А напоследък, и това наистина звучеше налудничаво, признаваше си, започваше да изпитва усещането, че Джак й е нещо като награда.

Нямаше предвид награда от небето или нещо подобно — не беше луда за освидетелстване. Просто й се струваше, че колкото и да е ужасно да изгуби Майкъл и да трябва да се разведе, може би все пак имаше известна утеха, а защо не и нещо повече — може би имаше причина за това.

Защото Джак беше по-различен от всички мъже, които бе познавала. Специален.

Разбира се, не беше разумно да смята, че двамата наистина ще успеят. Те само се забавляваха. Като компенсация на останалото.

Обаче една жена се надява, нали така? Това беше другото нещо — фамилното му име беше Хоуп. Това не можеше да е просто съвпадение, беше знак. Точно когато смяташе, че е изгубила вяра в човешкото у човека. Точно когато всички смятаха, че Марта греши, като очаква лоялност, нравственост и почтеност в този свят, се появи господин Хоуп.

Затова толкова се шокира, когато Джак се оказа най-обикновен женкар и се отнесе към нея с такова отвратително неуважение. Въпреки всичко — опит, доказателство, очаквания — тя бе вярвала в него. Просто не можеше по друг начин. Беше му се доверила и това не се дължеше само на „невероятната й наивност, доверчивост и на склонностите й да попада на тъпаци“, както твърдеше сестра й. Дължеше се на това, че той наистина й се струваше почтен.

Знаеше го, вярваше в това.

Или поне така смяташе.

Не очакваше да й напрани предложение за женитба. Знаеше каква игра играе, защото й бе казал. Сгреши, като сметна, че и тя може да я играе. Сгреши, когато се довери, но наистина му вярваше.

Преди.

Откакто се бяха запознали, нямаше никакви причина да не му вярва. Прекарваха си страхотно заедно. Беше си уреждала срещи с него, като внимателно предлагаше къде да се срещнат. Опитала се бе предложението да изглежда спонтанно, но истината беше, че всяка нощ, прекарана с него навън или у дома, изискваше от нея да балансира между грижата за децата, правата на Майкъл за срещи с тях и социалния живот на Елайза. Не беше лесно. Джак незабавно се съгласяваше с предложенията й за среща или в най-лошия случай казваше, че трябва да провери ангажиментите си. В тези случаи й казваше кога ще й се обади, за да потвърди. Винаги потвърждаваше по един или друг начин в уговореното време. Рядко закъсняваше, а ако закъснееше, винаги я предупреждаваше.

Джак й отваряше вратите, приготвяше й чай, макар самият той да не пиеше, поправяше разни неща в къщата, без да се налага да го моли или дори да намеква, сменяше батериите в играчките на децата. Тя можеше и сама да се справя с тези неща, но той винаги настояваше да го прави вместо нея. Проявяваше уважение и внимание. Но в крайна сметка Елайза беше права. Не можеш да имаш доверие на мъжете. Всички са еднакви — грешат и на тях не може да се разчита.

А това причиняваше болка. Разочарованието я свари неподготвена. Марта се чувстваше невероятно, неописуемо жестоко тъжна. Той й липсваше. Бръкна в чантата си за телефона си (как досега се бе справяла без мобилен телефон?) и се обади на Елайза.

— Здрасти, кукло, къде си? — сънливо попита тя.

— В „Селфриджис“.

— Хубаво. Оглеждай се за кафяви джинси и ако видиш нещо, което смяташ, че ще ми хареса, ще дойда да се срещнем там.

— Добре. Снощи не се срещнах с Джак.

— Каква изненада. — След това добави по-загрижено: — Съжалявам. Иска ми се да не бе станало така.

Елайза беше здраво стъпила на земята и вече допускаше най-лошото.

— Мисля да му се обадя.

— По дяволите, Марта, не го прави.

Марта си представи как сестра й скача ужасена от леглото. Вероятно грабваше картата си за транспорта и се втурваше към спирката на автобуса в отчаян опит да се намеси.

— Трябва.

— Защо да трябва?

Марта си помисли как преди време най-голямата й амбиция бе да види Елайза омъжена, за да може Мейси и Матю да бъдат шафери на сватбата й. Сега не искаше това. Желанието й се бе променило. Сега й се искаше да се научи да кара сноуборд. Искаше да види някой двойник на Елвис, за предпочитане във Вегас да се научи да кара сноуборд. Искаше да види полетата с лалета в Холандия. Преди представата й за добре прекарано време в събота бе да плеви градината, а след това да има време да отстрани котления камък от батерията на душа, преди да отиде на седмичните покупки. Сега водеше децата на обяд в ресторант „Блубърд“ и харчеше цяло състояние в „Мис Сиксти“. Сега носеше пръстен на един от пръстите на крака си и си мислеше дали да не си сложи обица на пъпа. Джак не беше виновен за това, но беше част от него. Откакто се бе запознала с него, бе станала по-добър човек, по-различен, бе намерила себе си. Сега й се струваше нормално да носи тесни джинси с ниска талия и боти със стоманени токове. Бяха по-удобни от спретнатите костюми и затворените обувки. Смяташе, че се намира в началото на нещо и не искаше още да свършва.

— Защото животът ми е по-хубав с него, отколкото без него.

— Ще нападнеш в глупаво положение. Това не го интересува, а ако го преследваш, ще се почувства неудобно.

— Дали? Надали.

„Но дали, надали“ — повтори наум Елайза.

— Що за израз е това? — настоя да узнае. — Някоя простотия на Джак?

Марта обаче не отговори, защото вече беше затворила.

Позвъни на мобилния телефон на Джак. Препрати я на гласовата му поща, но тя не остави съобщение. Боеше се, че ще има само една възможност, затова не желаеше да я пропиляна, като измърмори някоя глупост на секретаря му. Опитът показваше, че няма никакъв шанс, да каже нещо разумно или правилно на телефонен секретар — не го правеше дори и когато трябваше да съобщи на газовата компания показанията на уреда за отчитане.

Пет минути по-късно телефонът й звънна и завибрира. На екранчето се появи надпис: „Джак“.

— Здрасти — каза тя.

— Здрасти — мрачно отговори той.

„Най-вероятно чувство за вина“ — помисли си Марта.

— Здрасти — повтори тя, защото не знаеше какво друго да каже.

— Здрасти. — Явно и той не знаеше.

— Вече го каза.

— Ти също.

— Ами за снощи, наистина бях ужасно вкисната. — Напоследък с голяма лекота употребяваше подобни думи.

— Досетих се.

— Накара ме да се почувствам евтина, нежелана и използвана, като жена, с която се чукаш, а не като „гола приятелка“ или въобще като приятелка.

— Нямам никаква представа защо се е получило така — бавно изрече Джак.

— Защото не може просто да се отбиваш за едно чукане, след като кръчмите затворят. Приключих с това. Твърде стара съм за него. Заслужавам нещо повече. И да, наистина ти изпратих шоколадово десертче и това може да означава нещо повече от факта, че знам за слабостта ти към сладкото, обаче можеше поне да ми се обадиш и да кажеш, че нещата се развиват твърде бързо за теб. Но да ме пренебрегваш и да се надяваш, че ще се разкарам, е равносилно на страхливо бягство. — Най-сетне спря, за да си поеме дъх.

— Десертче ли? Бягство? За какво говориш. Нали ти обясних за рождения ден на Филип? Казах ти, че ще дойда доста късно.

— Моля?

— Казах ти, че съм обещал отдавна и няма да успея да се измъкна рано. Предупредих те, че не е добра идея да се виждаме тази вечер, обаче ти въпреки това настоя да мина.

— Така ли?

— Ако не ме лъже паметта, беше доста настоятелна.

Тя смътно започнала си припомня разговора, който бяха водили в сряда вечерта.

— О, мамка му, мамка му, мамка му! — изруга. Смяташе, че това обяснява положението. Беше казала, че няма нищо против. „Върви на празненството, ще се видим по-късно.“ Засмя се отчасти от облекчение, отчасти от смущение.

— Мисля, че говорихме за това, след като беше пийнала една-две чаши вино — допусна Джак.

Марта усети облекчение и в неговия глас, а това я изпълни с желание да размаха щастливо ръце. Не си направи труда да отрича за виното, истина беше. Направо беше неспасяема, като пийнеше.

Мамка му! Ама че женски глупотевини.

— Ужасно съжалявам — каза, защото беше точно така. Наистина ужасно съжаляваше. Цялото това мъчение за нищо. — Съвсем бях забравила, че така се разбрахме. Мислех си, че е заради шоколадовите десерти.

— Заради кое?

— Мислех, че това те е… отблъснало. Че аз… — Наистина не знаеше какво да каже. Всичко й се струваше толкова глупаво. Самата тя изглеждаше глупаво.

— А, да, десертите. Много смешно. Благодаря.

— Харесаха ли ти?

— Много. Здравата ме разсмя, малка госпожице Е.

Знаеше си. Знаеше си. Светът беше чудесно място. Нямаше от какво да се плаши. Пред нея бяха отворени всякакви възможности. Трябваше да има доверие в него. Трябваше да му вярва, да се надява, да се доверява и да го обича, а не да го зачерква като останалите, защото той не беше дори на същото платно и заслужаваше това уважение и възможност. Светът също. Марта нямаше да бъде жестока.

— Имаш право, сега си спомням. Боже, много се срамувам. Ужасно съжалявам.