— Какво?

— Нямаш мобилен телефон, така че няма как да получаваш съобщения. Нямаш компютър, така че нямаш и имейл. Как възнамеряваш да флиртуваш през двайсет и първи век?

— Изобщо не възнамерявам да флиртувам.

— Ужасно пораженческо отношение — скастри я Елайза авторитетно и за миг Марта се почувства като по-малката сестра. — Ето, вземи. — Елайза й подхвърли една по-малка кутия. Беше мобилен телефон.

Нужни им бяха четири часа и половина да нагласят системата. Нито една от тях не би могла да включи в автобиографията си „умение за разчитане на инструкции“, но и двете изпитаха огромно задоволство, когато компютърът проработи и на екрана му започнаха да се появяват малките иконки.

Елайза беше на седмото небе. Компютърът и телефонът бяха най-скъпите подаръци, които бе правила, и да бъде щедра много й допадна. Марта категорично оказваше да приеме какъвто и да е наем, затова за пръв път след пристигането си в Лондон сестра й се видя с малко пари.

— За какво може да ни послужи това? — все още се чудеше Марта.

— На всяка цена трябва да имаш достъп до интернет.

— Защо?

— Защото е много самотно да живееш в тъмните векове.

Марта изглеждаше угрижена и предпазлива.

— Електронната поща е много забавна — окуражи я сестра й.

Тя все още не беше убедена. Боеше се, че имейлът може да се окаже като телефонния й секретар — поредното напомняне, че никой не се интересува от нея.

Елайза сякаш прочете мислите й и я утеши:

— Най-малкото можеш да пазаруваш по интернет.

Ноември

19.

Мейси щеше да стане на годинка в средата на ноември. Марта си беше поставила за цел да накара Майкъл да се върне у дома на време, за да види как дъщеря му духа свещичката на тортата. Разполагаше с още десет дни, за да успее. Тази глупост със сигурност нямаше да продължи повече. Наистина ли? Не беше сигурна.

След като бе плиснала виното в лицето на Майкъл, двамата се бяха срещали само в присъствието на децата. Майкъл ги използваше като щит, за да избягва всякакви мъчителни въпроси и разговори, затова тя нямаше никаква представа какво е мнението му за положението в момента. Главата я болеше от ударите в невидимата стена, която се бе издигнала помежду им. Само да имаше смелостта да признае, че ужасно й беше омръзнало от лицемерното му мърморене: „Не пред децата, Марта, ще поговорим по-късно“. По-късно ли? Кога беше това скапано „по-късно“? Вече всичко започваше ужасно да й намирисва на „твърде късно“.

Посещенията му при децата бяха крайно незадоволителни. Често закъсняваше и бързаше да си тръгне. Извинението му неизменно бе едно и също: бил изморен, бил много зает в работата. По някакъв начин Майкъл успяваше да поддържа психологическото превъзходство. Непрекъснато твърдеше, че тя е истерична и че с нея не може да се говори. Което беше истина и точно затова беше грубо от негова страна да изтъква този факт.

Марта беше безпомощна, гневна и объркана — което лесно се превръщаше в истерия. Мяташе се от сълзите към укорите и към яростта, сякаш беше девойка в пубертета преди началото на цикъла си в навечерието на изпит. Въпреки чувствата си не съжаляваше за постъпката си.

Според Майкъл това беше доказателство за истеричността й.

Според Елайза беше признак, че постига напредък.

Марта не знаеше какво е.

— Виждам, че си си купила компютър — отбеляза той тази вечер. Двамата стояха в кухнята, но за да разбере, че си е купила компютър, би трябвало да е влизал в трапезарията. В момента Марта не канеше гости на вечеря, а семейството бе свикнало да се храни в кухнята — беше по-уютно, така че компютърът беше поставен в трапезарията. Елайза предложи да го сложат в кабинета на Майкъл, обаче Марта не искаше и да чуе. Тя пазеше кабинета непокътнат като някакво светилище, въпреки че да бърше праха от стотината колички беше доста досадно. Ето защо фактът, че се подразни, задето Майкъл си е врял носа из къщата, беше поредното противоречие. Което беше глупаво, разбира се. В крайна сметка това все още беше домът на Майкъл, техният дом, и тя искаше да е така.

Просто напоследък й се струваше по-скоро неин, отколкото техен.

Разбира се, той можеше да влиза, където си поиска, включително и в трапезарията. В крайна сметка Марта нямаше тайни.

Освен купчината пране, което чакаше да го изглади и което — за късмет — набързо бе прибрала в трапезарията. Малко се позасрами, че Майкъл щеше да разбере, че е изостанала с гладенето. Докато той живееше у дома, никога не бе занемарявала така домакинската работа, но напоследък гладенето престана да й се струва толкова важно. Марта се смути. Не искаше той да вижда недостатъци у нея.

Внезапно обаче присъствието му й се стори някак натрапено.

— Не, всъщност не съм го купила. Елайза ми го подари. Много щедро от нейна страна, не мислиш ли? — усмихна се тя и се опита да прогони от съзнанието си смачканото пране.

— Е, все пак живее тук, без да плаща наем.

— Искаш ли да ти дам имейл адреса си? Сърфирането в интернет е страхотно, освен това има чудесни образователни страници за Матю. — Майкъл много държеше на образованието на децата. Марта изобщо не си направи труда да обяснява, че дори не би й хрумнало да взема наем от сестра си. — Освен това имам мобилен телефон — показа му го Марта.

Той го взе от ръката й и бързо го прецени с набитото си око за всякакви машинарийки.

— Последен писък. Да не би Елайза да е спечелила от лотарията?

Заболя я. Тайно се бе надявала Майкъл да остане впечатлен от това колко модерна е станала. Той прекарваше часове пред компютъра и тя си мислеше, и дори се надяваше, че ще остане доволен от интереса й към нещо ново. Неведнъж й беше казвал, че се нуждае от хоби. Само че как би могла да намери време за хоби, докато Майкъл живееше у дома? Обаче той нито я поздрави, нито поиска номера на мобилния й телефон, нито пък забеляза, че е гримирана. Което си беше жалко, понеже често я насърчаваше да се грижи повече за себе си, а сега, когато се беше постарала, дори не го забеляза.

Марта прогони мисълта от главата си и се опита да чуе какво й говори.

Напоследък Майкъл много говореше за пари. Попита колко струват новите обувки на Матю и промърмори, че има чувството, че са купили предишния чифт само преди пет минути. Което си беше почти вярно, обаче така растяха децата. Провери телефонната сметка и помоли Марта да говори с родителите си след шест часа следобед. Когато му каза какво възнамерявала купи на Мейси за рождения ден, той отбеляза, че дъщеря им сигурно ще остане доволна и от празен кашон, а и щяло да е много по-евтино. Такива неща често се казват за децата, обаче в случая с Мейси не беше вярно: тя наистина не харесваше картонени кутии. Предпочиташе пластмасови играчки със звънчета и копчета.

— Разпратих поканите за тържеството на Мейси следващата седмица — каза Марта. — Сами ги изработихме: Мейси, Матю и аз. Най-вече аз, обаче беше много весело.

Показа на Майкъл една покана. Беше парче розов картон, изрязано като балон. Матю беше добавил лепенки и станиол, а Мейси — отпечатъци от пръсти и слюнка. Бяха прекарали прекрасен следобед, докато изработваха поканите, и Марта наистина се гордееше с резултата. Само че от начина, по който ги гледаше в момента Майкъл, поканите не й изглеждаха толкова оригинални и красиви.

— Много са хубави — промърмори Майкъл, точно както отбелязваше, че времето е „много хубаво“, че изпечените от Марта бисквити са „много хубави“, че цветът, в който е боядисала коридора, е „много хубав“. Тя не проумяваше как е възможно думите „много хубаво“ да звучат с такава досада и толкова критично.

Дълго бе обмисляла рождения ден на Мейси. Първият рожден ден на всяко дете несъмнено е много важна дата, но за Марта точно този рожден ден имаше огромно значение. Как е възможно само преди година Майкъл да бе броил секундите между контракциите на Марта, да й казва колко умно момиче е и колко се гордее с нея, да се разплаче от щастие, когато акушерката му даде да подържи Мейси, а сега да живее сам на хотел? Как бе възможно? Не знаеше отговора, но беше твърдо решена да оправи нещата. Беше решена да накара съпруга си да се върне у дома. Да сложи край на тази глупост.

Беше му приготвила изненада. Преди три години баба й беше починала и бе оставила на нея и на Елайза малко наследство. Майкъл бе настоял Марта да си открие банкова сметка, вместо да харчи парите за играчки или за дрехи за децата. Искаше тя да си купи с тях нещо важно и значимо. Нещо, което да бъде нейно и да й напомня за баба й. Което беше чудесно от негова страна и доказваше, че някога много я е обичал.

Но означаваше също, че би могъл отново да я обича, нали?

Марта възнамеряваше да похарчи парите за някоя специална мебел, след като купят къщата на мечтите си — маса за хранене и е столове й се струваше подходяща идея. Обаче започваше да се опасява, че ако не вземе някакви мерки, никога няма да живеят в дома на мечтите си — нито в Бридълуей, нито където и да е другаде.

Затова тази сутрин отиде в банката и изтегли всички пари. След това отиде в една туристическа агенция и запази едноседмична почивка за четиримата в Дисниленд в Париж. Не спести никакви разходи. Купи билети за влака първа класа. Избра най-хубавия хотел, купи целодневни пропуски за парка и осигури детегледачка за две от вечерите, за да могат с Майкъл да вечерят сами. Запази билети за влака за деня след тържеството на Мейси, за да пътуват точно на рождения й ден.