Когато се събуди за втори път, чу семейството си в градината. Надникна през прозореца и видя как баща й и Матю са се надвесили над зеленчуковата леха и търсят червеи. При вида на плешивината на темето на баща си и на крехкото телце на Матю в гърлото й заседна буца. И двамата изглеждаха толкова уязвими. Видя майка си и Елайза, приведени над Мейси — насърчаваха я да пристъпва, помагаха й да открие независимостта си. Говореха приглушено, Марта се досещаше за какво. Засрами се, че им причинява такова тревоги.

Огледа се в огледалото — лицето й беше подпухнало от алкохола, от недоспиване и от плач. Пролените сълзи бяха превърнали очите й в две цепки. Марта беше твърде изтощена, за да съжалява заради самотното си пиянство. Твърде изтощена, за да се постарае да изглежда бодра заради семейството си. Без да си направи труда да се преоблече, да си сложи чорапи, да измие зъбите си и да се среши, тя се запъти към близката закусвалня. Често бе минавала покрай това място, но никога не бе влизала вътре. Имаше огромна нужда от порция пържени яйца.



Чаят имаше вкус на веро. Марта се опита донякъде да се утеши с мисълта, че чашата поне е била измита. Удиви се с каква лекота бе влязла в кафенето (пълно с набити строители и без нито една жена сред клиентите) и си бе поръчала силен чай и едно (не, хайде да бъдат две) пържени яйца. Строителите четяха таблоидите. Задниците им се бяха разплули върху тесните дървени столове, а коремите преливаха над коланите им. На тях обаче не им пукаше. Марта завидя на блаженото им спокойствие.

Беше слънчева ноемврийска сутрин. Не й беше толкова студено, колкото можеше да се очаква, само че нали я предпазваха предизвиканите от алкохола горещи вълни. Избра си място близо до прозореца.

Есенното слънце пръскаше лъчите си върху заскрежения път и създаваше впечатлението, че улиците на Лондон са павирани с диаманти. Влизаше през прозореца и си играеше с металните солници, със захарницата, с ножа и с вилицата й и с мазнината по пържените й яйца, като караше всичко да изглежда скъпоценно. Ако Марта не беше толкова измъчена, сигурно щеше да си помисли, че малката мазна лъжичка е направо божествена.

Седеше и размишляваше. Мисленето я плашеше. Беше болезнено, но необходимо. Сериозно ли говореше той?

Да. Това беше сериозно.

Можеше ли да го накара да промени намеренията си? Марта си припомни последните един-два месеца. Беше го умолявала, заплашвала, изпращала бе любовни писма, бе обяснявала, бе крещяла, бе вдигала скандали и се бе цупила, но Майкъл беше непреклонен.

Не можеше да го накара да промени решението си.

Той вече не я обичаше. И по-точно, каза, че го отегчава. Че не се интересува от нея.

Предишната вечер й каза това и още много други неща. Въпреки усилията си да прогони от главата си мисълта за раздялата, Марта си спомни, че и двамата си бяха крещели жестоки обиди и яростни критики. Той каза, че тръпката да бъде с нея е изчезнала безследно. Тя му заяви, че е повърхностен, че му липсва постоянство. Той пък отвърна, че това е толкова типично за нея — винаги да обижда. След това додаде: „Ти никога няма да ми простиш, Марта. Никога няма да можели да забравиш“. А това я обърка. Нима се нуждаеше от прошката й? Искаше ли да се върне у дома? Марта веднага бе настояла: „Грешиш, всичко ще се оправи. Аз те обичам. Ние сме семейство. Трябва да бъдем заедно. Трябва да ходим в Кю Гардънс и на пикник. Върни се у дома. Върни се у дома. Сложи край на това безумие, Майкъл, и се върни у дома“.

Обаче той каза само: „Мразя да ходя на пикник“. Марта се мразеше, че го бе умолявала да се върне, че така всецяло бе заглушила собствените си желания. Мразеше се, че му е дала безброй много възможности. Възможности, от които той не се възползва. Каза му, че е изтощена и се чувства пренебрегната. Той пък й отговори, че предпочита да е на работа, във фитнес залата или в прегръдките на друга жена, където й да е, само не с нея. Тя му кресна веднага да се пръждоса и да си намери друга жена, ако може, само че се съмнявала да успее да намери някоя достатъчно глупава, за да се обвърже с такъв себичен и късоглед тип като него — имал късмет, че е успял поне веднъж. Той кресна в отговор, че може би ще направи точно това, и злобно добави, че може би дори вече го е направил. След това добави, че не й отива да ругае, че никога не е харесвал жени, които ругаят, понеже е унизително и отвратително. Думите му я извадиха от равновесие. Тогава му изкрещя в лицето всяка ругатня, за която успя да се сети. Което доказа, че явно нещо в хардуера на мозъка й не е наред. Мислеше си: „Арогантен, нещастен и жалък тип!“, а гласовият й апарат превеждаше тези думи в ругатни от англосаксонски произход.

Не се гордееше със себе си, обаче не можеше да се сети и за друг начин да го нарани. А много искаше да го нарани.

Как всичко се бе сринало толкова бързо?

Караха се, говореха високопарно, крещяха си, заяждаха се, замерваха се с чаши с вино, а сега всичко бе свършило.

Точка.

Край.

Ето това нараняваше Марта най-силно. Той нито веднъж (доколкото й бе известно) не се бе запитал дали постъпва правилно, като напуска нея, Матю, Мейси и Бридълуей. Имаше собствено мнение по въпроса. Боже, колко обичаше това негово качество някога и колко го презираше в този момент!

Поръча си още чай и пържени яйца. Това бе може би най-вкусното нещо, което бе яла някога. Много по-вкусно от специалитетите, които бе опитвала в многобройните модерни ресторанти. Много по-вкусно, от която и да е чужда кухня, която бе опитвала. Изяде яйцата, мислейки си, че белтъкът прилича на опал, а жълтъкът — на течно злато. Това образно описание на яйцата доказваше, че все още е пияна. Не можеше да си представи, че ще ходи по модерни ресторанти без Майкъл. Но дали щяха да й липсват?

Времето, което бе прекарала сама, бе ужасно и унизително.

Но не всичко беше лошо.

Допадаше й да има мобилен телефон и бе омагьосана от интернет. Наистина, първоначалният й интерес бе предизвикан от желанието й да впечатли Майкъл, но когато той категорично отказа да се възхити от нахлуването й в света на високите технологии, тя си даде сметка, че от това удоволствието й ни най-малко не намалява. То нямаше нищо общо с него.

Харесваше й да не прибира играчките всяка вечер, всъщност се чувстваше много свободна, докато наблюдаваше как купчината с прането расте. Онзи ден и тя, и децата се бяха облекли с дрехи от тази купчина и светът не беше престанал да съществува. Сметката й в бакалницата намаля наполовина, а също и времето, което прекарваше в супермаркета. Разполагаше с повече място в гардероба и обожаваше новите си кожени панталони.

Не, не всичко беше лошо, помисли си Марта. И това бе най-плашещата й мисъл през този ден.

Внимателно прецени хапките си, за да може да лапне последното залъче препечена филийка с последното парче от яйцето и с остатъка от доматения сос. След това изпи още четири чаши чай и изяде два шоколадови кроасана.

Истински триумф.

Всъщност искаше ли той да се върне? Мисълта избухна в съзнанието на Марта и я шокира. Със сигурност се дължеше на алкохола. Вкусни пържени яйца и прилично кафене едва ли бяха в състояние да ти навеят мисли да се откажеш от брака си.

Вдигна поглед и забеляза, че строителите са си тръгнали. Двете пълни жени зад бара седяха и си бъбреха. От изражението им беше ясно, че да си разменят клюки за тях е нещо обичайно, необходимо, но вече не е забавно. Марта усети липсата на Елайза, искаше й се да си поговори с нея. Порови в чантата си и извади мобилния си телефон.

— Здрасти, аз съм.

— Здрасти, Аз. Къде си?

— В кафенето срещу бензиностанцията на „Стандарт Ойл“. — Марта гневно изгледа фирмената табела. Преди, всеки път, когато минаваше покрай бензиностанцията на „Стандарт Ойл“, изпитваше известна гордост. Мислеше си: „За тази фирма работи съпругът ми, тук прекарва дните си“. Майкъл смяташе, че компанията е нещо много важно, затова и тя смяташе така. Сега я дразнеше.

— Поръчай ми една пълна пържена закуска и ще дойда след по-малко от десет минути. С лук, гъби и всичко останало, става ли?

— Става.

22.

Елайза забеляза остатъците от закуската на Марта.

— По-добре ли се чувстваш?

— Чувствам се ужасно.

— Заради махмурлука или заради живота?

— Още не съм сигурна — промърмори тя. — Предполагам, че мама те е запознала с подробностите.

— Да, мила, така е — въздъхна Елайза, като се отпусна срещу се сестра си.

— Той иска развод. Знам.

— Защо? Защо постъпва така?

— Не знам.

— И аз не знам, Марта замълча и впери поглед в празната си чаша. Искаше да прояви смелост. Наистина не желаеше да поставя в неловко положение Елайза, на която току-що бяха сервирали закуската. Не искаше да попречи на сестра си да се храни, като се разреве и намокри филийката й, обаче не беше лесно да прояви смелост. — Чувствам се толкова нелепо. Все едно са ме хванали да спя на пост.

— Какво искаш да кажеш — попита Елайза.

— Смятах, че бракът ми е успешен, че сме щастливи. Той казваше, че е щастлив.

— Кога?

— Когато го питах.