Хенри беше консултант по мениджмънт. Тя нямаше никаква представа какво точно представлява работата му, обаче беше сигурна, че е очарователна. Хенри предложи да се срещнат в бара на Олдуич и да пийнат шампанско. Елайза реши, че мястото е достатъчно лъскаво, и с радост се съгласи.

— Как мина? — попита Марта, веднага щом тя прекрачи прага.

— Ами, той е симпатяга, да, свестен е.

— „Симпатяга“ или „готин“? — Марта познаваше изразните средства на сестра си — всъщност „симпатяга“ се намираше на светлинни години от „готин“.

Елайза седна на големия оранжев диван и разкопча обувките си. Размърда пръсти. Обувките с десетсантиметрови токчета изглеждаха фантастично, обаче несъмнено бяха инструмент за мъчение, измислен от женомразци. Пое чашата с горещ шоколад, която Марта й подаде, и сви крака под себе си.

— Хайде, искам подробности — настоя есетра й.

Елайза установи, че й става все по-трудно да разказва за срещите си. Все пак тези хора бяха приятели на Марта.

— Беше малко надменен. Нали разбираш, той е от хората, които смятат, че мъжете са по-висша раса, защото могат сами да отварят бурканите.

Тя явно нямаше намерение да казва нищо повече, затова Марта реши, че трябва да я подкани.

— Хареса ли ти как изглежда?

— Не е зле.

— Не е зле ли?

Марта трудно преценяваше доколко привлекателен е даден мъж, защото не бе поглеждала друг, освен Майкъл, през всички години, през които бяха заедно. Обаче знаеше, че повечето от приятелките й смятат Хенри за готино парче. Споменаването на името му по време на разговор със сигурност ускоряваше пулса. Всъщност тя малко се притесняваше, докато уреждаше тази среща на сляпо за Елайза, защото на Хенри му се носеше славата, че е донжуан със страх от обвързване, който следва мотото: „Дръж се зле с жените, за да поддържаш интереса им“. След това обаче реши, че Елайза е в състояние да се справи с такъв мъж, и беше права — тя се оказа достоен противник. Хенри очевидно не бе проникнал под бронята й, а тя категорично бе устояла на чара му.

— Хубостта му обаче е твърде очебийна — додаде Елайза, но всъщност просто се опиташе да се държи учтиво.

— А и каква хубост търсиш? — попита Марта, която започваше да губи търпение от придирчивостта на сестра си.

— Ами, твърде спретнат е за мен. Предпочитам мъжът да е малко по-…

— Небрежен?

— Точно така.

— По-секси.

— Да.

— По-опасен.

— Абсолютно.

— Това не е външен вид, който отличава много бизнес партньори в най-големите консултантски компании в света. Когато ги избират за поста им, предпочитат да залагат на безопасността.

— Предполагам. Както и да е, той съзнаваше, че е хубав, а аз не обичам подобна суета. Мразя да се държат така, сякаш ти правят услуга, че излизат с теб. Боже, не им ли стига, че техните оргазми винаги са истински?

— Той е мъж. Какво очакваше?

— Очаквах поне да е запомнил името ми.

— Е, това може да бъде минимално изискване — съгласи се Марта.

Двете жени замълчаха и Марта се запита дали Елайза няма най-накрая да признае, че това търсене е нелепо. Дали няма да признае, че Грег е идеалният мъж за нея, и да се прибере при него, преди да е станало твърде късно.

Възцари се мълчание, което накрая Елайза наруши, като попита:

— Е, кой е следващият в списъка?

17.

Марта обикаляше полупразната галерия и се опитваше да се съсредоточи върху експонатите. Две седмици, след като Майкъл си тръгна, родителите й настояха на всяка цена да отдели малко време за себе си и й предложиха да се грижат за децата всеки вторник и сряда. Господин и госпожа Евъргрийн не обсъждаха с Марта напускането на Майкъл, но присъствието му беше още по-натрапчиво тъкмо защото името му не се споменаваше. Марта беше признателна за мълчанието им, но не знаеше дали е умишлено, или е просто съвпадение. То й даде възможност да събере последните трохи на почти изгубената си гордост.

Мълчанието на семейство Евъргрийн се дължеше на факта, че не знаеха какво да кажат. Харесваха Майкъл, обичаха Майкъл, толкова много години им беше като син. Не можеха да проумеят как така едната им дъщеря бе отхвърлила подходящия за нея партньор, а другата бе отхвърлена от съпруга си, при това в една и съща вечер. По тяхно време нещата не бяха толкова сложни. Тогава може и да нямаше миялни машини и уредби за DVD, или както там се наричаха, но нямаше и толкова безмилостни очаквания. Хората изглеждаха много по-доволни, много повече умееха да ценят нещата.

Наистина, Майкъл и Марта се бяха оженили млади, но същото важеше и за господин и госпожа Евъргрийн. Да, бракът не е лесно нещо — всеки, който е бил женен, в даден момент се пита дали това не е съвсем неестествено положение. Винаги има други изкушения, други възможности, друг възможен начин на живот, други поли или панталони, които да преследваш. Но като цяло предимствата са повече от недостатъците. Със сигурност нищо на света не може да се сравни с прекрасното усещане да се обърнеш назад и да погледнеш към споделения си с някого живот. С човек, който ти е помогнал да го изживееш по-добре. Какво си мислеше Майкъл, като зарязваше децата си така? Техните внуци! Горкият човечец, сигурно преживяваше нервен срив. А горката Марта беше толкова отслабнала и съсипана. Честно казано, родителите на Марта не разбираха каква е причината Майкъл да напусне семейството си.

Не бил щастлив, така каза Марта. Че защо, за бога, не беше щастлив?

Чувстваха се безпомощни, като гледаха как голямата им дъщеря отново се превръща в малко момиченце. Винаги се бяха гордеели с уравновесеността и решителността на Марта. Поиска да си пробие ушите — но само на едно място. Работи усилено в училище и в университета и винаги излизаше само с по едно момче. Разбира се, те обичаха и Елайза и се гордееха с нея, само че тя винаги им бе създавала повече грижи и никога не знаеше какво точно иска. Луташе се и се местеше от една група приятели в училище към друга, от една група гаджета към друга, от една професионална кариера към друга, и все не изглеждаше доволна или щастлива.

Останаха много доволни, когато най-сетне си намери работа като редактор на музикални клипове, каквото и да представляваше това. Не им се струваше особено стабилна работа, а и я бе намерила доста късно — двайсет и седем не е най-подходящата възраст да стъпиш на първото стъпало от кариерата си, но тя явно харесваше работата си. Не разчитаха особено да се задържи там. В крайна сметка изглеждаше толкова щастлива с Грег, макар че той определено беше странен, се държеше добре и семейство Евъргрийн го харесваше. Съжаляваха, че той вече няма да присъства в живота им. Това непрекъснато идване и напускане. По тяхно време беше по-лесно.

Марта обаче винаги изглеждаше доволна. Тя беше щастлива да бъде майка и съпруга, което в днешно време бе нещо доста необичайно и истинско облекчение. Една дъщеря, която обикаля клубовете и упорито отказва да се омъжи, макар вече да е прехвърлила трийсетте, е предостатъчна за всяко семейство. Кой би допуснал, че предаността на Марта ще се превърне в такъв проблем? Беше се посветила на децата и съпруга си. Никога не бе желала да бъде нещо друго, освен съпруга и майка, а сега огромна част от тази нейна самоличност й бе отнета и тя изглеждаше непълноценна.



За господин и госпожа Евъргрийн не бе лесно да обсъждат положението на Марта със самата нея, защото тя почти не признаваше, че положението е трудно. Тактиката й беше да продължава така, както бе живяла и преди Майкъл да я напусне. Само дето не се виждаше с никого от приятелите си. Самоналожената й самота тревожеше родителите й. Непрекъснато я питаха какво би искала, но тя не можеше да им отговори. Като че ли бе способна само да чака следващия ход на Майкъл. А семейство Евъргрийн се бояха, че такъв няма да последва. Затова кротко, но категорично настояваха да вземат децата за ден-два седмично, за да дадат на Марта възможност да поразсъждава логично и последователно.

Е, най-малкото, поне щеше да може да ходи до тоалетната, без някой да я съпровожда.

Господин и госпожа Евъргрийн имаха право до известна степен. Докато беше сама. Марта наистина имаше време да обмисли положението с Майкъл. Само че тя мислеше за него и докато се занимаваше с прането или приготвяше храната.

Всъщност почти не мислеше за друго. Толкова много мислеше за това, че главата я заболяваше, само че все още нищо не проумяваше.

Знаеше, че родителите й й мислят доброто. И несъмнено изпита облекчение, че има възможност да излезе от къщи, да затвори вратата зад гърба си и да тръгне по алеята, без да бута двойната количка, да мъкне чантата с дрешки за преобличане и преповиване, бурканчета с храна, одеялце, плюшено зайче и други подобни.

Но след като затвори вратата, не знаеше къде да отиде. Марта ходеше най-вече на детски площадки или в супермаркети. Когато за пръв път излезе сама, чувстваше ръцете си непривично леки. Втурна се към магазините, за да купи неща, които да носи и да запълни празнината. Купи панталони за Матю, лента за коса и малко пухкаво кученце за Мейси, което беше като живо. Купи лак за нокти на Елайза, няколко луковици за градината на баща си и последната книга на Джейми Оливър за майка си. Харчеше, все едно трупаше държавен дълг. Понякога терапията действаше и притъпяваше болката й, но друг път не — просто й припомняше колко тривиален е животът й. Запита се колко пари трябва да похарчи за един ден, за да докаже, че съществува.