Елайза удари главата си в рамката на вратата на дневната. Грег се търкаляше по пода с Матю. Явно се бе досетил как се играе с електрическата китара, която детето бе получило като подарък. Всички останали се бяха опитали да произведат някакъв звук с китарата малко по-рано сутринта, но без никакъв успех. Мейси седеше, облегната на краката му, и се смееше щастливо. Господин Евъргрийн се опитваше да подмами Грег да пие бира, явно доволен, че има още един мъж, за да изравни силите. Чувстваше се уязвим — толкова много истерия, толкова много сълзи, все още не бяха чули речта на кралицата, която със сигурност щеше да разчувства госпожа Евъргрийн. Дори Марта се усмихваше, докато отговаряше на въпросите на Грег. Първата истинска усмивка, с която ги бе удостоила днес.

Елайза знаеше, че е малцинство.

Освен това искаше да види как Грег ще оцени пая с кайма — лично го бе правила. Наистина, дори тестото. А всъщност беше навила на руло готовите кори, купени от супермаркета. Защо да се затруднява?

Марта се радваше, че Елайза се смее и се шегува с Грег — почти като едно време. Досмеша я как сестра й измести Матю от любимото му място до Грег, за да се настани до него. Наложи се да го подкупи, като премести всички солени бисквити. Марта много се радваше за сестра си, която явно щеше да получи своя холивудски финал на тази Коледа. Стига, разбира се, да не направеше отново някоя глупост, а при нея нямаше никаква гаранция, че няма да оплеска нещата. Беше кристално ясно, че с Грег е по-щастлива, отколкото с всеки друг, когото бе познавала досега. А доколкото виждаше Марта, той очевидно продължаваше да е луд по Елайза. По-добре бе поне една от сестрите да е щастлива.

— Твоят телефон ли звъни? — попита Елайза.

— Да, май е той — скочи Марта.

— Здрасти, миличка.

— Джак! — Зърната на гърдите й щръкнаха при звука на гласа му, което я накара да почувства известно неудобство. Все пак беше Коледа, а родителите й бяха съвсем наблизо.

— Добре ли прекарваш Коледа, малка мис Е?

— Да.

— А така!

— Обаждам се само да те чуя как си. Как са малките сладури? Забавляват ли се?

Тя продължи разговора, след като излезе от трапезарията. Когато се върна, майка й поднасяше коледния пудинг и никой не спомена за обаждането.

— Опа, май глътнах една пломба — извика Марта.

— Не, това сигурно е паричката — каза госпожа Евъргрийн. — Трябва да си пожелаеш нещо.

Тя подозираше, че малко са понагласили работата, за да може късметчето да се озове в нейната порция. Останалите членове на семейството се усмихваха учтиво, обаче явно подозираха същото. Марта си пожела нещо наум. Пожела си Елайза „да прояви здрав разум“, защото не знаеше какво да пожелае за себе си.

Януари

31.

— Е, този твой метод май не донесе шеметен успех, а?

— Не, май не. Мар, просто не мога да продължавам това търсене — изпъшка Елайза.

— Но ти се срещна с някои от най-бляскавите и търсени ергени в Лондон, Елайза.

— Знам. И точно това ме притеснява.

Момичетата се и засмяха и замълчаха, за да отпият от кафетата си.

— След като изготвянето на списък с изискванията ти за желани партньори се проваля толкова отчайващо, защо смяташ, че при мен ще подейства? — попита Марта.

— Продуктивността е в това да знаеш и да преследваш каквото искаш. А трудността е наистина да срещнеш мъж, който отговаря на изискванията.

— И така ми е добре. Страхотно се забавлявам с Джак и не ми трябва нищо повече, освен страхотно забавление.

— Така ли?

— Да.

Елайза потъна в едно от типичните си мълчания, които изразяваха явното й несъгласие. Не че не беше съгласна, че Марта се забавлява страхотно с Джак — това беше очевидно. Тревожеше я фактът, че когато престане да бъде забавно, което неизбежно щеше да се случи — и вероятно не след дълго, Марта нямаше резервен план, а всеки трябва да има резервен план. За нея и за всеки зрял човек на Запад, освен за сестра й, беше съвършено ясно, че това развлечение с Джак няма и не може да продължи. Марта щеше да се влюби и което беше още по-зле, щеше да му каже, и тогава той щеше да си плюе на петите. Елайза беше съгласна с Марта, че Джак е великолепен. Беше остроумен, чаровен и вълнуващ и точно в това беше проблемът. Такъв мъж не би се обвързал с едно цяло семейство, защото пред него имаше твърде много други варианти, други възможности.

Беше съвсем възможно неговата роля в живота да е на сексбог, който да обслужва жените в Западен Лондон. Обаче защо да се затваря в толкова тесни географски пространства? Би могъл да обслужва жените от Северен, Южен, Източен и Западен Лондон, както и в цяла Европа, и в Щатите. Можеше да дарява наслада, където си поиска. Той не съзнаваше, че всеки път, когато дарява наслада, причинява и болка. След разказите на Марта двете се надяваха той да се задържи малко по-дълго време, отколкото е нужно, за да закусиш. Съвсем човешко бе надеждата да се превръща в очакване, а къде беше мястото на Марта във всичко това? Върнеше към пълно стопяване, ето къде. Елайза просто смяташе, че е хубаво сестра й да има и резервен план. Може би, ако Марта изготвеше списък с критериите си за съвършения мъж, щеше да забележи и да признае колко далеч е Джак от този идеал.

— Когато започна цялата тази работа, ти каза, че може да имаш и други „голи приятели“.

Марта наистина го бе казала, но никога не бе вярвала в това. Не беше такава. Беше моногамна, колкото и явно старомодно за бе това. Беше казала, че може да приеме възможността да има и други „голи приятели“ само колкото да извини Джак, че го прави.

Почувства се доста неудобно — мразеше тягостното мълчание. Сестра й го знаеше. Елайза мразеше нещата да не стават, както иска тя, а пък Марта знаеше това. Въпросът беше коя ще проговори първа.

— Добре. Имаш ли писалка? — предаде се Марта.

— Ето. — Елайза доволно размаха писалка и бележник. Настроението й веднага се подобри и напомни на Марта за Матю, след като завоюваше някоя трудна победа, например позволение да не изяде граха си.

— Добре. Искам мъж, който да чисти котления камък от чайника и да сменя водния филтър.

— Това ли е най-важното нещо?

— Това е символично. Ако се справя с тези тривиални домакински задължения, със сигурност е човек, който може да пъхне и купчина бели дрехи в пералнята.

— Значи търсиш някой с изразени женски способности?

— Ха, ха! Не. Всъщност търся някой надарен като магаре, който умее да използва инструмента си неприлично често — заяви Марта.

Елайза се засмя. Харесваше новата си забавна и небрежна сестра. Беше много по-забавна от сестрата, чиято най-голяма грижа беше, че „Флора“ са сменили опаковката си.

— Добре, друго?

— Ами, явно трябва да ме обича. Цялата. — Марта се усмихна при тази мисъл. — Нали знаеш как понякога се случва да си много разстроена за нещо и когато те попитат: „Какво има“, ти упорито отговаряш: „Нищо“?

— Аха.

— И чакаш да те попитат: „Не, наистина, какво има?“, защото искаш да проявят настойчивост. По-скоро искаш той да те открие.

— Аха. Само че мъжете никога не го правят — въздъхна Елайза.

— Е, моят съвършен мъж ще го прави. Той ще ме обели като… като… — поколеба се, търсейки точните думи — като лук.

— Страхотно сравнение!

— Разбираш какво имам предвид.

Марта беше готова за душевен стриптийз. Искаше да бъде опозната. Напоследък бе започнала да вярва, че си струва да я опознае човек и че идеалният мъж за нея ще го знае.

— Добре — въздъхна отново Елайза. Жалко, че сестра й беше такава романтичка. Типична Дева.

Марта, освен това смяташе, че идеалният й мъж ще обича тя да го хване и с ръката си умело да го накара да свърши бързо и върху тялото й. Само че не мислеше, че може да сподели това с някого.

Освен с Джак.

Тя водеше този разговор, застанала в рамката на вратата между кухнята и задната градина. Матю и Мейси хранеха врабчетата — в лондонските паркове рядко имаше по-екзотични птици. Понякога можеш да видиш гълъб, но само ако туристите на Трафалгар Скуеър са били особено неприятни. Слабото зимно слънце танцуваше по усмихнатите им лица. Януари обикновено беше мрачен и сив месец, с некачествени стоки по рафтовете на магазините, а най-интересното нещо, което предлагаше, бе безплатно членство в клуба на жените, контролиращи теглото си. Тази година обаче януари й се струваше прекрасен.

— Ей, вие двамата, влизайте вътре и си измийте ръцете — провикна се Марта. Не се надяваше особено Матю да я послуша или Мейси да я разбере. Почти веднага след това се обърна отново към Елайза и продължи: — Но освен това ще си заслужава да го познава човек. Ще бъде силен. Физически, емоционално и нравствено.

— Не искаш много, нали?

— Да, искам. Знам, че е така. Обаче и давам много.

Елайза си каза, че е много хубаво да чуе как Марта цени себе си, наистина е приятна промяна, допадаха й дори само думите.