— Добре — отговаряше той, както постъпваше винаги, когато й правеше комплименти преди. Марта се опитваше да оцени отговора му, обаче това „добре“ никога не й бе допадало. Искаше и се той да каже, че изглежда „зашеметяващо“.

— Ще хапнем ли? — питаше той, вземаше менюто и отместваше поглед, без дори да дочака отговора й.

На всяка среща се стараеха да се държат „добре“ един с друг. Но едно е да опитваш, друго е да го правиш. Марта закъсняваше и идваше изморена. Винаги планираше да бъде готова много по-рано, но тъкмо преди да тръгне някое от децата се събуждаше и се налагаше да го успокоява или пък се сещаше, че на следващия ден ще събират сметта и трябва да избута кофите до входната врата (което не беше лесна работа на тънки токчета). Никак не й беше лесно да изглежда — както бе предложила Елайза „самоуверена и безразлична“, след като целият й свят се рушеше като мимолетен пясъчен замък. Трудно й беше да изглежда изкусителна и омайна (както предлагаше Дорис Дей в един филм, който бе гледала предния следобед по Канал 5), когато си шокирана и унижена. Бе направо невъзможно да бъдеш интересна и вдъхновяваща, след като представата на отчуждения ти съпруг за разговор се изразява в даването на едносрични отговори (най-често „Не“ или „Не знам“) на всички твои задълбочени и опипващи почвата въпроси.

След всяка следваща среща Майкъл все по-трудно успяваше да погледне жена си в очите. Защо тя толкова държеше да се загръща с жалкото си страдание като с наметка? Защо твърдеше, че животът й е толкова труден? За бога, какво трудно имаше в това да дойдеш на време в някой ресторант. Беше убеден, че Марта нарочно закъснява, за да има повод да се оплаква колко труден е животът й без него. Нямаше да й позволи да го накара да се чувства виновен, каквото явно бе намерението й. Опитваше се да го манипулира. Погледът и предизвикваше у Майкъл странна смес от чувства. Чувстваше засрамен и подъл, което не му допадаше, затова в нейно присъствие стана раздразнителен и рязък. Не му беше забавно с нея. А той искаше да се забавлява. Не го ли разбираше? Е, да върви по дяволите, други го разбираха. Нощуването в хотелска стая не беше особено забавно, нито пък беше забавно да спи в свободната стая в дома на приятеля си, но вече съвсем ясно можеше да си представи времето, когато леглото отново щеше да стане забавно място. Майкъл никога не споменаваше за новите си приятели пред Марта.

Тя имаше чувството, че Майкъл й е направил сърдечна операция с боксови ръкавици и е забравил да я зашие. Дори си представяше, че все още е под упойка, защото в живота й се бе настанила някаква кошмарна нереалност. Срамуваше се, изпитваше болка от отворената си рана и се опитваше да я прикрие зад оживеното бъбрене за децата и за ежедневието си. Но ежедневието й бяха децата, затова просто нямаше за какво друго да говори. Майкъл бе единствената й друга тема за разговор. Ако я попиташе какво правят Елайза или родителите й, което той и без друго не правеше, нямаше да може да му отговори искрено. Мразеше неискреността, обаче не би могла да му каже, че те ритуално горят и намушкват интимните части на вуду кукла с неговия образ. След като каза на Майкъл, че й се е обаждал човекът от „Маджестик Уайн“, за да й съобщи, че са получили вино, към което той вероятно би проявил интерес, нямаше какво друго да му каже.

Осъзна, че го отегчава.



Преди всяка среща Марта излизаше от къщи красива и изпълнена с очакване. Обаче се връщаше смазана и тъжна. Когато пъхаше ключа в ключалката, напрягаше всички сили, за да се усмихне на Елайза. Беше смел, но безсмислен жест. Елайза винаги очакваше бдително завръщането на сестра си и следеше напредъка на нещата — или по-скоро липсата му — толкова запалено, колкото самата тя. Когато чуеше да спира кола, Елайза веднага изтичваше до прозореца. Наблюдаваше как Майкъл лепва студените си целувки на бузата на Марта. Що за среща беше това, ако мъжът не се опита да пъхне ръка в бикините ти? Не беше никак учтиво. Забелязваше приведените рамене на Марта и измъчената й усмивка, докато вървеше по алеята през градината. Затова не се заблуждаваше от широката усмивка, която сестра й се опитваше да й пробута като искрена, когато пристъпеше прага.

Разказът за срещите бе неизменна част от свързаната с тях рутина, но обикновено беше напрегнат и разочароващ колкото самите срещи. Най-често протичаше по следния начин. След като Марта прекрачеше прага, Елайза й подаваше чаша вино и питаше:

— Е, какво каза за себе си гуруто тази вечер?

Започна да нарича Майкъл „гуру“, защото той бе обяснил на съпругата си, че „преживява криза и има нужда да намери някои отговори за себе си“.

— Без майтап? Че ние това вече си го знаем, мамка му! — провикна се Елайза, когато Марта й предаде думите му.

Марта винаги съжаляваше, че е предала пред Елайза думите на Майкъл, защото тя всеки път ги омаловажаваше. Може би при разказа нещо се губеше, защото когато той ги изричаше, тя смяташе, че това е началото на положителна промяна.

— Моля те, не ругай толкова пред децата.

— Те спят.

— Тогава пред мен — не отстъпваше Марта.

— Просто не мога да се сдържам, Марта. Той ме влудява. Не може просто да станеш и да си тръгнеш след десет години, без да посочиш някаква причина.

— Твърди, че е посочил причина — чувства се нещастен.

— И защо е нещастен? Кога точно е разбрал, че е нещастен?

Разбира се, Марта също си бе задавала тези въпроси почти непрекъснато, след като Майкъл си бе тръгнал. Само че не бе направила и крачка напред към намирането на отговора.

Елайза кипна. Какви са всички тези приказки за щастие, за бога. Той беше женен, нали така? Не може да очаква непрекъснато да се чувства щастлив. Нищичко ли не знаеше за истинския свят? А и не му стигаше, че е навредил, ами сега оскърбяваше — защото точно това правеше, откакто бе напуснал съпругата и децата си. Изобщо не го интересуваше какво се случва. Марта всяка секунда размишляваше за връзката им, опитваше се да я проумее, да я анализира, да намери извинения и да оправи нещата. А той само повтаряше, че е твърде зает в работата си, за да мисли за разпадащия се брак.

— Ако подобно нещо се бе случило на мен, изобщо нямаше да има глупости като „да седнем и да го обсъдим“. Щях направо да отида в бюрото за правна консултация и да си намеря добър адвокат по семейните въпроси — кресна Елайза.

— Само че ние сме различни, не се е случило на теб и ти не си аз — възрази Марта.

„И слава богу“ — помисли си сестра й. Пое дълбоко въздух и се опита да прояви съчувствие:

— Добре, какво ти каза тази вечер.

— Всъщност, изглежда, започвам да разбирам защо не е щастлив.

— И защо? — каза през стиснати зъби Елайза.

— Потиска го това, че непрекъснато се караме и аз все му мърморя, освен това не му остава време да се вижда с приятелите си.

Елайза за миг остана безмълвна, след това възвърна любимия си начин на изразяване.

— Боже, това са скапани простотии, Марта.

— Елайза! — Марта отчаяно вдигна очи към тавана. Несдържаното избухване на сестра й можеше да накара дори баба им и дядо им да се обърнат в гроба, така че със сигурност би предизвикало и любопитството на едно невръстно хлапе с лек сън.

— Нали не вярваш на това?

— Ами напоследък доста се карахме. — Тя имаше навика да се съгласява с Майкъл. Правеше го от много време.

— Карахте се, защото него все го нямаше и защото ти трябваше сама да се оправяш с депата, и защото Матю беше съвсем малък, и защото Мейси имаше колики, и защото Майкъл настояваше да ходиш на фитнес, за да имаш съвършена фигура, и защото те пращаше да обикаляш агенциите и да намериш съвършения дом на мечтите, и защото всичко това просто бе твърде непосилно за теб.

Всяка следваща фраза, която започваше с „и защото“, беше изричана на все по-висок глас и с нарастващо възмущение.

— Може би това просто не му е харесвало. Просто не му харесват кавгите и оплакванията ми. Затова толкова често отсъстваше.

— А не му ли мина през ума да остане у дома и да ти помогне?

— Не.

— И какви са тези глупости, че не може да се среща с приятелите си? Той изобщо не би се виждат с никого, ако не беше ти. Ти каниш гости на вечеря, ти планираш пикници в почините дни, ти уреждаш да отидете на кино, ти помниш рождените дни на приятелите ви и имената на децата им.

— Знам, обаче той иска по-често да се среща сам с момчетата. Наистина работи ужасно много.

— Да, повечето от тях прекарва по ресторанти.

— Все пак отбелязахме някакъв напредък.

— Как ли пък не — въздъхна Елайза.

Марта изглеждаше наранена и тя съжали за невъздържаността си.

— Трябва да се боря за него — заяви Марта.

— Защо?

— Защото е мой съпруг и защото така постъпват хората. Борят се за съпрузите си.

Само че Елайза едва ли би я разбрала. Тя не бе омъжена. Несъмнено имаше право — като негова съпруга и майка на децата му Марта беше длъжна да направи абсолютно всичко, за да се опита да спаси брака си. Макар понякога да й се струваше, че е единственият човек на света, който е достатъчно старомоден, за да вярва в подобно нещо.

Обичаше го. И едновременно с това го мразеше.