Той губеше.

Храната се бавеше като че ли цяла вечност, обаче разговорът вървеше гладко въпреки страховете на Марта. Много от жените също имаха деца и тя се чувстваше спокойна, докато обсъждаше с тях предимствата и недостатъците на ваксината против ДТК, макар да не разбра защо се обърка и на два пъти я нарече ДКТ. В помещението беше топло и Марта беше много жадна.

И закачливо настроена.

Боже, не можа да повярва, че си го бе помислила! Но наистина се чувстваше възбудена, нямаше защо да отрича. Кой купи шампанското? Много й бе приятно да изпие чаша шампанско, нямаше причина да откаже. Боже, нима продължаваха да говорят за ваксината ДКТ, нямаха ли какво друго да обсъждат? Марта веднага се почувства виновна. Ужасна мисъл. Неотдавна с радост би говорила за децата си цяла нощ. Разбира се, от три години не бе мислила за друго, обаче тази вечер внезапно й се прииска да занимае мислите си с нещо различно. Тази вечер искаше да се разсее. Може би се дължеше на новата й велурена пола и на черното й горнище в цигански стил.

Само дето не разбираше защо новата й велурена пола и черното й горнище в цигански стил ще са причината да забележи мъжете, които седяха на съседната маса. Да забележи колко красиви бяха и най-вече един от тях.

Марта се изчерви и се зарадва, че никой от присъстващите не умее да чете мисли. Господи, за какво си мислеше. Твърде много време прекарваше с Елайза. Взе една бутилка, в която беше останало малко вино, и го изля в чашата си. Сложи бутилката до празните бутилки на масата.

— Да си поръчаме ли още? — предложи тя.

— Хубава идея — да имаме сили, докато чакаме храната — съгласи се някой и изведнъж незнайно откъде на масата се появиха още две бутилки бяло и две бутилки червено вино. Странно, обаче бялото вино в заведението имаше нелош вкус, след като веднъж свикнеш с него.

Храната най-сетне пристигна и безспорно беше вкусна. Само че Марта така и не установи този факт. Опита се да хапне, но малките парченца непрекъснато падаха от вилицата й. Беше доста унизително. Накрая се отказа — беше много по-лесно да надига чашата с виното си. Музиката от дансинга на долния етаж отекваше в тялото й и на нея й ставаше все по-трудно да стои на едно място.

— Хайде да слезем долу да потанцуваме.

Марта се огледа, за да види кой е направил това предложение, и смаяна установи, че е самата тя. Сигурно салсата й влияеше по този начин. Изведнъж си даде сметка, че няма да има проблеми да танцува под звуците на салсата. Никой не владееше този танц, а и какво бе казала Елайза? Просто клатиш ръце и крака. Точно това щеше да направи.



Никой не танцуваше. Около дансинга стояха доста латиноамерикански типове със съмнителен вид. При нормални обстоятелства Марта би стиснала чантичката си и не би припарила до дансинга, преди да се напълни. След това може би щеше леко да започне да се поклаща около чантичката си. Тази вечер обаче, заредена с голяма доза южнокалифорнийска смелост, тя искаше да се изперчи с фънки облеклото си и държеше да го направи веднага.

— Хайде — нареди тя.

Мъжете от компанията й отказаха на поканата, но една-две по-смели и също толкова пияни жени се присъединиха към нея. Съмнителните типове това и чакаха. Скочиха като леопарди, впиха се в тях като пиявици. Изведнъж Марта се оказа заобиколена от осем глупаво ухилени мъже. Разкъсваше се между ужасното неудобство (ризите на мъжете бяха по-крещящи от музиката, а лицевото им окосмяване бе над средното) и възхищението си (те наистина умееха да танцуват, но трябваше ли да се доближава чак толкова?). Спомняше си как майка й я бе учила да приема покана за танц, когато й бъде отправена, защото мъжете се нуждаели от доста голяма смелост да поканят някоя жена, а в крайна сметка, нали и те са хора.

Това бе показателно за познанията на майка й.

Марта обаче беше по-склонна да спазва правилата, отколкото внезапно да се разбунтува, затова учтиво танцува по веднъж с всеки мъж, който я покани. Смая се, че мълчанието й бе възприемано като насърчение и поканите за танци валяха една след друга.

Нисичките мъже си я предаваха един на друг, докато накрая Марта бе напълно сигурна, че главата й и помещението се въртя около тялото й.

Ето го пак.

Красавецът.

Марта би го нарекла готино парче.

Страхотно парче.

Нищо че носеше верижка на шията.

— Не бихте ли искали да танцувате с мен и да ме избавите от тези ужасни ризи? — застана Марта пред страхотното парче и двамата му приятели и се запита как се е озовала там и как ще се справи с унижението, ако той й откаже. Защо изобщо го направи? Може би защото сестра й бе казала, че най-рискованото нещо, което някога е правила, е да промени готварска рецепта на Делия Смит. „Е, виж ме сега, скъпа Елайза!“ Молеше се на бога майката на страхотното парче да го е научила на същите правила, на които я бе научила нейната майка. Не помнеше кога за последен път е канила на танц мъж, при това напълно непознат. Със сигурност беше, преди да се запознае с Майкъл. Само че, като се замисли, преди Майкъл тя винаги първа излизаше на дансинга и изобщо не се срамуваше да покани някого на танц. В крайна сметка това беше просто танц.

— Добре. — Той подаде чашата си на своя приятел и я последва на дансинга. — Значи сте готова да танцувате с дявола, макар че това тук трудно може да се нарече лунна светлина.

— Моля?

— Нали се сещате, Джак Никълсън, Жокера от „Батман“. Той пита жертвите си дали… — Страхотното парче замълча, защото видя, че Марта не схваща шегата.

— Да — каза тя, защото не знаеше какво друго да каже.

Винаги имаше риск. Ами ако той танцуваше като някакъв чичко? Марта го погледна по-смело и се опита да се съсредоточи. Наистина беше страхотен. Няма значение, ако ще да танцува и като прачичо й. Не беше висок, обаче тя беше около метър и шейсет и не обичаше мъже, по-високи от метър и осемдесет. Той вероятно бе висок около метър и седемдесет и пет, строен, с широки рамене, къса коса, хубави дрехи и… ами-и-и, май само това бе в състояние да забележи. Чертите му бяха някак неопределени, но това се дължеше повече на изпития от нея алкохол, отколкото на неговите гени.

Умееше да танцува. Всъщност много го биваше. И беше забавен. Непрекъснато правеше някакви смешни движения, едновременно нелепи и секси. Да се мяташ така изисква известна самоувереност, а самоувереността винаги е секси. Наблюдаваше го и усети странно стягане, някакъв болезнен копнеж между бедрата и в стомаха си. Не беше съвсем наивна, каквото и да мислеше Елайза. Разпозна стягането като приятно надигащо се сладострастие.

Салсата внезапно й се стори изкусителна, а не глупава, и идеята просто да потанцува невинно, без никакви задни мисли, отстъпи на заден план. Марта осъзна, че направо иска да му извади душата. Отдавна не се бе чувствала по този начин и й се стори някак непозволено. Но приятно. Непозволено и приятно. Омайно. Мелодията се промени и Марта си даде сметка, че има опасност той просто да се усмихне учтиво и завинаги да потъне в тълпата, да се върне при приятелите си.

Той не го направи.

Остана при нея и танцуваха още пет-шест пъти. Марта забеляза изпълнените с възхищение погледи на останалите жени в клуба, които я наблюдаваха със зле прикрита завист, и се почувства върховно.

— Едно питие? — попита той. Тя кимна. — Какво да бъде?

— Бяло вино. — Никакво колебание. Дори не си помисли да се прави на по-модерна, като си поръча някаква бира или силен алкохол.

— Как се казваш? — опита се тя да надвика музиката и глъчката на тълпата.

— Муад Диб. Името може да бъде оръжие. — Тя го погледна неразбиращо. Ама че странно име. — Муад Диб е герой от „Дюн“.

— Не съм го гледала — отвърна тя и се почувства като задръстена домакиня, каквато си беше.

— Играеше Стинг — додаде той и извиси тон в края на изречението, както правят хората, когато очакват да знаеш за какво ти говорят.

Марта поклати глава, за да покаже, че това не й помага особено. За нея не бе необичайно да не разпознава препратки към популярната култура, освен ако не се отнасят и „Боб Строителя“ или за „Туинис“.

— Как е истинското ти име?

— Джак. Джак Хоуп.

Марта кимна и отчаяно се опита да запечата името в паметта си. Съзнаваше, че е безнадеждно пияна, но не искаше да го обиди, като забрави името му, поне не през следващите двайсет минути.

— А ти си?

В този момент й се прииска родителите й да я бяха я кръстили Скарлет.

— Марта.

— Много необичайно — светкавично изкоментира той.

— Ужасно е, нали? — изкиска се тя. — Мразя го.

— Е, миличка, а как е фамилното ти име?

— Евъргрийн — съобщи Марта моминското си име, без дори да се замисли, че всъщност все още се казва Уест.

— Тогава ще те наричам малката мис Е.

„Малката мис“ — помисли си Марта. Харесваше й.

Малката мис Е и Джак си говориха през цялата вечер. Разказаха живота си един на друг. Задаваха си обичайните въпроси: любими цветове, предпочитана музика, магазини, от които купуват дрехите си, фактът, че като малък Джак бе издраскал с пергел името Рамбо на ръката си. Понеже знаеше, че Елайза ще я попита, Марта го помоли да й каже зодията си.