— Току-що говорих с мама и децата явно са добре и без мен — каза Марта. Гласът й звучеше измъчено и някак насила, сякаш се опитваше да изрече думите още преди да ги е обмислила.

— Ами това е добре, нали? — попита Елайза. И наистина така смяташе, обаче усещаше, че сестра й е на друго мнение.

— Не съвсем — промърмори Марта.

— Защо, мила? — Елайза направи знак на шефката си, че трябва да излезе с телефона от стаята. Тя нетърпеливо й махна с ръка. Все пак ставаше дума за развод, не за смъртен случай. Въпреки това не побърза да свърши с разговора.

— Знам, че мама и татко се опитват да ми помогнат, като идват да гледат децата два пъти седмично. Наистина е много мило, че ми предложиха да ги гледат тази вечер, обаче… — Тъничкото балонче на щастието, което Марта надуваше, като си тръгна от една скучна изложба, изяде една кифла и купи тиква, се беше спукало. За няколко минути животът й се бе сторил поносим. Само че внезапно отново се почувства самотна и нещастна. Слънцето избра точно този момент да се скрие зад облак. Марта потрепери. — Никой няма нужда от мен. Не мога да накарам Матю да яде пилето с кожичката, за нищо не ставам.

Само след няколко думи щеше да се разплаче. Фактът, че децата се чувстваха щастливи в нейно отсъствие, всъщност говореше добре за нея. Тя искаше да бъдат спокойни и уверени пред други хора. В крайна сметка не ги беше изоставила на някоя гара с провесена през шията табела, бяха с дядо си и с баба си. Само че никога не се бе чувствала толкова самотна и потисната.

— Какво? — Елайза се обърка. Тя използваше най-различни критерии, за да преценява успехите или неуспехите си като личност. Постиженията й на работата, наличието на връзка, която я прави щастлива, дали си бе спомнила да прати на родителите си поздравителна картичка за годишнината от сватбата им — обаче да накараш Матю да яде пилешкото заедно с кожичката определено беше нещо ново за нея. — Виж, ще поговорим за това, когато се прибера. Трябва да тръгвам, шефката ми ме вика. — Елайза се чувстваше ужасно, задето има работа.

— Да, добре. И без друго парите ми свършват. — Марта отчаяно се опитваше да преглътне риданията си. Сестра й го долавяше по гласа й.

— Парите ти ли? Откъде се обаждаш?

— От телефонна кабина на Каледониън Роуд.

— От телефонна кабина ли? — Ама че странно! — Нямаш ли мобилен.

— Не, Майкъл имаше.

Замълчаха. Елайза се бореше с желанието да изстреля: „Е, на теб това не ти върши особена работа, нали?“, а Марта се бореше със сълзите си.

— Е, сега, когато си само момиче в града, ще трябва да си купиш мобилен телефон. Много е важно — пошегува се Елайза.

— Не искам да съм само момиче в града. — Нуждите и желанията на Марта бяха съвсем скромни. Искаше спретнат, топъл и безопасен дом. Нещо, което би трябвало да е гарантирано за човек с нейния произход, възраст и обществено положение. Искаше децата й да са здрави, щастливи и да не се държат като хулигани на детската площадка. Искаше съпругът й да има приличен доход, но — и това беше най-важното нещо за нея — да го печели с работа, която му допада. Искаше родителите й спокойно да доживеят до дълбоки старини. Искаше да не забравя рождените дни на приятелите си. Не желаеше да се развежда. Не искаше, когато стане на петдесет и пет години, сама да обикаля парковете.

Не искаше да е само момиче, което вилнее из града.

— Знам, Марта — решително заяви Елайза. — Обаче това е истината. Независимо дали ти харесва.

18.

Елайза се прибра след девет, което не беше късно, като се има предвид, че беше работила върху окончателния монтаж на видеоклипа на един относително известен състав. Обикновено групите пристигаха в монтажната около единайсет вечерта, а след това настояваха да си поръчат храна, алкохол и наркотици. Понякога истинската работа дори не започваше преди един през нощта. А много често окончателното одобрение се получаваше едва на зазоряване. Тъй като беше най-новият член на екипа, тя винаги трябваше да остава до горчивия край. Понякога й се струваше, че най-важната страна на работата й е в края на сеанса да натовари на таксита членовете на групата възможно най-дискретно. Само че музикантите от тази група бяха професионалисти. Пристигнаха в студиото в два следобед, както се бяха уговорили, нямаше никакви изненади от страна на редакторите при обработката на материала, нито пък желания от страна на групата за промени в последния момент. Клипът стана много готин. Елайза беше горда, че има участие в изработването му, макар и съвсем скромно. Към седем и половина всичко беше подписано, подпечатано и доставено и макар тя също да бе поканена за едно напълно заслужено питае, отклони поканата. Трябваше да се отбие набързо на Тотнъм Корт Роуд, а след това искаше да се прибере у дома по възможно най-бързия начин.

Тревожеше се за Марта — още от разговора им за пилешките кожички.

Проклетият Майкъл!

Когато Елайза се прибра, децата вече спяха, а родителите им си бяха тръгнали.

— Къде са мама и татко. Уплаши ли ги?

Марта поне прояви приличието да изглежда донякъде виновна и изобретателна.

— Изглежда, не изразих признателността си толкова красноречиво, колкото би трябвало.

Всъщност Марта се чувстваше ужасно безполезна. Господин Евъргрийн беше поправил течащото кранче в килера на долния етаж. Освен това беше сменил две крушки и беше поставил етажерка в стаята на Матю. Очевидно искаше да покаже неспособността на Майкъл да се справя с ремонтите у дома, което обиди Марта. Освен победата с пилето, майка й бе имала време да зареди хладилника, бюфета и фризера. Беше почистила с прахосмукачка и беше сменила чаршафите. Наистина откакто Майкъл си беше тръгнал, Марта малко беше позанемарила къщата. Преди къщата й изглеждаше като извадена от списание, а сега приличаше на кочина.

Марта наистина не виждаше смисъл да разтребва, защото къщата като че ли сама се разхвърляше още на следващия ден. Преди за нея беше въпрос на принцип играчките на децата да бъдат прибрани до една преди седем вечерта. Същото важеше и за дрехите, които съхнеха по радиаторите през деня. (Майкъл мразеше да вижда подобни неща, струваше му се като в работническо жилище. Защо имаш сушилня, след като сушиш дрехите по радиаторите?) Сега играчките се търкаляха по подовете през цялото време и Марта с учудване си даде сметка колко много време й спестява това. Не го използваше, за да сгъва чорапи или да реже зеленчуци, както правеше, докато Майкъл живееше у дома. Сега предпочиташе да гледа сериали и да чете списания. Донякъде я утешаваше фактът, че животът на героите беше по-объркан от нейния. Не помнеше кога за последен път бе бърсала хладилника отвътре. Днешната намеса на майка й я накара да се почувства безполезна и разобличена. Беше една провалена домакиня.

— Можеха да ме дочакат да се видим — малко нацупено отбеляза Елайза.

Марта реши да не й споменава, че е оставила родителите си с впечатлението, че сестра й ще се прибере много късно, смени темата:

— Търсиха те по телефона.

— Кой?

— Хюбърт.

— А, да, запознахме се на вечерята у твоята приятелка Клоуи през уикенда. Бях пияна, затова му дадох телефона си — въздъхна Елайза.

— Ами обади му се.

Тя се подчини. Вече започваше да губи интерес към търсенето на господин Пенсионно осигуряване, обаче усещаше, че трябва да продължи да го прави — понеже какво друго й оставаше?

— Здрасти, Хюбърт, обажда се Елайза Евъргрийн.

— Елайза. Радвам се да те чуя. Как си?

— Ами, добре съм. — Елайза не се стараеше да бъде интересна.

— Чудесно. И аз съм добре. Всъщност днес ми се случи нещо доста забавно.

Дъра-бъра. Тя се съмняваше, че нещо наистина забавно може да се случи на човек на име Хюбърт, затова престана да го слуша.

Включи се само, когато го чу да казва:

— Трябва пак да се видим.

— Защо не.

Точно от това насърчение се нуждаеше той:

— Ако искаш, може да дойда с велосипеда да пием чай.

Чай ли! Боже, щеше да приеме среща с Мечока Рупърт12.

— Чудесно — отвърна тя с престорено въодушевление.

За щастие, Мечока Рупърт не беше особено чувствителен по отношение на нюансите в един разговор. Той живееше в свят, където срещата на чай наистина беше страхотна идея. Елайза определи датата и часа и затвори. Изглеждаше унила. Чаят беше толкова евтин. Той дори не се опитваше да я впечатли. Може и да беше на тридесет години и да не бе женен, обаче беше мъж, който се интересуваше само от себе си.

— Мама остави гювеч с говеждо. Искаш ли да сервирам? — предложи Марта, опитвайки се да повдигне духа й.

— Добре — съгласи се Елайза и веднага се пооживи. — Обаче преди това имам изненада за теб.

Излезе от стаята и Марта я чу как пухти, докато мести нещо в коридора. Сплете пръсти и се помоли да не е кученце.

Елайза се върна с голяма кутия в ръце.

— Направи малко място.

— Компютър? — попита Марта, без дори да направи опит да прикрие отвращението си.

— Не е просто компютър, а ключът към твоя колан на целомъдрието, прекрасна девице.