Адел Паркс - Чуждото е по-сладко

Елайза се чувстваше гадно, но това бе обичайно за нея през декември. Дните й се сливаха в опустошителна смесица от купони, дълги обеди и задължително съпътстващите ги махмурлуци. Всичките й обещания тази година да се отнесе по-зряло към сезона на празниците бяха отлетели. Дори прие повече покани от предната година. Не че имаше друго място, на което би искала да отиде. Вече не й беше приятно да стои у Марта, а нямаше свой дом.

Беше ядосана. Не беше сигурна към какво или към кого е насочен гневът й, имаше много възможни заподозрени. От по-малкото към по-голямото — сърдеше се на Фред и на Ела, с които беше прекарала по-голямата част от предната нощ, подпирайки бара в „Атлантик“. Защо Фред предложи трета текила? И защо никой от тях не се сети да хапнат нещо, за да си подложат преди това? Беше доста безразсъдно да купуват бутилки шардоне само защото бяха изпили една. Добре, наистина се бе забавлявала и Ела я бе напъхала в едно такси. Честно казано, сутринта дори се бе обадила, за да провери дали е жива и здрава (което беше приблизително така), но това все още не компенсираше безотговорното им поведение от предишната вечер.

Освен това направо й бе дошло до гуша от хората, които купуваха коледни подаръци. Защо бяха оставили за двайсет и втори декември всичките си коледни покупки за всеки от приятелите, роднините, колегите и познатите?

Самата тя не бе имала избор, защото беше много заета да ходи по различни купони, приеми, обеди и вечери, които медийната индустрия организираше по това време на годината. Боже, махмурлукът я мъчеше прекалено силно, за да се заеме сериозно с този проблем.

В момента й бе дошло до гуша и от Марта. Откакто се бе запознала с този Джак Хоуп, да се живее с нея не беше същото. Тя вече нямаше време за разговори. Е, наистина питаше дали едни или други панталони вървят с една или друга блуза и понякога искаше да поговорят за някоя нова песен, обаче явно не се нуждаеше от сестра си толкова, колкото в началото на есента. Вече не се налагаше Елайза да подава носни кърпички, да бърше насълзени очи и да успокоява наранено сърце, макар че сега Марта неприлично често я молеше да гледа децата. А онзи ден се втурна в стаята й и я попита дали няма презерватив. Проклятие! Честно казано, това донякъде смущаваше Елайза. Да знае, че по-голямата й сестра прави секс, не се различаваше много от това да знае, че родителите й правят. Ужасна мисъл. Травмираща.

Като стана дума за родители, тя доста се дразнеше и от господин и госпожа Евъргрийн. Съвсем ясно беше, че Марта е добре. Правеше повече секс от средно буйно съзряло зайче и никога през живота си не бе изглеждала по-добре — новата й прическа наистина й отиваше, както и новите дрехи и бижута. Но можеше ли да убеди в това господин и госпожа Евъргрийн? Ни най-малко. Те упорито продължаваха да звънят на Марта ежедневно, за да я питат как е. Тя най-подробно ги уверяваше, че е „много щастлива“, но те не можеха да го приемат. Затова като капак на всичко звъняха на Елайза в службата, за да потвърди, че сестра й „наистина е добре, а не е опитва да ни щади, защото тя просто е прекалено грижовна и така нататък“.

Мамка му, ами Елайза? Никой не се интересуваше дати тя е добре. Не се преуморяваше от секс, всъщност изобщо не правеше секс. Не профукваше едно малко състояние за дрехи всяка събота. Косата й не растеше от само себе си в стил: „О, толкова ти отива, защо винаги не я носиш така?“. Всъщност ставаше точно обратното. Докато Марта експериментираше с по-небрежен външен вид, Елайза се опитваше да усмири буйните си коси. Прибързано се подстрига в жестоко къса прическа. Би трябвало да привлича вниманието към нежните й черти, само че вместо това изглеждаше все едно е била шест месеца в женски затвор. Не се получи и всеки път, когато се погледнеше в огледалото, й идваше да се разплаче.

Само защото беше напуснала Грег, не означаваше, че не тъгува за него. В крайна сметка бяха живели заедно четири години. Може и да не бяха женени, но то си беше почти същото. Във всяко отношение той беше първата истинска любов в живота й. Ако мъжете, с които се бе срещала след това, бяха представителна извадка, а се боеше, че е точно така, имаше сериозна опасност той да си остане и единствената любов в живота й.

— Здравей.

— Здравей.

Ето го. Стоеше на касата в „Бутс“ и си купуваше крем за бръснене, все едно беше нещо съвсем нормално. Само че не беше. Не и когато видът му я остави без дъх, а дробовете й се свиха, сякаш бяха спуснати балони. Елайза беше ходила на осем срещи на вечеря и на шест обяда. Беше ходила на кино четири пъти, на концерт два пъти, два пъти на боулинг и дори бе изиграла една партия скуош, само че нито един от подходящите за съпрузи мъже, с които Марта я бе запознала, не бе станал причина в сърцето й да засвирят фанфари или дори да се почувства така, сякаш лети. Не изпита страст към нито един от тях.

Освен това изпълняваше.

— О, Грег! — наведе се да го прегърне, защото беше по-естествено да го докосне, отколкото да не го направи. Той изглеждаше и миришеше познато, но бе и някак странен. Познат като дома и странен като красива нова мебел вкъщи.

— Как си? — усмихна се той с характерната си широка ленива и леко крива усмивка. — Изглеждаш различно.

— А, да, косата. — Ръката й се стрелна, за да пипне онова, което бе останало на главата и. Дали изглеждаше по-зряла?

— Ново палто?

— Да, според теб дали подсказва, че отдолу се крие млад и многообещаващ изпълнителен директор?

— Не особено, Лайза. Всъщност не се сърди, обаче сякаш казва: „А, майка ти ли ти помогна да го избереш“.

Тя се засмя и кимна.

— Е, като оставим настрана ужасната прическа и модния гаф, как си?

Би трябвало да се почувства обидена, ала не стана така.

— Добре съм. Добре, гот, много гот — промърмори.

Той отново се усмихна.

— Е, това е добре.

— А ти? — попита тя.

— Не съвсем зле, нали знаеш?

Не знаеше. Какво искаше да каже? Дали му липсваше? Дали сърцето му бе разбито? Или беше безразличен? Дали не се чукаше с някоя висока и едра нимфоманка, която би искала да й бъде добра приятелка? Защо й пукаше?

— Турнето, беше ли…

— О, да. Беше много забавно. Сега обаче отново се върнахме в действителността.

— В действителността ли? Продаваш шапки? — изкиска се тя. Прозвуча грубо, макар да не бе възнамерявала да стане така. Искаше забележката й да прозвучи забавно.

— На мен ми харесва — сви рамене Грег.

Елайза се почувства заслужено наказана и изпита желание да си върви. Винаги реагираше така на неудобните ситуации. Колко от мъжете, с които бе излизала досега, бяха казали, че харесват работата си? Нито един. Най-хубавото нещо, което ги бе чувала да изричат, бе, че „взимат добри пари“ или че „поне се занимават с нещо“

Елайза тъкмо се канеше да се извини и да си тръгне, когато Грег попита:

— Как е Марта?

— А, значи знаеш.

— Знам.

— Много е добре.

Той изглеждаше озадачен.

— Позвъних и няколко пъти, за да видя дали не бих могъл да й помогна с нещо.

— Да, тя ми спомена, но няма причина да се тревожиш. Марта се чувства прекрасно. Наистина прекрасно — чука се и това й отива. — Отново изпита желание да се зашлеви. Как може да говори такива глупости? — Липсваше ми.

Например като тази глупост. Защото можеше да доведе само до:

— И ти ми липсваше.

А как отговаря човек на подобна реплика? Елайза погледна към торбите в магазина, оформени специално за предстоящите празници. Върху тях имаше пожелание „Щастлива Коледа и мирна Нова година“. Нямаше ни най-малка вероятност това да се сбъдне за нея.