— Това е порочен кръг — повиши тон тя.

Той впери поглед в пода. По дяволите, това показваше, че явно историята им е към края си. Тази жена му беше казала, че просто търси малко забавление. Той смяташе, надяваше се, че тя няма да се окаже истерична и взискателна. Или наранена. Определено не бе искал да я нарани. Защо жените твърдят, че могат да се справят с неща, с които явно категорично не могат?

— Аз не искам този порочен кръг. Хората се нуждаят от повече уважение. Ако кажеш „Ще те обичам вечно“, означава наистина вечно. „Докато смъртта ни раздели“ наистина трябва да означава точно това. Или просто не казвай нищо. Сексът е нещо повече от развлечение. Не е нужно всеки път да е свързан с правенето на бебета, но може да доведе до това, а то е нещо специално, нали? Би трябвало да означава нещо, нали? Не разполагам с отговори. Не знам защо се омъжих в църква, освен че там стават страхотни снимки, обаче наистина мислех, че бракът е за цял живот.

Марта прекъсна за миг гневната си тирада, за да си поеме дъх.

— Значи изобщо не става дума за нас, просто е поредната каша с Майкъл — отбеляза Джак.

Тя го изгледа гневно. Здраво стискаше завивката и кокалчетата на пръстите й бяха побелели от напрежение и тревога. Не разбираше ли, че тя не може толкова лесно да раздели двете неща в съзнанието си? Мъжете разделят нещата, жените ги сливат.

— Марта, винаги съм бил пределно честен с теб. Стараех се да бъда съвсем ясен. Честно казано, лесно е човек да се държи добре с теб, ти го заслужаваш.

— Да, ти си ужасно честен и добър, и почтен. Не оспорвам почтеността ти. Но не знаеше ли, че това ще ме накара да очаквам… да се надявам на нещо повече?

— Да не искаш да кажеш, че е трябвало да те излъжа и да се държа зле с теб?

— Така поне щях да съм наясно къде ми е мястото.

— Марта, това е най-нелепото нещо, което някога съм чувал.

— Има и друго. Какво?

— Обичам те. Искам да не мисля за истината, но не мога. Знам, че би трябвало да съм по-съобразителна и да изчакам, съзнавам всички разумни доводи, но работата е там, че аз те обичам. Джак. Наистина. Обичам те.

Сега беше негов ред да каже, че и той я обича.

Само че Джак не го направи.

Марта прокле деня, в който се бе родила, но вече беше твърде късно. Думите се бяха откъснали от устата й и се бяха намесили в живота й. Каза му, че го обича.

Три пъти.

Мамка му.

Реши, че единственият й шанс е да се престори на смела, както когато ходиш на зъболекар, и си напомняш колко скоро всичко ще свърши.

— Е? — попита тя.

Джак мълчеше, вперил поглед в завивката. Мълчанието му я принуди да продължи:

— Знам, че се уговорихме просто да се позабавляваме, обаче човек никога не знае — понякога се случва неочакваното, а то е твърде хубаво, и ние се предаваме. Знам, че и ти ме харесваш.

— Така е.

— Ти правиш любов с мен, не с просто секс.

— Да.

След това той отново млъкна. Марта се почувства нещастна. Очевидно, ако той я обичаше, сега беше моментът да й го каже. Той обаче мълчеше. Мълчанието му продължи сякаш цяла вечност. Със сигурност дълго време. Много дълго. Марта усети как унижението плъзва по нея. Лепна й се като асфалт, а след това се превърна в тежка буца в корема й, сякаш бе погълнала достатъчно, за да асфалтира цяла магистрала.

— О, забрави, че изобщо съм казала нещо, Джак — изстреля тя. — В крайна сметка всички сте еднакви.

— Кои?

— Знаеш кои.

— Кажи го, Марта. Изречи тази сексистка, нелепа и неоправдана мисъл.

— Мъжете. Всички мъже са еднакви.

— Всички са негодници?

— Всички са негодници.

— Майкъл наистина спечели, Марта. — С тези думи той скочи от леглото и отиде в банята. — В момента не мога да обсъждам това, ще закъснея за срещата си.

Правеха се, че не се забелязват, докато Джак си вземаше душ, бършеше се и се обличаше. Той взе портфейла, телефона и органайзера си. На излизане я попита:

— Искаш ли да се срещнем по-късно?

Марта се бе завила през глава. Не искаше той да види, че плаче. Щеше да си помисли, че плаче от унижение, но тя плачеше, защото беше ядосана и безпомощна.

И защото наистина се чувстваше унизена.

— Ще отида в кафенето на Юниън Скуеър, където се срещнахме и в понеделник вечерта. Ще бъда там от четири нататък. Ще те чакам.

Той отвори вратата.

— Джак — извика Марта, — може да има само един.

— Знам откъде е, от „Шотландски боец“ — отвърна той, доволен от себе си.

— Не, Джак, идва от сърцето ми.

45.

Елайза прекара още един час в кафенето на семейство Бианки. Но присъстваше там само телом. Умът й беше другаде, а сърцето й бе спряло да бие. Беше най-глупавата мацка на цялата планета. Не умееше да улучва точния момент. Защо не каза на Грег как се чувства, когато го срещна да пазарува за Коледа? Щеше да е лесно, трябваше само да каже: „Писна ми да ходя на срещи с разни тъпаци, искаш ли да бъдем заедно завинаги?“. Но не го направи, а вместо това се заяждаше за сметки за кредитни карти и за забравени рождени дни. Можеше да му каже на самата Коледа, това беше втората й голяма възможност. Добре, нямаше да го изтърси направо, това нямаше да е готино, но можеше поне да му намекне. Най-хубавото нещо, което му каза тогава, беше: „Изглеждаш глупаво с тази червена картонена шапчица, ето, вземи моята синя“. О, боже, как може да е толкова нахална мръсница!

Всички клишета се оказваха ужасно верни. Човек не знае какво е имал, докато не го изгуби. Каква беше другата жена? Не искаше да пита семейство Бианки. Те не се славеха с особена тактичност. Ако кучката беше висока метър и осемдесет, с безупречна кожа, с наследство от милиони лири, с договор с модна агенция „Елит“, семейство Бианки вероятно щяха погрешно да предположат, че и Елайза иска това. Дали тази жена спеше в тяхното легло? Разбира се, че го правеше, мамка му. Запита се дали ако застане насред Шепърдс Буш и започне да се шамаросва, някой ще помисли, че поведението й е странно. Съмняваше се, сигурно щяха да я вземат за местната луда и всъщност тя май наистина не беше наред с главата. Дали това момиче гали Куче? Извежда ли го на разходка? Пие ли от чашите, които Елайза купи от „Хабилат“? Да, да, да. Сигурно в този момент четката за зъби на това маце се отърква в тази на Грег.

Елайза не си падаше по сълзите, предпочиташе действието. Обърна количката и се отдалечи от станцията на метрото по посока на апартамента на Грег.

Заудря по вратата. Никакъв отговор, обаче част от боята се излющи и падна на пода. Заблъска по-силно, достатъчно, за да събуди някой задрямал дори в Сидни в Австралия. Изобщо не допусна, че е възможно Грег да не си е у дома. Не може да го нямаше, не допускаше такава възможност.

— Добре, де, идвам — провикна се Грег зад дървената врата. — Здрасти — отвори той с искрена широка усмивка.

Елайза обаче не я забеляза, а влетя покрай него в апартамента, като заряза децата на прага. Влезе в дневната — беше празна. Направи още няколко крачки и се озова в кухнята — никой. Обърна се, запъти се към коридора, затаи дъх и отвори вратата на спалнята — празно. Остана й само банята. Елайза се поколеба — не харесваше банята дори в най-добрите времена, обаче нямаше как. Смело отвори вратата — чисто.

— Търсиш ли нещо?

Той явно се забавляваше.

— Една обица — промърмори тя. Замълча и се обърна към него.

Грег се усмихваше. Разбира се, той рядко правеше нещо друго. Беше извадил Матю и Мейси от количката. Държеше Мейси на ръце, а тя се бе гушнала в брадата му (резултат от това, че Грег все още не бе посетил банята този ден), а не от някакви модни тенденции. Матю търсеше Куче. Намери го заспало под кухненската маса и двамата с Елайза клекнаха, за да го погалят.

— Каква обица? — попита Грег, който изобщо не си даде труда да скрие, че се забавлява, но беше достатъчно учтив, за да продължи, колкото е необходимо, с представлението, разигравано от Елайза.

Тя го изгледа гневно. Знаеше, че й се подиграва, затова не си даде труд да продължи да настоява с извинението си.

— Идвам от кафенето на Бианки — рече вместо обяснение.

— Крайно време беше, питаха за теб.

— Изглежда са добре. Никаква промяна.

— Тук почти нищо не се променя, Лайза.

— Те ми казаха нещо друго — възрази тя.

Продължи да гледа гневно Грег в очакване той да се защити. Той срещна погледа й, обаче изобщо не изглеждаше притеснен или засрамен. Елайза се замисли над този факт. Разбира се, че няма да е притеснен или засрамен, защо да бъде? Имаше си нова приятелка. А тя какво бе очаквала? Нямаше право да се сърди и да се възмущава. Беше го зарязала най-безцеремонно, неочаквано и високомерно. Беше го направила преди шест месеца, как очакваше да постъпи той? Да се държи като монах до края на живота си? Освен това самата тя непрекъснато се бе срещала с мъже, каквото и да й бе струвало това. Дори беше правила секс.