— Наистина ли? — Сестра й си даде сметка, че показателният период от „десет години“ трябва да е белег за времето преди Майкъл. С облекчение установи, че Марта успя да не спомене името му.

— В университета ти винаги имаше прекрасна музика — отбеляза Елайза.

— Нали? — Квартирата на Марта представляваше опияняваща смесица от романтика, очакване и възможности. По стените висяха безброй плакати от предрафаелово време и пощенски картички, които скриваха грозните тапети. Изображенията не бяха сред любимите на Елайза — твърде много прелестни девици, които се давеха, плачеха или просто чакаха своя рицар в лъскави доспехи. Обаче на Марта — безнадеждната романтичка, много й подхождаха. Грозният изтънял килим беше покрит с дрипава рогозка, купена от вехтошарски магазин. Марта изучаваше английско изкуство и история, затова стаята й винаги беше натъпкана с книги. Тя изпитваше огромно уважение към тях, а черните гръбчета на класическите произведения, издания на „Пенгуин“, стояха като стражи по рафтовете и подредени по азбучен ред. На Елайза винаги й бе по-лесно да пуска книгите си на пода. В крайна сметка единственото неудобство бе да не се спънеш в тежките купчини, след като си изпил чаша-две повече.

— Марта, спомняш ли си колко харесваше онези грозни чаши в зелено и златисто?

— Много ги благодаря. Изобщо не бяха грозни — засмя се тя.

— И имаше отвратителна морава покривка за легло!

— Беше последен писък на модата! — защити се Марта през смях.

— Честно казано, навремето беше доста модерна.

Защо ли не прозвуча като комплимент? Елайза възнамеряваше да е комплимент. Това би зарадвало Марта.

— Тогава носеше къси поли и кубинки.

— И сака от рипсено кадифе — добави Марта.

— С кожени кръпки на лактите.

— Разнищени джинси втора ръка.

Двете сестри изпискаха, изненадани от спомена.

— Какво стана с…

— С мен ли?

— Щях да питам за кожената ти барета.

Млъкнаха. Уместният въпрос беше какво се е случило с Марта. Кога романтичната индивидуалистка се бе удавила сред гумени ръкавици и се бе задушила от препарата за мебели?

— Напоследък често се сещам за времето си в колежа — замислено изрече Марта. — Тогава за последен път бях съвършен егоист. Трябваше да мисля единствено за себе си. Вече никога няма да бъда в това положение.

— Е, поне не преди да навършиш петдесет.

Тя се засмя. И на двете „когато навършиш петдесет“ им се струваше толкова далеч, все едно беше „никога“.

— Не ме разбирай погрешно, не съжалявам за нищо. Не съжалявам, че се омъжих за Майкъл, и със сигурност не съжалявам, че родих децата. Просто би ми се искало да имам възможност да поставя себе си на първо място.

Тъй като Марта се стараеше много да направи живота на децата възможно най-щастлив, тя бе вложила доста усилия в организирането на тържеството. Хартиените чинии, балоните, цветните лентички бяха подбрани подходящо в цветово отношение, което не можеше да се каже за дрехите й. Отдели цяла вечност, за да облече децата за тържеството, но посвети само няколко секунди за себе си, колкото да си сложи червило. Много се измъчи, докато избере подаръците за Мейси. Опита се да направи смес от необикновени, образователни и относително евтини играчки. Много се радваше на пъстрите лампички с форма на сърце и на дървената тротинетка, обаче в същото време Марта от месеци не се бе излежавала във ваната — твърдеше, че все не й остава време.

Елайза сякаш прочете мислите й и каза:

— От време на време не е зле да мислиш първо за себе си. Не през цялото време, разбира се. Обаче не е необходимо да си мъченик, за да бъдеш добра майка.

Истина беше.

— Марта, трябва да излизаш повече. Приеми някои от поканите, които получаваш.

— Но аз приемам покани.

— Не, не приемаш. Чух те днес, прие всички покани, които бяха свързани с децата. Ще ходиш на игрището в Сиън Хаус и в курса по музика за деца, само че те чух да отказваш поканата за трийсетия рожден ден на Клеър.

— Не бих могла да отида там.

— Защо не?

— Всички ще бъдат по двойки.

— Не е вярно, попитах я. Марта, трябва да се пребориш и да излезеш от удобната си изолация.

— Ще бъде в някакъв салса ресторант и бар. Не умея да танцувам салса.

— Не ставай смешна, просто трябва да тресеш бедра.

— Е, не е само това, нали? Толкова е похотливо. Само се усукват.

Елайза положи усилие да не се засмее.

— Поне веднъж живей опасно. Какво лошо може да ти се случи? Не можеш да изживееш живота си с убеждението, че рискуваш, когато не следваш дума по дума рецептата от готварската книга и замениш магданоза с босилек.

— Не ставай глупава, и аз рискувам.

— Например?

— Например ли?

— Да, дай ми поне един пример. Едно рисковано нещо, което си направила през последните десет години.

Марта се разсърди. Отчасти на сестра си, но най-вече на себе си, защото Елайза имаше право.

— Какво ще облека? — Нещо в това й подсказваше, че съпротивата й намалява. Искаше просто да бъде убедена.

— Добър въпрос, ще трябва да се погрижим за външния ти вид.

— За вида ми ли?

Елайза скочи от дивана и се втурна към купчина модни списания, които бе натрупала преди това. Явно бе чакала подобна възможност. Започна бързо да ги разлиства и да показва снимки на дългокраки манекенки, които изглеждаха превъзходно в джинси и оскъдни горнища.

— Не мога да се облека така — ужаси се Марта. — Както и да е, купила съм си някои нови дрехи.

— Една-две и това беше преди седмици. Имаш прекрасна фигура, трябва да се възползваш от нея.

— Прекрасна фигура. — Почти нямаше време да се наслади на комплимента, преди да осъзнае опасното значение на фразата „трябва да се възползваш от нея“.

— Да преправим нещо? — попита Марта с широко отворени и уплашени очи.

— Пълна промяна — категорично заяви Елайза. — Трябва да излезем по магазините.

Декември

24.

„Те не ме харесват. Усещам, че съм им противна мислеше си Марта, докато оглеждаше останалите гости на празненството по случай рождения ден. Навсякъде по мен пише «жената в червено». В яркочервено. Сигурно всяка жена си мисли, че няма да пусне съпруга си да припари до мен. А всеки мъж си мисли, че сигурно имам някакъв скрит недостатък може да не се вижда, обаче е сигурно, че имам. Че защо иначе ме е напуснал съпругът ми? Сигурно всички допускат, че съм кръгла нула в леглото или че имам труден характер, или че съм ревнива и досадна. Защото знаят, че трябва нещо важно да не ми е наред. Само че не знаят какво.“

Марта също не знаеше. Болката да бъдеш нежелана от човек, който е казал, че ще те иска вечно, беше непоносима. Разочарованието, отказът да повярваш, отвращението. Тя не допускаше, че някой ще поиска да прекара и пет минути с нея, без да изпита нуждата да се поразсее с малко кабелна телевизия.

— Какво ще пиеш, Марта? — попита мило някой от компанията. (Мило, защото приятелите й бяха мили хора, или защото не я мразеха. Те я харесваха. Имаше право, наистина не разбираха защо е сама, обаче не допускаха, че това ще продължи дълго.)

Понечи да си поръча портокалов сок, обаче реши, ще й трябва нещо повече от витамин С, за да издържи тази вечер. Никога не знаеше какво да отговори. Макар напоследък двете с Елайза си бяха устройвали по някой гуляй. Всъщност постигаше забрава само с хубаво шардоне. Не харесваше бира и силен алкохол. Обичаше да си пийва по чаша вино, при това само по време на ядене, а вината, които продаваха по кръчмите, обикновено не бяха хубави.

— Коктейл с бяло вино — поръча тя най-накрая, съзнавайки, че ще сметнат питието й за доста слабо. Приятелката й донесе голяма чаша бяло вино със сода.

Марта го изгълта бързо и след това предложи да почерпи всички с по едно питие. Не понасяше жени, които не черпят никого, защото са сами. Категорично не искаше да бъде такава жена, затова почерпи всички, а след това организира обща каса. Доста щедро. „Всъщност тук е много приятно — помисли си Марта. — Забавно е, отморяващо.“ Не че имаше с какво толкова да сравнява. Не можеше да си спомни кога за последен път двамата с Майкъл са посещавали някой клуб. Преди осем години. Възможно ли бе да е толкова отдавна?

Разбира се, тя беше посещавала клубове и с колегите си от службата. Канеха и Майкъл, обаче винаги се оказваше, че има друг ангажимент или пък е твърде зает, за да я придружи. Само че тя напусна работа преди три години. Наистина ли не беше танцувала от три години? Е, ходеха на сватби. Обичаше да танцува, обаче напоследък партньорите й все бяха по-ниски от метър (Матю и неговите приятелчета). Танцуването у дома не се броеше. Кога бе престанала да танцува с Майкъл? Кога изобщо беше престанала да танцува? Внезапно си даде сметка, че не вижда ясно чашата си, плуваше пред очите й. Примигна, за да прогони горещите, гневни, сантиментални сълзи, избистри погледа си и си наля още едно питие. Знаеше си, че като мисли за Майкъл, нищо хубаво не се получава. Не можеше да губи повече време, за да гадае защо той не я иска. Жестоката истина беше, че просто не я иска и толкова.