Би трябвало всичко да е някак по-величествено, по-сериозно, мислеше си Марта, докато на излизане маневрираше с количката на Мейси през тесния вход на пощата. На улицата се огледа.

Реши, че денят е подходящ да свали пръстените си. Не знаеше защо ги е носила толкова дълго. По сантиментални причини? За да покаже на света, че е била уважавана, омъжена жена, преди да зачене двете си деца? Ха! На Джак не му харесваше, че носи годежния си пръстен и сватбената халка. Не й беше казал: „Не ми харесва, че носиш пръстените си“, но я беше попитал защо продължава да ги носи. Тонът му подсказваше, че това не му допада. Въпросът имаше основание, а отговорът „по навик“ прозвуча нелепо. Имаше нещо мило и старомодно, макар и малко нелепо, в това, че Джак няма нищо против да си легне с една омъжена жена, но не и с такава, която носи пръстените си.

Марта не се чувстваше като омъжена жена. Чувстваше се като момиче, затова пръстените трябваше да изчезнат. Вече дори себе си не заблуждаваше. В момента пръстите й бяха толкова изтънели, че пръстените бяха станали хлабави. Много лесно ги свали.

Усети ръката си някак оголена и сигурно седмици след това щеше да търка с палец мястото на безименния си пръст, където носеше пръстените. Всеки път, когато го направеше, с удивление установяваше, че на пръста й няма нищо. Някога толкова се гордееше с пръстените си. Годежният и беше любим. Помнеше първия път, когато бе правила любов като сгодена жена. Смяташе, че никога вече няма да се люби с друг мъж. Смяташе, че е на сигурно място, че е завършена личност. Но това беше отдавна. Сега пръстът й беше гол.

Майкъл дойде да вземе останалите си дрехи и лични вещи. Всичко мина, както си бе обещала съвсем цивилизовано.

Поне докато не се разплака и не се разкрещя като обезумяла.

— Знаеш ли, Майкъл, най-лошото от всичко е, когато Матю и Мейси ме попитат защо вече не сме семейство, а аз трябва съвсем искрено да им призная, че не знам.

Той я притисна силно към себе си и нищо не каза.

Беше наел някакви бял микробус. Каза, че ще дойде към единайсет и че най-вероятно ще успее да приключи до четири и половина. От позицията си на по-мъдрия и отговорен човек, който бе организирал живота им в продължение на години, Марта знаеше, че това време няма да му стигне да онакова вещите си и да ги изнесе. Той не го знаеше, защото винаги тя бе вършила по-голямата част от подобни дейности, докато се местеха от апартамент в апартамент, а накрая и в къщата. В техния дом. Трудно й бе да устои на градения с години навик, затова му помогна да прибере костюмите, пуловерите, ризите, фланелките, бельото, чорапите и обувките си. Прибра дори тъмносиния му халат за баня. Същият като нейния. Но преди това го изпра, защото нямаше нищо по-хубаво от ароматна, чиста и пухкава хавлия.

Освен може би две аромати, чисти и пухкави хавлии, които висят една до друга на вратата на банята.

Старателно опакова и всички книги, видеокасети и дискове на Майкъл. Даде му дори „Били Елиът“, макар че много обичаше филма, защото всъщност той си беше негов. Матю и Мейси му го бяха „купили“ за Деня на бащата. Празнините по рафтовете с книгите и компактдисковете й напомниха за празнините, които оставя след себе си феята на зъбчетата в устата на седемгодишно дете. Разделиха си мебелите, съдовете и спалното бельо. Той взе боята за обувки, тигана с незалепващо дъно и велосипеда за планинско каране. Навсякъде останаха празнини, физически, емоционални, исторически и нравствени. Разделиха живота си. Разделяха се.

— Как мина, малка мис Е? — попита я Джак, когато й позвъни по-късно същия следобед.

— Добре — отвърна. Никога не бе лъгала Джак и не искаше да започва сега, ако ще и с благородна лъжа, затова додаде: — Предвид обстоятелствата.

— Сигурно е било много неприятно.

— Да. — Огледа дома си. Изглеждаше ограбен, непълен. Не приличаше на дом. — Непрекъснато търся разни неща, преди да си дам сметка, че вече не са тук, че са изчезнали заедно с Майкъл.

— Какви неща?

— Пластмасовите кутии.

— Моля?

Марш долови учудването му. Зарадва се, че не е в стаята при нея, защото щеше да види, че плаче, и сигурно щеше да му се стори странно човек да плаче за някакви пластмасови кутии.

— Пластмасовите кутии — повтори тя в телефонната слушалка.

— Какви кутии?

— Ами с най-различна големина и плътно прилепващи капаци. Държа храната на децата в тях. Днес следобед разчиствах след закуска и понечих да прибера шунката в такава кутия, обаче установих, че вече нямам пластмасови кутии.

— И какво направи? — попита Джак, престорено притеснен. Марта се замисли върху разговора, който водеха, и на устните й се прокрадна усмивка.

— Увих шунката във фолио. — Вече имаше опасност да се разсмее.

— Много съобразително, миличка. Добре, че си се сетила — похвали я Джак и попита: — Искаш ли да се отбия?



Джак пристигна в дома на Марта половин час след тона. Донесе вечеря, усмивката и сексапила си. Тя му отвори вратата и той изобщо не си губи времето с празни приказки. Не можеше да каже нищо, за да я утеши. Вместо това обхвана лицето и с ръце и я целуна. Наистина я целуна. Ръцете му обгърнаха цялата й глава. Уплаши се, че може да се изгуби в тях. Отвори очи и видя, че той не е затворил своите, гледаше я така, сякаш тя бе от огромно значение. Жизненоважна. Захапа ухото й, при което по гърба й се развихри електрическа буря, премина през задника й, отдолу и после вътре в нея. Той отдръпна ръка от брадичката й и я постави върху гръдта й, а след това силно, но нежно потърка зърното между палеца и показалеца си.

Устните му не се откъсваха от нея, докато я възбуждаше, след това я обсипа с множество леки и приятно болезнени ухапвания. Без да я съблича и без да й позволи да помръдне, я доведе до оргазъм. Марта дишаше тежко, сърцето й биеше учестено, гръдта й порозовя, бельото й беше мокро. Свърши веднъж, след това втори и трети път. Това й помогна. Съзнанието й беше преизпълнено с миризмата на секс и с усещането за пулсиращата в гениталиите й кръв, а това й помогна да забрави за изгубените пластмасови кутии, за изгубения съпруг и за изгубеното си семейство. Той свали джинсите и блузата й. Тя се движеше бързо и безсрамно, разсъблече го, след това захвърли и дантелените си бикини. Стояха голи в кухнята и в прегръдките си и се целуваха, след това продължиха да се целунат.

Хората все й повтаряха, че разводът е като смъртта, че трябва да тъгува, че е нормално да се чувства объркана, тъжна и сърдита. Марта не знаеше дали това е правилно, всичко, което искаше, е да се чувства жива. С всеки прекрасен тласък се усещаше озарена, развълнувана, будна. Той я вдигна и тя обгърна кръста му с крака. Насочи го към кухненската маса, за да се облегне на нея вместо той да поема цялата й тежест — не че за него имаше значение, тя бе лека като перце. Притискаше я все по-плътно към себе си и всеки път проникваше малко по-дълбоко, по-бързо и по-силно. Държаха се като животни, които не можеха и никога нямаше да се наситят едно на друго. Чукаха се страстно, често и с огромна надежда и нежност. Беше момиче, след това жена, а сега отново беше момиче.

Февруари

33.

Марта завинаги щеше да запомни този февруари като слънчев. Което беше странно, защото февруари обикновено е мрачен и вял. Тази година всяка сутрин я поздравяваше синьо небе, огряно от ярко зимно слънце. Носеше много жълто и се усмихваше твърде често, макар че Елайза непрекъснато й задаваше въпроси: „Нали знаеш, че няма такова нещо като идеален мъж?“. Марта смяташе, че всъщност от нея не се иска да отговаря, затова не го и правеше. Мълчанието й предизвикваше сестра й да настоява: „Ти наистина мислиш, че той е съвършен, нали?“ с тон, от който ставаше ясно, че правилният отговор, поне що се отнася до нея, няма да е „да“.

— Почти — предизвикателно отговори тя, мажейки с масло филията на Мейси. Дъщеря й взе филията, подържа я около две секунди и я запрати на пода. Разбира се, по силата на закона за всеобщата гадост, филията се приземи с намазаната страна надолу.

— Божичко! — засмя се Марта, намаза втора филия и й я подаде. Дребните глупости като размазано по килима масло вече не я разстройваха. През първите няколко седмици, след като Майкъл я напусна, се разплакваше дори ако разлееше мляко. Гневните изблици на децата почти я изваждаха от релси. Ако някое от тях паднеше и си ожулеше коляното, не се знае кой плачеше повече — Марта или детето. Грижите за Матю и за Мейси се бяха оказали огромно предизвикателство, за което не беше подновена. А сега да ги храни, да ги утешава, да ги обича и да ги защитава отново бе станало съвсем лесно.

Или поне възможно.

Забавленията й с Джак й се отразяваха добре. Чувстваше се значима.

Непрестанното заяждане на Елайза дори не стигаше до нея, макар понякога да й се струваше, че сестра й е превърнала в смисъл на живота си да помрачава ликуването й.

— Джак е направо неуморим. Питам се дали може да издържа двайсет и четири часа на денонощието седем дни в седмицата? — попита Елайза. Преглътна последната лъжица с овесени ядки, след това веднага се разхвърча из кухнята и се зае да прибира нещата, които щеше да вземе със себе си на работа.

Възможно ли бе един ден постоянното бъбрене да се стори на Марта толкова дразнещо, колкото бе отчужденото мълчание на Майкъл. Не, не можеше да си го представи. Сестра й грешеше.