Лора Лей

Да имаш за съсед Порода

(книга 6 от "Породите")

Пролог

— Вие бяхте създадени. Създадени да дадете живота си за Съвета по генетика по всяко време, когато е считано за необходимо. Вие сте животни. Нищо повече. Вие нямате баща. Нямате майка. Имате само нас. И ние ще решим дали сте достатъчно силни, за да живеете, или да умрете.

Сънят беше безмилостен и ярък в паметта му. За това кой и какво е бил той. Спомени за учения, който обяснява процедурата, довела до създаването му.

Генетичното подобряване на неизвестни сперматозоиди и яйцеклетка. Оплождането и развитието преди да бъде поставен в човешка утроба. И накрая, смъртта на инкубаторите, които са износили всяко бебе Котешка порода до термина.

Нищо не бе спестено на незрелите същества. Те стояха седнали на пода в клетките си и гледаха записа на графиките всеки ден. А всяка нощ ги виждаха в сънищата си.

— Ти не си човек. Независимо от външния си вид, ти си животно. Едно създание. Инструмент. Инструмент за наша употреба. Никога не си въобразявай, че някога ще бъдеш нещо по-различно…

Тарик се мяташе в кошмара, годините на кръв и смърт преминаваха през съзнанието му. Можеше да усети ударите на камшика, разкъсващи гърба и гърдите му. В съзнанието му все още бяха живи спомените за безкрайните часове на мъчения, които бе преживял, само защото не бе убил жертвата си достатъчно жестоко, или защото е показал капка милост. Болката от мисълта, че мечтата за свобода не е нищо повече от фантазия, бързо угасна.

Той се събуди внезапно, кръвта препускаше във вените му, кожата му бе влажна от пот, когато ужасите, които се бе борил толкова дълго да отдалечи от себе си, се завърнаха.

Дишайки тежко, мъжът се надигна от леглото и извади чифт боксерки, преди да напусне спалнята.

Пое дълбоко въздух, когато излезе от стаята, а мозъкът му автоматично обработваше ароматите на къщата, като ги пресяваше в търсене на аномалии. Нямаше такива. Територията му бе неопорочена, толкова сигурна, каквато бе и когато преди няколко часа бе легнал да спи.

Тарик потърка с ръка гърдите си, където го измъчваше болката, която почти винаги присъстваше като спомен от последния побой, и камшика, работещ с електрически ток, който изпращаше агония, резонираща през цялото му тяло.

Той не бе роден, а създаден.

Тези думи отекваха в съзнанието му, когато отвори задната врата и пристъпи на верандата. Създаден да убива. Не бе човек…

Мъжът се вгледа в мрачната пустота на късната Арканзаска нощ и остави спомените да го залеят. Борбата с тях само ги правеше по-болезнени, правеше и кошмарите по-лоши.

— Вие никога няма да познаете обичта. Животните не обичат, така че преди дори да си помислите, че това ви се полага по право, забравете го!

Тези, които ги обучаваха, бързо унищожаваха всеки лъч надежда, преди той да добие живот, да добие форма или дори намек за него в края на мъчителните страдания. Психологическото обучение беше брутално.

— Вие сте нищо. Четириноги животни, ходещи на два крака. Никога не забравяйте това… Способността ви да говорите не означава, че ви е разрешено да го правите…

Мъжът се взираше в осеяната със звезди нощ.

— Бог не съществува за вас. Бог създава своите деца. Той не приема животните…

Окончателното унищожение. Безшумно ръмжене изви устните му, докато гледаше към блясъка на едно небе, което не бе предназначено никога да види.

— Кой ни приема тогава? — изръмжа той към бога, за когото му бяха повтаряли, че няма време за него или за неговия вид. — Кой?

Първа глава

Не съществуваше ли някакъв вид закон, който да забранява на един мъж да изглежда толкова дяволски красив? Особено стегнатите, твърди тела, които упорито обезобразяваха една съвършено хубава поляна в грешното време на годината?

Лира Мейсън бе сигурна, че трябва да има такъв закон. Особено когато въпросният мъж, Тарик Джордан, е извършил непростим грях, съсипвайки ценните й ирландски рози.

— Ти луд ли си? — Тя изтича през предната врата, крещейки с цяло гърло, докато му ръкомахаше да се махне от красивия жив плет, който най-накрая бе успял да достигне умерена височина. Или поне беше достигнал умерена височина, преди този мъж да го нападне с косачката, която размахваше като меч.

— Спри. По дяволите. Това са моите рози — изплака жената, докато тичаше през моравата отпред, мина покрай предницата на автомобила си и едва не си счупи врата, когато се подхлъзна на ивицата тучна зелена трева пред него.

Поне мъжът спря.

Той отпусна косачката, бутна тъмните си очила надолу по арогантния си нос и се вторачи в нея, сякаш тя бе тази, която извършва някакъв отвратителен акт.

— Изключи това — извика Лира, имитирайки разрязващо движение през гърлото си. — Веднага. Изключи я.

Раздразнение и вълнение кипяха в кръвта й, разгорещяваха лицето й и я караха да трепери пред него. Той може да бе по-едър от нея, но тя бе маневрирала между едри, мускулести мъже през целия си живот. Той щеше да бъде като детска игра за братята й. Може би.

Тарик изключи мотора, вдигна вежди и стегна всичките си непокрити великолепни мускули по гърдите и раменете си. Сякаш това щеше да го спаси. Лира не мислеше така.

Този мъж живееше в съседство с нея от почти шест месеца и никога не се бе провалял в опитите си да я вбеси напълно поне веднъж седмично. А тя дори не искаше да си признае колко се забавлява да му се подиграе при всеки удобен случай.

— Това са моите рози! — Лира имаше чувството, че ще заплаче, когато се втурна към пречупените, опустошени клонки на високия метър и двадесет жив плет. — Имаш ли представа колко време ми отне да ги накарам да пораснат? Да не си си загубил ума? Защо нападаш розите ми?

Тарик вдигна едната си ръка от металната дръжка на косачката и почеса брадичката си замислено.

— Рози, а?

О, боже, гласът му имаше онази лека дрезгава острота. Тъмен. Дълбок. Глас, който всяка жена копнее да чуе в тъмнината на нощта. Глас, който я съблазняваше в сънищата й толкова дяволски чувствено, че тя се изчервяваше само при мисълта за тях.

Проклет да е.

Мъжът наклони глава настрани и се загледа в розите й за няколко дълги секунди през стъклата на тъмните си очила.

— Не мога да повярвам, че направи това. — Тя го стрелна с отвратен поглед, след това се наведе към безценния си храст и започна да разглежда щетите. — Живееш тук от шест месеца, Тарик. Със сигурност ти е хрумвало, че ако исках да ги отрежа, щях да го направя сама.

Някои мъже просто имаха нужда от каишка. Този очевидно бе един от тях. Но беше забавен — дори когато не го осъзнаваше. Само че никога нямаше да му позволи да разбере колко често тя излизаше от пътя си, за да се нахвърли върху него.

— Съжалявам, Лира. Мислех, че работата е прекалено тежка за теб. На мен ми приличат на един безпорядък.

Жената го погледна с шокирана изненада, когато чу обидните му думи. Само един мъж можеше да гледа на розите като на безпорядък. Но пък й беше дяволски приятно, дори й харесваше този безпомощен мъжки поглед, който Тарик й хвърляше всеки път, когато бе объркан.

Лира успя само да поклати глава. Колко дълго бе необходимо да живеят в съседство, преди той да проумее, че трябва да остави нейната част от двора на мира? Този мъж имаше нужда от пазач. И тя сериозно се замисли да му предложи услугите си за тази работа.

— Би трябвало да имаш разрешително за използването на едно от тези неща. Обзалагам се, че си се провалил на теста, ако изобщо си се явил на изпита.

Усмивка изви устните му. Лира харесваше тази леко крива усмивка, почти срамежлива, само с намек за палавост. Караше я да се овлажнява. А това изобщо не й харесваше.

Очите й се присвиха, докато игнорираше студенината на ранния зимен въздух и устните й изтъняха от истинско раздразнение този път.

Мъжът очевидно не обръщаше внимание на студа. Дори не беше сложил риза. Беше едва четиринадесет градуса, а той използваше косачката сякаш бе юни и плевелите са започнали кампания за превземане. Това, или просто не харесваше розите й.

— Виж, просто отнеси малкия си мощен инструмент от другата страна в твоя имот. Там няма съседи. Няма рози за осакатяване. — Лира махна с ръка, сякаш го прогонваше. — Тръгвай. Ти си собственик на онази страна от двора. Не те искам тук.

Между златистокафявите му вежди се появи бръчка, когато те се сведоха зловещо, а очите му се присвиха. Какво караше мъжете да мислят, че този поглед наистина й въздейства? Младата жена почти се засмя при мисълта.

Добре, той беше опасен. Ставаше все по-неприятен. Беше по-едър и по-силен от нея. На кого му пукаше?

— Не ме гледай така — изсумтя отвратено. — Досега трябваше да си разбрал, че това не ми действа. Само ме вбесява още повече. Сега се махай.

Тарик се огледа, сякаш измерваше някаква невидима линия от мястото, на което се намираше, до собствената му къща на няколко метра разстояние.

— Мисля, че съм в моя имот — информира я хладно.