— Времето е много променливо, нали? — заговори я усмихнатата продавачка в „Бейбигап“. Двете с Марта си кимаха учтиво, защото тя беше редовен клиент. — Да не би да сте настинали — като че ли малко сте отслабнали. Как сте?

Ужасно, смазана, съсипана.

Ако говори с приятелите си, това би означавало да признае поражението си, но изведнъж възможността да се поразговори с някой непознат й се стори успокоителна. Може би отдалечеността от ситуацията щеше да й даде гледна точка, която тя отблизо нямаше.

— Съпругът ми ме напусна.

— Това е ужасно, мила. Кога се случи?

Марта й разказа всичко. И това й помогна. Наистина й помогна. Продавачката откликна с безусловно и простичко съчувствие. Окуражена от този успех, спомена пред жената от магазина за играчки, че в момента живее сама, и жената й стисна ръката. Топло, сухо ръкостискане. Младежът от градинския център каза, че той ще достави по-тежките неща, защото няма мъж, който да й помогне с пренасянето им.

Тези мили жестове донякъде облекчиха болката й. На Марта й олекна — каза си, че ако сподели с достатъчно непознати и види достатъчно съчувствени усмивки, получи достатъчно сърдечни ръкостискания и достатъчно помощ за тежките чанти, ще успее да запълни празнината в живота и в сърцето си. Затова говореше ли, говореше. Започна да разказва на всеки срещнат. Казваше, че е в шок, че не може да проумее, че е съсипана и че ще го чака да се върне у дома, защото какво друго й оставаше! Така поставяше в неудобно положение продавачките в магазините, фризьорите и милите старици, които седяха в автобуса и се притесняваха за сметките си за газта. Марта не забелязваше смущението им, защото бе погълната от самосъжалението си.

— Колко неприятно! — казваха хората. Клатеха глави, натъжени най-вече от факта, че историята й им звучеше ужасно познато.

— Защо ви напусна? — попита жената, която превеждаше учениците през кръстовището.

Марта отново се почувства отчаяна и глупава. Не можеше да отговори. Отгоре на всичко постъпката му я бе оставила безмълвна. Да й се налага да отговаря „Не знам“ — ама че глупост! Ама че безотговорност!

Опита се да разсъждава: „Аз съм хубава и приятна, обожавам децата и готвя добре. Поддържам безукорен ред в дома си. Не харча прекалено за себе си. Е, поне доскоро не го правех. И го обичам. Или по-скоро го обичах?“.

— Друга жена ли има? — опита се да й помогне жената.

— Едва ли.

— Сигурно има — настоя жената.

Така ли беше? Марта не знаеше, а би трябвало да знае, нали би трябвало да има известна представа дали съпругът й си има любовница. Другите жени май притежаваха усет за подобни неща. Шийла в месарницата смяташе, че той „сигурно има друга връзка“. Сестрата в приемната на лекаря заяви, че „всички мъже имат“. Дори Елайза намекна, че според нея това е възможно. Но как да повярва? Как просто ей така да престане да вярва и да се надява? Как да си помисли за него нещо толкова лошо, след като десет години го бе обожавала?

Не знаеше как.

Марта обичаше непознатите търпеливо да изслушват разказа й и да я прекъсват само с ужасено или озадачено цъкане с език. Неприятно й беше да говори с непознати, които настояват да разказват за собствените си разочарования или провали. А такива имаше много. Но какво можеше да й помогне, ако знае, че всеки си има по една подобна неприятна история като нейната? Всеки познаваше някого, комуто се е случило точно същото нещо. И каква утеха й носеше това? Безотговорността и изневярата са широко разпространени — голяма новина, няма що!

— Зет ми напусна сестра ми, докато беше бременна с близнаци — осведоми я жената в химическото чистене.

— Съпругът на приятелката ми току-що я напусна, а са женени от шестнайсет години. Оказа се, че той през цялото време е имал връзка със секретарката си и че дори е спал с нея — със секретарката — в нощта на сватбата, тоест на сватбата на приятелката ми.

— Ужасно! — промълви Марта и беше така. Наистина.

Само че ужасните постъпки на други хора не правеха постъпката на Майкъл по-малко ужасна. Чуждата болка не облекчаваше нейната, всъщност дори я засилваше. Сякаш плътният облак на измамата бе пропълзял над главата й и я задушаваше. Оглеждаше ли се наоколо, виждаше само мрачни и затворени лица, тъжни и изпълнени с разочарование житейски истории, осуетени мечти и разбити сърца. Не й помагаше, че според всички останали истинската трагедия в нейната история бе фактът, че тя е нещо съвсем обичайно и често срещащо се. Никой не даваше и пет пари, че с брака й е свършено. Смятаха, че няма нищо необикновено в това магията просто да изчезне. Марта пък оприличаваше положението на нова прическа — никой, освен нея, не я забелязваше. Не искаше да повярва, че нарушените обещания са приемлива част от света, в който е въвела Матю и Мейси. Би предпочела да вярва, че е откачалка.

Това беше шестият ден, в който излизаше самичка, и усещането, че е забравила нещо важно (тоест децата), започваше да отслабва. След първоначалната интензивна терапия чрез пазаруване Марта посвещаваше свободното си време на неща, за които после би могла да разкаже на Майкъл, ако изобщо й се удадеше подобна възможност. Макар да се съмняваше, че в момента има много възможности за разговор на общи теми — не и след фиаското с виното. Предишната сряда ходи във фитнес залата, а след това прегледа „Файненшъл Таймс“. Вчера ходи в центъра „Саут Банк“ за лекцията на един военен кореспондент, който бе прекарал няколко много интересни години, наблюдавайки как хората се избиват. Днес беше дошла в малка галерия съвсем близо до Каледониън Роуд. Изложбата беше много модерна и бе посрещната с прекрасни отзиви във всички неделни вестници. Казваше се „Заличаване“. Може би Марта щеше да направи по-разумен ход, ако бе избрала нещо друго, обаче Майкъл много харесваше модерното изкуство.

Не беше сигурна, че и тя го харесва. У нея се прокрадвала подозрението, че всъщност става дума за новите дрехи на царя. Бяло платно, закачено на бяла стена? Ценеше символиката, обаче да плати петдесет хиляди лири за тази инсталация, когато децата в нужда в много страни можеха да спасят зрението си с храна само за няколко лири, не й се струваше редно. Какви чувства можеше да предизвика у нея нещо толкова фалшиво?



В галерията нямаше много хора. Големите галерии в града привличаха туристи през всеки ден от седмицата, но организаторите на нещо толкова специализирано като това не биха могли да се надяват, а вероятно и не се стремяха към тълпи от посетители. Кураторът на галерията приемаше експозицията твърде на сериозно, за да иска да привлече масовата публика и да спечели одобрението й. Марта се залита дали не усеща липсата на нещо (освен на съпруга си). Дали не пропускаше нещо от културна гледна точка? Останалите трима-четирима души в галерията изглеждаха напълно погълнати от изложените им произведения. Може би тя беше еснафка. Един мъж стоеше пред онова голямо черно платно („Липса“) вече дванайсет минути — беше засякла времето. Какво толкова го бе очаровало. Защо хората забавят крачка, докато разглеждат картините в някоя галерия? Дали нещо ги завладява? Дали това е признак на уважение?

Или просто скуката най-сетне е изцедила запасите им от енергия и те се шляят, защото са потиснати?

Може би съпругата на този мъж неотдавна го е напуснала? Ако е така, можеше да разбере защо той беше като парализиран от картината, наречена „Липса“.

Божа, каква потискаща изложба!

Вратата на галерията се отвори широко и вътре проникна малко есенно слънце, което освежи потискащата обстановка. Уличното движение и пешеходците се носеха покрай галерията — приглушеното и разсеяно бръмчене на тънещите в културно невежество. Марта толкова искаше да е навън с тях и да се наслаждава на слънцето, вместо да се рови в скучния каталог, изреждаш значението на различни видове заличаване. Изведнъж изпита завист към хората извън галерията за тяхното блажено безразличие.

Какво търсеше тук? Майкъл харесваше модерното изкуство, не тя. Оставаше й да види още четири платна в залата и три в съседното по-малко помещение.

Можеше просто да излезе.

Да си тръгне.

Да се присъедини към културно невежите, щастливи хора на улицата. Мисълта й се стори кощунствена, но в същото време я накара да се усмихне. Никога не си беше тръгвала по средата на филм, макар някои от филмите да бяха абсолютен боклук — струваше й се непочтено по отношение на хората, които харесваха филма. Никога не бе оставяла недочетена книга, колкото и зле да бе написана — струваше и се грубо по отношение на автора. Ако си тръгнеше от галерията сега, поемаше риска да засегне персонала и да си навлече неодобрението им. Но отвън беше толкова прекрасно, а изложбата изобщо не й харесваше.

Марта неусетно се озова на улицата. Силното есенно слънце топлеше лицето й, докато хладният вятър си играеше с косите й и развяваше дългото й палто, което танцуваше като вълшебните дрехи от филмчетата на „Дисни“, които Матю толкова харесваше. Любимото му филмче беше „Пепеляшка“ — Марта не бе казала това на Майкъл, понеже й се струваше, че по някаква причина той не би го одобрил.

Откри едно кафене и си поръча кафе с мляко и голяма кифла с боровинки. В момента можеше да яде каквото си поиска, без да напълнява. Защо да не се възползва? Не че беше яла бог знае колко през последните няколко седмици. Готвеше много неща с намерението добре да се натъпче, обаче още при първата хапка стомахът й се свиваше. По някаква причина излизането от галерията бе станало причина да огладнее и тя изяде цялата кифла. След това облиза пръста си и обра с него трохите от чинията. Когато приключи, отиде да потърси телефонна кабина.