон. Тази подправка, която изпълва устата ти, приятелю, е афродизиак. Лира Мейсън е твоята половинка.

Младият мъж се разсмя. По дяволите, не бе смятал Джонас за шегаджия.

— Добре. Както и да е. — Тарик изсумтя. — Сега ми кажи истината.

Щеше да убие Джонас, задето си играе шибани игрички с него. Не беше в настроение за това.

— Без майтап, Тарик. — Другият мъж звучеше прекалено сериозно. — Това се пази в тайна. Пълна забрана върху информацията, освен ако една двойка има изгледи да бъде чифтосана. Една от най-добре пазените тайни в света.

Топлината се втурна към главата му, а след това към пениса му.

— Какво искаш да кажеш с това, че е моята половинка? — Възможно ли бе това да обясни почти завладяващата страст, която бе нараснала през последните месеци? Търпението към Лира, което никога не бе имал към някой друг? Нарастващият, забиващ ноктите си глад, който държеше пениса му твърд, а сетивата му възпламенени?

— Биологично, химично, както искаш го наречи. — Джонас изсумтя. — Ако я целунеш, това ще накара хормона да засегне и нея, дори повече, отколкото теб. Разгонване. Пълна сексуална невъздържаност от този момент нататък и завинаги. Нещастник. — В гласа му обаче имаше нотка на завист.

Пълна сексуална невъздържаност? От този момент нататък, завинаги? Негова половинка?

— Тя е моя — прошепна Тарик.

— Да. Така казва Док. Някак си, природата е избрала перфектната женска за теб. Забавлявай се.

— Да се забавлявам?

Джонас се изсмя.

— Тарик, звучиш замаян, приятелю.

Той повдигна поглед към стълбите, преди да затвори очи и да поклати глава нещастно. Имаше чувството, че Лира наистина ще има причина да бъде ядосана сега.

— Мамка му. — Той въздъхна тежко. — Времето не е подходящо за това, Джонас. Нямам време за сексуална невъздържаност или за някакъв вид шибан афродизиак. Донеси лекарството тук.

Джонас се засмя на последните думи.

— Ще донеса последния опит за контрацепция вместо това — информира го другият мъж. — Кажи й какво, по дяволите, се случва, преди да я вземеш, и се увери, че взема малкото розово хапче. То действа досега. Най-доброто предположение на учените е, че разгонването е начинът на природата да гарантира успеха на видовете. Защото без това хапче, зачеването на първото дете става бързо. Но със сигурност правят доста хубави бебета обаче.

Бебета? Тарик преглътна мъчително. Мисълта Лира да носи негово бебе, предизвика чувства, които той не можеше да обясни.

— Просто ми осигури малко помощ — отсече той, опитвайки се да прикрие емоционалната реакция, която внезапно го връхлетя. — Казвам ти, Джонас, тук става все по-опасно.