— Ти не си професия или пари в банката, не си дори красива снежинка — изрече Марта.

— „Боен клуб“?

— Да.

— Ти току-що цитира „Боен клуб“, Марта. Или по-точно, цитира погрешно — каза Джак с широка усмивка. Явно беше смаян и впечатлен.

— Така е, Джак — засмя се тя. Чувстваше се така, сякаш принадлежи към някакъв елитен клуб.

Нощта наистина беше съвършена. Цялата. Е, с изключение на момента, когато той зареждаше с бензин, а Дрю попита:

— Вие двамата двойка ли сте вече?

— Не. Със сигурност щях да знам, ако беше така — усмихната отговори Марта, доволна от бързия си отговор. Знаеше, че това е остроумие, с което Елайза би се гордяла.

— И каква е разликата между вас двамата и една двойка? — попита Сара. Току-що се бяха запознали, обаче бяха жени и затова знаеха, наистина знаеха, че се харесват, и си спестиха празните приказки. Ако бяха мъже, сигурно щяха да минат петнайсет години, преди да започнат да разговарят на други теми, освен марковите бири и ликуващия Йода, който размахва светещия си меч в „Клонираните атакуват“. — Искам да кажа, че изглеждате чудесно заедно. Излизате заедно, смеете се, разговаряте, очевидно сте загрижени един за друг.

— Ами ние сме точно като нормална двойка, само че спим и с други хора, ако ни се прииска — обясни Марта.

— Ти спиш ли с други мъже? — попита Сара, несигурна дали да бъде ужасена, или впечатлена.

— Всъщност не. Не спя. Със сигурност не.

— А той?

— Да, струва ми се.

— О!

С изключение на това нощта беше съвършена.

30.

Сутринта на Коледа Марта се събуди и й се прииска всичко вече да е свършило. Искаше й се да е краят на деня и тя да заспива с ужасно подул корем и замаяна лава. Не се плашеше от капризите на децата. Нито от семейни препирни. Не беше и от това, че ще трябва да разопакова огромен брой шишета със соли за баня и пакети с ароматни сушени растения, макар че чекмеджетата й бяха още пълни с миналогодишните запаси. Тези дребни дразнители бяха неизменна част от коледния празник и в известен смисъл ги чакаше с удоволствие, защото бяха нещо сигурно. Онова, което събуждаше желанието й денят да е отминал, беше несигурността.

Обвиняваше за това Холивуд.

Понеже беше Коледа, знаеше, че майка й и синът й, и донякъде Елайза и баща й очакват от Майкъл определени неща. Честно казано, тя също очакваше. Ако бяха в някакви филм, той щеше да пристигне с огромна чанта с подаръци за всички, с наистина внимателно подбрани подаръци. Щеше да й каже, че е допуснал ужасна грешка, че нещата са се развили зле и че не може да живее без нея. Щяха да забранят всички ужасни неща, които си бяха казали един на друг, защото и двамата бяха достатъчно разумни, за да знаят, че изреченото в пристъп на гняв не е мислено наистина. Той щеше да я притисне в прегръдките си и никога вече да не я пусне. Марта не можеше да не се замисли за изминалите Коледи. Бяха толкова щастливи. Не си спомняше да са се карали дори веднъж на Коледа. Колко двойки можеха да се похвалят с подобно нещо. Миналата година прекараха чудесно. Поне Марта смяташе така. Майкъл може и да беше на друго мнение.

Прилошаваше й мисълта, че дори сега, ако беше възможно, щеше да забрави всичко. Да заличи последните три месеца. Щеше да зареже новия си гардероб, буйните нощи, прекарани с приятелите й, новата си слаба фигура и дори фантастичния секс с Джак. Щеше да размени всичко, само и само да бъде там, където беше преди. В прегръдките на Майкъл. В мислите на Майкъл.

Щеше да се вирне назад, за да събере семейството си. Това правеше Коледа с хората. И скапаният Холивуд.

Боже, толкова бе объркана. Защо не можеше да престане да мисли за него? Как е възможно понякога да забравя напълно за Джак, макар че по някакъв начин тя прекъснато го усещаше до себе си?

Майкъл посети Матю и Мейси сутринта на Бъдни вечер, преди пристигането на господин и госпожа Евъргрийн. Елайза го нарече страхливец и заяви, че е срамота един възрастен мъж да не смее да се изправи очи в очи с двама старци, което, както изтъкна Марта, една ли щеше да го насърчи да се присъедини към тях на Коледа. Той съвсем ясно бе изложил плановете си — на Коледа щеше да ходи при родителите си. Марта го помоли да им предаде благопожеланията й и старателно подбраните и разточително опаковани подаръци.

Въпреки фактите обаче очакването оставаше.

Госпожа Евъргрийн почука на вратата на спалнята на Марта и веднага влезе.

— Честита Коледа, скъпа. Матю вече отвори чорапчето си. Опитах се да го убедя, че е много рано за ставане, обаче…

— Мамо, мамо, виж какво ми е донесъл Дядо Коледа… — извиси се гласът на Матю над този на баба му. Момченцето се втурна в спалнята и се покатери на леглото.

Марта си придаде учудено изражение, макар че всъщност лично бе избрала всички подаръци на децата. Нито Дядо Коледа, нито баща им имаха някакъв принос.

— Къде е Мейси?

— Елайза й дава закуската. Хайде, скъпа, наметни си халата и да слезем долу. Баща ги приготвя пържена закуска и топли кроасани.

Тачи година им се стори разумно господин и госпожа Евъргрийн да отседнат при Марта за празниците — Елайза вече беше там, играчките на децата също. Макар да не бяха на собствена територия, явно бяха поели нещата в свои ръце. Марта с благодарност се остави на грижите им.

Както обикновено семейство Евъргрийн похапнаха обилна топла закуска, а след това пиха шампанско с кроасани. Едно от предимствата на това цялото семейство да се събере у Марта бе, че не се налагаше никой да остава трезвен, за да шофира до дома, затова алкохолът започваше да се лее от сутринта. Отвориха чорапчетата си. Дядо Коледа беше особено изобретателен тази година. Беше избрал кондоми с вкус на бира, изкуствена татуировка „Кама Сутра“ за Марта (Благодаря, Елайза), кутия за разни дреболии за бюро и нов кожен портфейл за Елайза (Благодаря, Марта) вместо традиционните златни монети и сушени плодове от предишните години. Все пак господин Евъргрийн отново получи чорапи и поставки за топки за голф, а госпожа Евъргрийн тапицирани закачалки и малки пликчета с лавандула.

Матю се опиташе да отвори подаръците на всички, а Мейси пък не искаше да отвори дори своите. Седна под елхата, заигра се с най-старите си играчки и внезапно прояви изключително предпочитание към онези, които брат й не желаеше. Всички отидоха на разходка в близкия парк и люляха децата на люлките, докато се печеше пуйката. Когато се прибраха, Марта не успя да се сдържи и се обади на Майкъл.

— Весела Коледа — пожела му тя с искреността на тоя последовател на Сатаната, който обещава на свидетел на Йехова да прочете пропагандната му брошура.

— Весела Коледа.

— Копеле!

— Прекрасно, Марта. Доста по-различно е от обичайните пожелания, които, ако не греша, продължават с нещо като „и щастлива Нова година“.

— Да, и завършва с думи „на теб й на семейството ти“. Да, копеле, за твое сведение семейството ти си прекара чудесно.

— Явно.

— Възнамеряваше ли да се обадиш и да пожелаеш на децата си весели празници?

— Да, Марта, но сега е едва единайсет и половина.

Тя бе малко учудена от тази информация. Разбира се, Матю бе станал още в пет. До осем вече бяха приключили със закуската. Марта бе останала с впечатлението, че вече с доста по-късно, и затова беше бясна, че Майкъл не се е обадил. Леля Фло от Австралия бе позвънила. Приятелките й Клеър и Дон също се бяха обадили.

— Децата са станали още преди изгрев-слънце, а ако познаваше собствените си деца, щеше да го знаеш. Копеле такова.

— Прекрасно, Марта, поредните обиди. Бих предпочел да не ругаеш по този начин.

— Знам, че би предпочел да не ругая, Майкъл, себичен копелдак такъв, но понякога това ми помага да изкарам деня.

— Виж, Марта, и аз не прекарвам най-прекрасната Коледа на света. Родителите ми се карат на каква температура трябва да настроят фурната, баба ми настоява да ми разказва истории за Коледа от времето на войната може би за десети път днес, а Хари и Беки току-що пристигнаха с децата си. Моите деца ми липсват.

— Но не достатъчно, за да им се обадиш. — Затвори, защото не искаше той да я чуе, че плаче. Коя особеност на еволюционното развитие диктуваше, че е невъзможно на Коледа да проявиш милосърдие, щедрост и изисканост? Марта не отиде на църква, защото седеше на дивана, ридаеше и се питаше как, след като е толкова нещастен, предпочита да стои там, отколкото при нея и при прекрасните им деца.

Майната му, това беше жестоко.

Когато Елайза, родителите й и децата се върнаха от църква, беше поправила грима си и отново бе залепила усмивката на устните си.

— Това са последните сълзи, които проливам за него — прошепна тя на майка си, която я прегърна и прояви здравия разум да не коментира колко невероятно е това.

Грег ги посети, за да остави подаръци за всички, което явно зарадва Елайза, макар да се опита да се престори, че се дразни, и да намекне, че се е натрапил. Твърдеше, че е бясна, задето майка й настоя Грег да остане с тях за вечеря.

— Къде е коледният ти дух, Елайза? — изсъска госпожа Евъргрийн. Тя не отговори. Изобщо не беше религиозна и единственият ду, който я обладаваше по Коледа или по което и да е друго време, се дължеше на течността ОТ бутилката. — Не можем да го пуснем да си отиде на Коледа. А ти повече от всеки друг би трябвало да знаеш, че хладилникът му сигурно е празен.