— Трябва да поговорим за пари, Марта.

— О! — Тя рядко се замисляше за пари.

— Да. Както знаеш, живея под наем, а това не е евтино. — И кой беше виновен? — Освен това къщата е прекалено голяма за трима.

— Четирима сме заедно с Елайза.

— Но тя не е там за постоянно, нали? — Че кой беше? — Трябва да продадем къщата.

Марта се обади на Джак и той й каза, че предишната вечер е сънувал Кайли, но точно в решителния момент на проникването, Кайли се превърнала в Марта.

Това повдигна духа й.

— Не се тревожи заради него, малка мис Е. Той си е все същият нещастник.

— Това е заглавие на песен — „Бейсмънт Джакс“. — Марта се усмихна — вече свикваше с това, вече познаваше навиците му.

— Не, аз го измислих. И наистина го мисля.

Тя се обаждаше на Джак и когато бе приключила с всички задачи от списъка си за деня и бе завладяна от мрачно чувство на безполезност, защото си бе спомнила как с ролята й на съпруга бе свършено. Ако (както бе станало на коледната пиеса в забавачката, в която участваше Матю) изпитваше болезнена самота и непоносима, завладяваща празнота, защото синът й беше единственото дете без баща, а тя бе единствената жена без съпруг, звънеше на Джак.

— Божичко, животът е гадна работа, нали? „Баща ти беше хамстер, а майка ти миришеше на бъз“ — каза той.

— Моля?

— Монти Пайтън, миличка, не се ли сети?

— Какво са ни дали римляните? — изкиска се Марта и за миг забрави, че животът й се бе отклонил от нейния план. За миг просто се забавляваше.

— Пътищата, канализацията — отговори Джак и след това предложи на Марта всякакви други роли, които би могла да играе, освен тази на домакиня: на медицинска сестра, на ученичка, на уличница.

Искаше я. Желаеше я. Разсмиваше я. Смяташе, че е секси. Смяташе я за умна. Смяташе я за интересна. А ако този красив, интелигентен и сексапилен бог смяташе това, тогава може би беше истина.

Винаги й се обаждаше, щом й обещаеше, което се случваше по няколко пъти на ден. Винаги идваше, когато обещаеше, което също беше често, освен това носеше вечеря, а не очакваше тя да му готви. По това време на годината се организираха много тържества, така че й беше почти невъзможно да намери бавачка, но Джак явно нямаше нищо против. Не скучаеше, ако останеше у дома заедно с Марта. Не се втурваше да върши нещо друго, да се обажда на приятели, да влиза в Интернет, не четеше търговски списания и не я пренебрегваше. Отначало Марта се плашеше от времето, което прекарваха заедно — понеже не правеха нищо особено. Искаше да се развърти в кухнята, да прави сладкиши, да опакова коледни подаръци или да почисти бюфетите. Обичаше да върши неща, които по категоричен начин доказваха, че е целеустремена и че от нея има полза. Но Джак изглеждаше щастлив да се мотаят, както казваше той. Да си бъбрят, да се смеят, да си разказват разни истории, просто да са заедно. Понякога, когато се чувстваха преизпълнени с енергия, тя вадеше стар албум със снимки и го забавляваше със свои фотографии от колежа.

— Изобщо не си се променила — казваше й с усмивка.

Марта погледна към снимката, която държеше Джак. Оттам я гледаше грейналото лице на слабо засмяно момиче. Беше облечено с тясна бяла фланелка и оръфани избелели джинси, носеше грамадни халки, които бяха модерни в началото на деветдесетте години, и маратонки на бос крак. Момичето беше в някакви бар с група приятели. Марта си спомняше кога бе направена снимката — няколко минути след края на последния й държавен изпит. Момичето вярваше, че всички житейски изпитания вече са приключили, и точно затова се смееше толкова безгрижно.

Нямаше представа, че животът й ще бъде серия от изпитания. И че няма да се справи с най-сериозното от тях още преди да навърши тридесет и три. Не успя да запази брака си, въпреки че толкова много го искаше. Усети как я залива огромна вълна от негодувание. Имаше чувството, че е подвела момичето от снимката. Животът й беше катастрофа, не бе издържала изпита.

Джак сякаш прочете мислите й и внимателно повтори:

— Изобщо не си се променила. Изглеждаш точно както тогава.

Марта наистина беше облечена с джинси и фланелка. Не носеше чорапи или обувки, но ноктите й бяха красиво оформени и лакирани с тъмночервен лак. Наистина приличаше малко на момичето от снимката.

— Наистина ли понякога изглеждам толкова безгрижна? Такава оптимистка? — попита го тя. Знаеше, че ще й каже истината. Бяха си обещали никога да не се лъжат. Марта вярваше в честността на Джак, защото той твърдеше, че честността прави живота по-лесен, а той обичаше лесния живот.

— Да, малка мис Е, ти винаги се смееш. Ти си един от най-усмихнатите хора, които познавам. Много си щедра, а като се има предвид какво преживяваш в момента, смятам, че е направо удивително как успяваш да си толкова спокойна и безгрижна. Но само и би могла да кажеш дали наистина си изпълнена с оптимизъм. Така ли е?

Тя се замисли и предпазливо отговори:

— Понякога.

Почувства се изпълнена с оптимизъм, когато той плъзна ръка под блузата й. Ръцете му бяха големи, а тялото й беше слабичко, така че я обгърнаха почти цялата. Започна да я целуна, като нежно подръпваше, хапеше и смучеше устните й. А след това не толкова нежно. Тялото й мигновено откликна и се изви към него. Лежаха на пода — рядко сядаха на дивана или на столовете, предпочитаха да се изтягат като тийнейджъри. Той я придърпа по-близо, легна по гръб и тя бързо се озова отгоре. Помръдна палеца си, за да докосне извивката на гърдата й. Тръпка на възбуда се надигна между краката й и пробяга по цялото й тяло, тя се усмихна насърчително и се наведе, за да го целуне отново, но той я задържа и принуди и двамата да изчакат. Ръцете му се размърдаха, шареха навсякъде, стиснаха дупето й, дразнеха зърната на гърдите й, галеха шията й. Тя свали фланелката си и седна срещу него полугола.

— Обожавам фантастичните ти наперени гърди, толкова са секси — каза той и се надигна да ги засмуче. Марта никога не бе харесвала малките си гърди, но изведнъж се възгордя с тях. Сведе поглед към пурпурните им зърна, които бяха настръхнали от неговото внимание, и беше принудена да се съгласи: наистина бяха секси, самата тя беше секси. Свалиха дрехите си, без да обръщат внимание кой кого съблича, важното беше да почувстват допира на кожата си възможно най-бързо. Той я преметна, но така, че тя се почувства в безопасност и защитена, а не унижена и застрашена. Прокарваха езиците и пръстите по телата си, нейните — по пениса му, по топките му, по задника му. Неговите ръце бяха между краката й, вътре, вън, отново вътре. След това пръстите вече не можеха да се докосват достатъчно, не можеха да обхващат и да стискат достатъчно, двамата започнаха да използват дланите си, след това меката вътрешна част на ръцете си, след това целите си тела, за да се докосват и да се търкат един в друг. Летяха, гърчеха се и се катереха към задъхани, страхотни, фантастични оргазми.

В такива моменти Марта наистина се изпълваше с оптимизъм.

29.

Джак попита Марта дали иска да излезе с него, с Дейв, с Дрю и с приятелката на Дрю, Сара. Щяха да ходят на клуб. Тя се съгласи още преди да осъзнае какво означава това. Смяташе, че така е най-добре. Ако се бе замислила предварително, до такава степен щеше да стане жертва на първичен страх, че най-вероятно щеше да предпочете поредната вечер пред телевизора, гледайки повторенията на „Законът“.

Клуб.

С приятелите му.

За нея това беше все едно да кажеш на човек, страдащ от агорафобия, че едно хубаво пътешествие до Сахара ще е много забавно. Клубът беше минно поле. Истинският клуб е много по-рисковано начинание от сладникав салса бар. Марта имаше предчувствието, че простото полюшване на бедра няма да е достатъчно. Ами ако приятелите му не я харесат. Подобно нещо можеше да разруши една връзка. Джак беше изключително отворен и търпелив. Внезапно й хрумна, че той просто проявява състрадание и че тя в крайна сметка е загубенячка, откачалка. Приятелите му със сигурност щяха да забележат това. Как танцуват хората в днешно време? Някога беше доста добра танцьорка за човек, който няма никакъв музикален слух. Обаче това беше отдавна. Навремето (много добре знаеше, че да започнеш изречение с „навремето“ означава да се поставиш наравно с баба си) беше достатъчно да надуеш свирката и да размахаш ръце във въздуха — като човек, който неистово се опитва да изгаси пламнал тиган. Даваше резултат. Не беше сигурна дали и сега стратегията е подходяща. Попита Елайза:

— Чувала ли си за клуб „Фабрик“?

— О, да, много е готин.

Коментарът не насърчи особено Марта.

— А какво музика свирят?

— Ами, най-различна. Има няколко помещения, където свирят различна музика — хаус, хип-хоп, брейк.

— Аха.

— Много е голям, направо можеш да се изгубиш.

Можеше да се наложи да прибегне до тази мярка. Струваше ли си да пита?

— Ами… как се обличат хората там?

— Всичко става.

Много й помогна.

Дори с ограничените си познания Марта заключи, че „всичко“ не означава елегантен тъмносин костюм или елегантни кожени обувки. Разгледа гардероба си с отвращение. Не можеше да си спомни и дори да си представи как изобщо бе смятала предишните си дрехи за приемливи. А пък Джак беше виждал всичките й нови придобивки. Какво да облече?