Нападателят беше добре обучен и очевидно бе дошъл с подкрепление. Подозрението, че е бил дресьорът, когото търсеше, изпълни съзнанието на Тарик. Но защо преследваше Лира? Мъжът бе достатъчно умен, достатъчно добре обучен, че никога не би могъл да сгреши коя къща да нападне.

На върха на това подозрение дойде мисълта, че той, ловецът, много лесно може да стане преследваният. И по всичко изглеждаше, че Лира е въвлечена в средата на войната, която се разиграваше между Съвета и техните вече свободни създания.

— Полицаите са на път — изкрещя Лира от задната врата. — Тарик, добре ли си?

Поне тя все още беше в къщата.

Ръмжене завибрира в гърдите му, когато се обърна и се затича обратно към двора, намирайки ножа и незаконната картечница по вече калната морава.

Задната врата беше отворена и Лира стоеше там, облечена в дълга нощница и подходящ халат, и стискаше шибаната пушка, сякаш тя можеше да я защити.

Тарик стисна зъби, щом чу сирените, виещи в далечината, и хукна към къщата.

— Не споменавай за мен, разбра ли? — нареди той, като спря пред нея и се взря в разширените й шокирани очи, когато тя примигна към него.

— Разбираш ли ме, Лира? — изсъска нетърпеливо. — Не ме споменавай. След като си тръгнат, аз ще се върна. Разбра ли?

Той се протегна да хване рамото й, но се отдръпна при вида на кръвта, стичаща се по ръката му. Мамка му, рамото му изгаряше.

— Ти си ранен. — Младата жена преглътна тежко.

Сирените се приближаваха.

— Лира. — Той се наведе по-близо, вдишвайки уханието й, страха й. — Чу ли ме?

— Да. Защо? — Гърдите й се повдигаха и спадаха буйно, бледите черти на лицето й подчертаваха огромните й тъмни очи.

— Ще ти обясня по-късно. Обещавам. — Тарик направи болезнена гримаса. — В момента, в който си тръгнат, аз ще се върна. Кълна се, Лира. Но не им казвай какво се е случило.

Прикритието му отиваше по дяволите, ако тя дори намекнеше за него. Полицията щеше да претърси дома му и той щеше да бъде принуден да им каже кой точно е. Тогава сбогом задача, сбогом дресьор.

Младата жена кимна бавно и погледна назад към къщата, когато звукът на сирените отекна около тях.

Тарик й отвърна с енергично движение, преди да се обърне и да изчезне в нощта. Раната на рамото му не беше опасна за живота, но черният седан, който потъна в нощта — да. Щеше да му се наложи първо за това да се погрижи.

Той се скри в къщата си, когато полицейските автомобили профучаха по улицата и спряха пред дома на Лира. Породата заключи вратата бързо, отне му няколко скъпоценни секунди да изхлузи ботушите си, преди да влезе в тъмната къща.

Какво, по дяволите, ставаше?

Той се съблече в пералното помещение, хвърли студените мокри дрехи в пералната машина, преди да вземе една чиста кърпа от скрина и да я обвие около рамото си. Проклетата кръв щеше да нацапа всичко.

Тарик се качи бързо по стълбите и премина през спалнята към банята, където можеше да се погрижи за рамото си.

Докато почистваше и зашиваше внимателно раната, той обмисляше изминалите събития, опитвайки се да намери смисъл в тях.

Защо някой се опитваше да проникне в къщата на Лира, когато бе ясно, че тя си е у дома? Обирджиите изчакваха, докато жертвите им си легнат да спят или излязат. Те не влизаха, докато лампите светят и със сигурност не се мотаеха наоколо, когато са били забелязани.

И не бяха толкова добре обучени, както очевидно бе нападателят на Лира. Това не беше опит за грабеж. Беше нападение. Защо някой ще иска да убие съседката му, освен ако не цели да се добере до него? Предупреждение? И ако беше онзи проклет дресьор, как, по дяволите, бе научил, че Тарик го преследва?

Той напои марлята със силен антисептик, преди да я постави върху зашитата рана и да я залепи надеждно.

След това се облече и зачака. Стоеше до прозореца на спалнята си и гледаше и чакаше, докато полицаите разговарят с Лира, чудейки се дали ще се вслуша в предупреждението му. Молеше се да го стори. Но знаеше също така и че може би е по-добре, ако не го направи.

Четвърта глава

Той беше Порода.

Лира отговори на въпросите, които полицаите й зададоха, попълни и подписа доклада и зачака нетърпеливо да си тръгнат.

Слава богу, че не се бе обадила на братята си, преди да грабне пушката и да хукне към задната врата. Дори не бе помислила за това. Беше гледала през прозореца на спалнята си, когато луната бе разкъсала един облак и бе осветила ясно хората, които се биеха в задния й двор. Бе разпознала Тарик незабавно.

Тарик Джордан беше Порода.

Лира бе видяла свирепия блясък в кехлибарените му очи, когато светлината ги освети, и прекалено дългите резци, когато бе изръмжал яростните си заповеди на задната веранда.

Имаше смисъл.

Трябваше да предположи от самото начало.

Той бе живял в къщата до нея в продължение на месеци. Очевидното му неудобство да върши неща, които повечето хора правят всеки ден през живота си, трябваше да й даде знак. Мрачните сенки в очите му също.

Неспособността му да коси трева би трябвало да й направи впечатление веднага. Всички мъже знаеха поне основното за подрязването.

Радостта, която бе открил в чаша прясно приготвено кафе и домашно приготвен хляб. Сякаш никога не бе опитвал нещо по-вкусно преди.

Тя го бе помислила за компютърен маниак. Но мъжът, който се биеше в задния й двор, не бе компютърен маниак. Той й напомняше за братята й, трениращи таекуондо, което бяха научили в армията. Напомняше й за животно, ръмженето му отекваше из двора, докато се биеше с човека, който се опитваше да я ограби.

Трябваше да разбере.

Лира бе следила всяка новина и всеки репортаж за Породите, точно когато братята й се бяха присъединили към мисиите преди няколко години за спасяването им. Те й бяха разказвали истории за дрипавите, освирепели мъже и жени, които се бяха преместили от лабораториите в основната база на Котешките породи, Убежището.

Хора, полумъртви, измъчвани, белязани, но с очите на убийци. Хора, които бавно са били превръщани в животни — машини за убиване и нищо повече.

— Няма нищо друго, което можем да направим, г-це Мейсън. — Офицерът пое доклада й, когато тя подписа съответния ред. — Обадихме се на вашата охранителна фирма и те ще бъдат тук утре, за да ремонтират системата.

— Благодаря ви, офицер Робъртс. — Лира се усмихна учтиво, докато му подаваше документите, като й се искаше по-скоро да напуснат дома й.

— Ние ще тръгваме сега — кимна той с уважение.

Това бе въпрос на време.

Тя ги съпроводи до вратата, затвори и заключи, преди да обуе краката си в един чифт маратонки и зачака нетърпеливо да излязат на пътя.

В мига, в който колата пое надолу по улицата, тя грабна ключовете си, отвори вратата и излезе на верандата. Затвори бързо и хукна през дъжда към къщата на Тарик.

Искаше отговори сега. Не когато той решеше да й ги даде.

Изплашен вик се откъсна от устните й, когато мина покрай едно от вечнозелените дръвчета в двора му и беше уловена изотзад, и една длан запуши устата й.

Твърдата ръка, обвита около кръста й — топла и мускулеста — почти я вдигна от земята, когато Тарик се отправи бързо към къщата си.

— Кой би предположил, че ще направиш нещо толкова глупаво? — Гласът му бе едно силно и опасно ръмжене в ухото й, когато бутна Лира през вратата на всекидневната и я затвори с трясък. — Казах ти да останеш, където си, Лира.

Мъжът я пусна бързо и дръпна резетата на вратата, преди да натисне кода на таблото за защита до нея.

— Ти беше прекалено бавен — отсече тя. — Какво, по дяволите, се случи тази вечер?

Младата жена се обърна към него яростно, с намерение да го порицае остро за събитията преди няколко часа. Очите й се разшириха обаче, когато зърна бледото му лице и окървавената превръзка.

— Добре ли си? — Тя се протегна и пръстите й докоснаха твърдата, потъмняла от слънцето плът точно под бинта.

— Ще оживея — изсумтя той. — И престани да се опитваш да ме разсееш. Казах ти да останеш, където си.

Очите му блестяха със заплашителен златен цвят на слабата светлина в закритата с плътни завеси всекидневна.

— Не се подчинявам особено добре на чужди заповеди. — Лира облиза нервно сухите си устни. — А и ми писна да чакам.

— Полицаите едва завиха зад ъгъла, Лира. — Тарик прокара пръсти през влажната си коса с грубо нетърпение. — Бях тръгнал към теб.

Гласът му беше станал по-нежен, макар й не толкова, докато гледаше надолу към нея. За миг изражението му се смекчи и след това възвърна свирепостта си отново.

— Ти можеш да докараш един зрял мъж до пиянство — изръмжа най-сетне, преди да се обърне и да закрачи из къщата. — Хайде, имам нужда от кафе.

— Знаеш ли как да го приготвиш? — Лира го последва живо и въпросът се откъсна от устните й, преди да успее да го спре.

— Не, по дяволите. Но съм дяволски отчаян — изръмжа Тарик нетърпеливо, а гласът му бе груб.