Марта все още не можеше да повярва, че това й се случва. Майкъл едва ли наистина искаше да я напусне. Възможно ли бе? Че защо ще иска подобно нещо. Всичко бе едно ужасно недоразумение. Преди фаталната събота никога не си бяха лягали скарани. Да, бяха се спречквали, но винаги след това се бяха одобрявали. Повтаряха си, че ще се обичат вечно и ако имаха време и децата бяха заспали, се любеха, за да го потвърдят.

Дори и да не беше петък.

Вече пет дни живееха разделени, а Марта нямаше никаква представа защо. Трябваше да накара Майкъл да се върне у дома. Трябваше да бъде много внимателна.

Цяла вечност се взира в менюто, но нямаше никаква представа какво да си поръча. Той се спря на телешки дроб и сушена риба тон. Както обикновено избра най-скъпите неща от менюто. А както обикновено тя си поръча зелена салата и макарони — най-евтините ястия.

— Матю ти нарисува картина, ферма — ходихме в една ферма във вторник. — Затършува в чантата си и извади рисунката. Всъщност беше подарък за Елайза, обаче я бе свалила от хладилника и я бе донесла в ресторанта. Не искаше Майкъл да забравя децата. — Днес Мейси направи три крачки — е, държейки се за стола — занарежда тя.

— Чудесно. Много хубаво. Кажи им, че ги обичам. Целуни ги силно от мен.

Сърцето й се сви, защото осъзна, че той явно не възнамерява да се върне с нея у дома тази вечер. Тя само искаше нещата да се върнат в нормалното си русло. Искаше да се нахранят заедно, а накрая да си вземат палтата и да се приберат у дома заедно. Искаше той да остане в банята цяла вечност, докато тя бъбри и се провиква от спалнята. Искаше той да настрои алармата на часовника на нощното шкафче. Искаше да сложи студените си стъпала върху топлите му крака.

Майкъл взе рисунката. Държеше я наопаки, но това не бе непременно израз на уменията му като баща. Рисунките на Матю бяха доста неразбираеми.

— Цирк… много добре — промърмори Майкъл.

— Ферма… ходихме във вторник — поясни Марта.

Хапката заседна в гърлото й. Пи вода, но все не успяваше да преглътне. Възнамеряваше да се държи свободно и бодро. Искаше да обсъдят разумно положението си и с помощта на рационални доводи да успее да убеди Майкъл да се върне у дома. Всичко беше на нейна страна. Едва ли му се искаше да стои настрани, нали? Не и Майкъл. Той беше внимателен и разумен. Добър и отговорен. Точно затова бе решила да се омъжи за него. Той беше подходящ съпруг. Беше заложила на фаворита, не на трикракия аутсайдер, така че как можеше да изгуби? Не би могъл сериозно да възнамерява да изостави нея и децата. Не може да бъде толкова подъл, толкова жесток. Едва ли искаше да се разведе. Всеки път, когато думата „развод“ проникваше в съзнанието на Марта, сякаш я прострелваше с паралитичен куршум. Сковаваше се и оставаше напълно лишена от сили и от способността да говори.

— Как върни работата? — попита тя, както правеше всяка вечер през последните десет години.

— Не много добре — намръщи се Майкъл при спомена за това как бе минал денят му. — Още бракувани, боя се.

Неприятно й беше той да говори за уволнените хора като за „бракувани“. Според нея това обезличаваше нещата — ставаше дума за живота на хората.

— А твоята работа застрашена ли е? Затова ли е всичко? Майкъл, знаеш, че не давам и пет парк за Бридълуей — изрече Марта с надеждата, че е налучкала причината за нещастието му и поради това ще успее да предложи бързо решение на проблема в природата й бе да оправя нещата. Ако видеше нещо скъсано, посягаше към кутията с конците. Ако някое от децата счупеше някое украшение, веднага вземаше лепилото. Ако някой се чувстваше потиснат, купуваше му цветя, изпращаше му картичка и му правеше торта, за да повдигне духа му. Вярваше, че нищо не е непоправимо. Освен смъртта. Но бракът й не беше смърт, него можеше да поправи. Само ако знаеше какво не е наред.

— Напротив, много държиш на Бридълуей — бавно изрече той.

— Така е — призна тя, — обаче много повече държа на теб. Дългове ли имаме. Да не би да сме се прострели извън чергата си? Има ли нещо, което не искаш да ми кажеш?

— Нямаме дългове, Марта. Нищо повече от кредитните карти и ипотеката.

Не й обясни нищо повече. Замълчаха и зачакаха да им донесат поръчката.

Майкъл дъвчеше телешкия си дроб. Марта ровеше в салатата си.

— Друга жена ти има?

Въпросът я накара да се почувства съвсем дребничка. Нищожна.

— За бога, Марта, как можеш да си помислиш подобно нещо за мен!

— Не знам какво да си мисля.

Дали не преживяваше нервен срив? Тя скришом погледна към него. Странно, но малко се боеше да срещне погледа му. Не знаеше какво ще намери там. Той дъвчеше лакомо. Май се чувстваше добре. Изглеждаше добре. Не беше притеснен. Дали не си падаше по женски дрехи или пък нямаше тайни хомосексуални наклонности? Тя се замисли колко много време, пари и усилия влагаше той в гардероба си (само „Армани“, „Пол Смит“ и „Бос“) и отхвърли мисълта, че Майкъл обича да се облича с женски дрехи. Не можеше да си представи той да харесва крещящи найлонови ризи и екстравагантни бижута. Ноктите на ръцете и на краката му биха твърде неподдържани, за да е хомосексуалист. Господи, ама че странни мисли. Марта леко поклати глава — не разсъждаваше ясно, имаше нужда от сън.

До края на вечерята обсъждаха обзавеждането на ресторанта, виното и останалите клиенти. В девет и петнайсет взеха палтата си и той я откара у дома. Целуна я по страната. Каза й, че ще се обади, без да уточнява кога, и потегли.

От този момент оптимизмът на Марта, че става дума просто за глупаво спречкване, което може да бъде преодоляно с помощта на ясни доводи, започна да я напуска. Не искаше да го признае дори пред себе си, но беше съвсем очевидно, че срещата бе нежелана от Майкъл. Неохотата му личеше във всеки жест, дума, поза, дори в малките мускулчета над очите му. Той не искаше да бъде с Марта.

Тя плака цяла нощ. Не разбираше чий живот живее. Със сигурност не своя.



Марта и Майкъл излизаха на „среща“ веднъж седмично. Срещаха се да пийнат по нещо, да хапнат или ходеха на кино. Всеки път тя уреждаше деня и времето, мястото и бавачката. От него се искаше само да се появи.

Срещите бяха предварително обречени на съкрушителен провал. Марта просто искаше обяснение. Майкъл смяташе, че вече й е обяснил.

Вече не я обичаше.

Някаква смесица от страх и загриженост го караше да се съгласява на тези срещи. Имаше чувството, че просто няма избор — тя все опяваше, направо настояваше. Не би приела отказ от негова страна. Искаше да й каже, че вече от месеци се заглежда по други жени на улицата, в офиса, в баровете. Те също го заглеждаха. Малко от тях бяха красиви колкото Марта, но той се питаше дали някоя от тях би го обичала повече, отколкото обичаше децата си. Дали някоя би мърморила по-малко за късното му прибиране от службата, би се въздържала да контролира всеки миг от живота му и въпреки това би му правила свирки? Дали някоя от тях би оценила колко напрегната е работата му? Смяташе, че някоя от тях би могла, залозите бяха в негова полза. Беше сигурен, че някъде има жена, която може да го направи по-щастлив, отколкото е сега. Мислеше, че може би дори вече я е срещнал. Знаеше, че Марта едва ли иска да чуе точно това, но нямаше какво друго да й каже. Даде си сметка, че говори за банални нещо като времето и пътуването си от работата до дома. Възприе неутрален тон: хладен, учтив, категоричен.

Марта се чувстваше унижена от безразличието му и от начина, по който я отблъскваше. Никога не успяваше да скрие болката си — плачеше, поставяше го в неудобно положение или викаше, а това го отблъскваше. Знаеше, че трябва да стане привлекателна за него, но тя беше от жените, които държат на мъжете си, а не от тези, които успяват да ги спечелят отново, затова нямаше никаква представа как да се превърне в изкусителна примамка.

Приемаше съвети от всички, които й ги предлагаха — от Елайза, от майка си, от списанията, от архивни филми, от сутрешните програми по телевизията. Отначало купуваше нови дрехи за срещите си. Стратегията й бе се държи ведро и свободно — защото тя даваше резултат с жените от песните на Дъсти Спрингфийлд9. Купи си красива прилепнала по тялото роля от кашмир, защото смътно си спомняше прочетеното някъде, че ако предизвикаш у един мъж желание да те докосне, битката е наполовина спечелена, а кой не би искал да докосне кашмир? Елайза смяташе теорията и практиката за пълна глупост, но подкрепяше Марта, защото беше всеотдайна сестра — макар да намекна, че един съвременен прочит на теорията вероятно би дал по-голям резултат. Предложи на Марта да си купи сексапилни кожени гащи.

— Гащи ли? — ужаси се Марта. — Дори не съм влизала в магазин на Ан Самърс. Не знам дали бих посмяла, а и в момента отношенията помежду ни са такива, че той едва ли би искал да види гащите ми.

— Имах предвид панталон — поясни Елайза.

— Ти съвсем се промени, откакто беше в Калифорния — въздъхна сестра й. Само че се остави да бъде убедена, въпреки цената. Беше готова да опита всичко. Марта рядко харчеше големи суми за своето облекло, но понеже бързо слабееше, оправда огромната цена като наложителна, а не като каприз.

Нямаше никакво значение. Майкъл не забелязваше нито новите й дрехи, нито новата й фигура.

— Как изглеждам? — питаше го тя в началото на срещите им. Мразеше се, че си проси комплименти, обаче дните, когато ги бе получавала спонтанно, бързо потъваха в историята. Завъртя се пред него с надеждата да повярва в престореното й въодушевление.