Той проследи погледа й.

— Елайза ми каза за работата на Джак в Щатите.

— Кога успя! — Тя се подразни, но за щастие стоеше с гръб към него и той нямаше как да разбере, освен ако не я наблюдаваше внимателно. Само тогава можеше да забележи лекото повдигане на раменете, когато през гърба й премина напрегната тръпка. Реши за не казва на Майкъл за решението си да не води децата в чужбина. Не искаше той да разтълкува погрешно постъпката й. Не го правеше заради него, правеше го заради Матю и Мейси.

— Каза ми, че те е помолил да заминеш с него — продължи той. Марта се обърна. Остави чашата му с вино пред него и отпи голяма глътка от своята.

— Да, така е.

— Но ти си му отказала.

— Да.

Седяха мълчаливо един срещу друг. Марта не се сещаше за нищо, което искаше да каже или да чуе.

За разлика от нея обаче Майкъл явно искаше да каже нещо и искаше тя да го чуе:

— Марта, може би в момента съм много далеч от целта и ако е така, моля за извинение, но това означава ли, че за нас има някакъв шанс?

Тя не повярва на ушите си. Не разбираше.

— Какво искаш да кажеш?

Той има смелостта да я погледне право в лицето с блестящите си очи. С очите, в които се бе влюбила преди повече от десет години. С очите, които Мейси бе наследила.

— Не знаех, че все още съществува „ние“ — каза. Гласът й издайнически потрепна в средата на изречението.

— Марта, „ние“ винаги е съществувало — умолително каза той. — Ти, аз, Матю и Мейси.

Свят й се зави. Примигна силно, опитвайки се да прогони проклетите сълзи (на какво се дължаха?) и да се опита да се съсредоточи.

— А Елинор? — попила Марта. — Все още ли спиш с нея?

— Да.

— Това любовна връзка ли е?

— Престани да ме питаш. Марта. Виж, и двамата допуснахме ужасни грешки през последните шест месеца.

Това важеше ли и за нея?

— И двамата си казахме много ужасни неща.

Това беше истина.

— Но е съвсем ясно, че трябва да бъдем заедно, че сме по-щастливи заедно.

Така ли беше? Марта не знаеше. От толкова време чакаше това признание. Още откакто Майкъл беше затворил вратата зад гърба си през септември. Дали го бе обзела сантименталност, или двамата с Елинор просто се бяха скарали? Защо, след като беше чакала толкова дълго, внезапно не искаше да чуе това? Смяташе, че откакто я е напуснал, той изглежда по-щастлив, и в това имаше известна логика. Не искаше да чува, че цялата преживяна болка е била напразно.

— Смятах, че не ме искаш, но когато научих, че си отказала на Джак, осъзнах, че все още имам шанс.

Марта се взря неразбиращо в Майкъл. Не успяваше да следи логиката му. Какво имаше предвид с това, че не го иска? Разбира се, че го бе искала. Беше го молила буквално на колене, беше го умолявала да я обича, да не напуска нея и децата. Той не я искаше. Не я искаше, каквато беше — домакиня, чиято най-голяма амбиция бе да има прекрасно семейство и съпруг и чиято най-голяма грижа беше Майкъл и неговото щастие. С него се бе чувствала сигурна. Скоро обаче сигурността се бе превърнала в зависимост, а после стремително се бе преобразила в свръхзависимост. Не можеше да каже точно в кой момент личността й се бе сляла с неговата, подчинила се бе на неговата, а след това бе напълно заличена. Беше го отегчавала, а сега можеше да си признае, че бе отегчавала и себе си. Вече не искаше да е досадна личност, но продължаваше да смята, че той е бил неблагодарен. Когато я напусна, тя бе пропаднала в огромна бездна. Почувствала се бе нищожна. Нямаше нищо. Нищо не представляваше.

Сега обаче отново бе станала личност.

Беше се преоткрила. Не й беше лесно. Всъщност й беше ужасно трудно. Джак й беше помогнал да се преоткрие и тя му беше благодарна за това. Беше просто Марта. Не Марта, съпругата на Майкъл, а Марта, майката на Матю и на Мейси. Дори не беше Марта, приятелката на Джак.

Щеше да е много хубаво, ако Майкъл беше пожелал да й помогне да открие отново онова дръзко и изпълнено с надежди момиче, в което се беше влюбил, но не го беше направил.

— Джак няма откъде да знае, че когато изгориш на слънцето, защото отказваш да спазиш съвета на производителите на слънцезащитния крем, нелогично продължаваш да настояваш, че пламналите ти ръце и крака на сутринта несъмнено ще бъдат кафяви — поде Майкъл.

Марта се усмихна. Вярно бе, че всяко лято изгаряше и упорито твърдеше: „На сутринта ще бъда кафява“. Той винаги кимваше в отговор на думите й, не й се противеше и се преструваше, че й вярва.

Джак не знаеше това.

— Той не знае забавния факт, че ти винаги изпускаш сапуна в банята — продължи Майкъл. Имаше предвид факта, че ръцете на Марта бяха малки и всеки път, когато си взимаше душ, изпускаше хлъзгавия сапун. Някога той намираше кукленските й ръце за привлекателни и посрещаше това с усмивка. Само двамата с теб знаем, че бъркотията в дома ни е дело на малкия таласъм — въодушевено изрече.

Тя кимна и не си направи труда да го поправи. Преди раждането на децата двамата си бяха измислили едно същество, което уж живееше в шкафа им за обувки — Малкия таласъм. Той беше виновен за цялата бъркотия, за всичко счупено и за изгубените ключове. Истината беше, че сега бъркотията, всичко счупено и изгубените ключове се дължаха на едни малки таласъмчета с много по-човешки облик, само че той не знаеше това.

Приятно беше да си разменят стари шеги. През последните няколко месеца бяха толкова ядосани един на друг и на самите себе си, унижени от провала си, разочаровани и отчаяни, че им бе невъзможно да прекарват спокойно времето си заедно. Майкъл седеше срещу нея и се усмихваше с характерната си мила усмивка. Беше такъв мил човек, когато се запознаха.

Усмивката му й действаше като ключ, който отваря вратата. Внезапно Марта се потопи в спомени, които смяташе, че е погребала. Първата им почивка заедно — ужасен и евтин пакет, защото по онова време печелеха съвсем скромно. Всеки ден извървяваха километри, докато си намерят усамотен плаж, за да избягат от пийналите или заболи нос в клюкарските списания туристи. Новите сандали на Марта й бяха неудобни, направиха и пришки и я болеше, докато ходеше, но не му каза — искаше да изглежда по-смела, по-силна и по-умела, отколкото беше. Хранеха се в един бар тапас — едно и също меню всяка вечер, защото целият остров бе осеян с поангличанчени ресторантчета, които предлагаха „истинска английска закуска с бял хляб, риба и чипс“. Избягнаха и моравите на цвят ликьори, а също и претъпканите и шумни клубове, понеже искаха да бъдат сами. Връщаха се в хотела рано и се любеха. Ходиха в един воден парк и се снимаха как се спускат по пързалките, снимки, които скъса миналата есен, защото все още пазеше образите в главата си.

Обичаха се. Много. Той й предложи брак на един плаж на Бахамите — беше преценил откъде ще виждат залеза. Веднъж заедно наблюдаваха звездите през телескоп. Беше държал ръката й, когато получи хранително натравяне. Заедно боядисаха детската стая. Танцуваха. Наблюдаваха фойерверките в чест на настъпването на новото хилядолетие от Лондонския мост и след това се прибраха у дома пеша. Пристигнаха чак в четири сутринта. Толкова много спомени. Десет години.

Майкъл явно размишляваше за същото, защото прекъсна потока на мислите й:

— Наистина ли искаш да започнем на чисто и да запазим спомените?

Марта не му каза „вече започнахме“. Нито пък каза „никога няма да можем да наваксаме“. Тези две мисли се появиха в главата й почти едновременно. Освен това тя вярваше в качеството, не в количеството.

Марта и Майкъл заедно бяха минали под венчилото. Това винаги щеше да бъде важно, жизненоважно. Бяха се обичали. Искаше да помни тези неща. Все още го обичаше.

В известен смисъл.

Но беше ли достатъчно?

Един ден щеше да каже на Матю и на Мейси: „Ние наистина се обичахме“.

Джак не знаеше за малкия таласъм, но вече бе научил, че Марта никога не е само гладна — тя просто умираше от глад, че никога не й е просто студено — винаги направо замръзваше, и че никога не й е топло — направо завира. Забавляваше се с начина, по който тя се хвърляше от една крайност в друга. Но въпреки това двамата бяха намерили свое собствено пространство. Свои собствени фрази. Веднъж много искаше да каже на Джак, че той „не е просто едно красиво лице“, но се бе объркала и бе казала, че „просто не е красиво лице“, фразата им стана любима и винаги предизвикваше буен смях. Той знаеше коя е любимата й книга. Всяка вечер й носеше чаша вода в леглото, защото имаше лека алергия към пуха във възглавниците и нощем се будеше, кашляйки. Това, че го събуждаше, нямаше значение, защото тогава и двамата се уверяваха, че „не кашлицата те вкарва в гроба, а ковчегът“. Не беше бог знае какво, но това бе тяхната интимност. Когато се любеше с Джак, тя опитваше вкуса не само на члена му, но и на мислите му. Той целуваше клепачите й и я виждаше цялата. Той я промени, даде й изключително хубави мисли и спомени. Бързо се превръщаше в целия й свят. Дори бе поизоставил навика си да цитира непрекъснато реплики от филм, за които тя дори не беше чувала.

Но Джак заминаваше.

И тя отново щеше да остане сама.

Мислеше за всичко това, докато пиеше виното си, а Майкъл чакаше. Пиеха от чашите, които Марта бе купила, защото той бе взел другите, само че преди това пиеха от чашите за кафе, които бяха купили заедно. Всичко беше толкова объркващо. Много по-объркано, отколкото искаше да бъде животът й.