Марта беше толкова влюбена в Майкъл, че механично започваше да го възхвалява до небето пред всеки, който проявеше желание да я изслуша. Тя беше портативната му рекламна машина. Той явно вярваше на думите й. Дали не бе забравила самата себе си, увлечена от желанието си да помогне на любимия си човек да се издигне. Честно казано, през последната година бе доста обсебена от децата, от хигиената и от това какво ще си кажат съседите. Което бе доста дразнещо. Обаче все пак Марта, общо взето, беше прекрасна. Тя си беше… Марта. Жената, за която се бе оженил Майкъл. Жената, която бе обещал да обича вечно, в болест и в здраве, в богатство и в бедност, в добри и в лоши времена.

Копеле!

Телефонът звънна веднъж и замлъкна. Елайза знаеше, че сестра й веднага е грабнала слушалката с надеждата, че се обажда Майкъл. През деня телефонът бе звънял четири пъти и тя всеки път се втурваше, за да се обади.

— Да? — задъхано и с очакване изричаше. И всеки път оставаше съкрушена, защото не беше Майкъл.

— За теб е — потропа Марта на вратата на Елайза. Гласът й бе дрезгав и натежал от разочарование. — Грег.

По дяволите!

Грег. В целия този хаос не й бе останало време да се замисли за кризата в собствения си живот.

Скочи от леглото и изтича да се обади от долния етаж. Не искаше да води подобен разговор пред Марта.

— А-а-а-а-з съм.

— Пиян си — кисело отбеляза тя.

— Разбира се, че съм пиян. И аз имам чувства.

Елайза се усмихна. Имаше право. Самата тя цяла вечер се опитваше да напие Марта.

— Какво искаш?

— Какво искам ли? — смая се той от глупостта й. — Искам да се върнеш у дома и да ми обясниш какви са тези работи.

— Вече ти обясних — отвърна Елайза. Говореше нетърпеливо, защото изпитваше известно чувство за вина. Всъщност нищо не бе обяснила на Грег. Как би могла да го накара да проумее, че най-големият му недостатък е, че няма пенсионна осигуровка. — Виж, не става дума за теб, става дума за мен — додаде тя.

Грег се засмя, едновременно развеселен и обиден. Причината да се почувства развеселен бе само фактът, че бе изключително безгрижен човек.

— Съжалявам — каза Елайза и се ядоса на себе си, задето бе прибягнала до подобно клише. — Искам да кажа, че ти не си се променил и не си направил нищо лошо. — И това беше истината. Той си бе все същият безотговорен, отдаден на развлеченията свободен дух, в когото се бе влюбила преди четири години. — Аз съм се променила. — Не му каза, че онова, което някога бе намирала привлекателно у него, сега я отблъскваше. — Лягай си, Грег. Наспи се и ще изтрезнееш.

Елайза затвори. Краката й бяха ледени. Качи се горе тичешком и отново се пъхна в леглото. Сгуши се под завивката и се опита да прогони глождещата я мисъл, че пенсионното осигуряване не бе осигурило на Марта нужната закрила.

Октомври

14.

Когато Елайза пъхна ключа в ключалката, чу вече почнатия звук от плача на Марта. Бързо отвори вратата и без да спира, за да свали сакото си или да ослани чантата си, се хвърли към сестра си и се опита да измъкне телефона от ръката й. Беше удивително силна за дребосък като нея и здраво стискаше слушалката.

— Затвори телефона, Марта.

— Моля те, моля те, моля те, върни се у дома. Трябва да поговорим. Обичам те, Майкъл — умоляваше го Марта.

— Сега ще изключа телефона — спокойно каза той.

— Не, не, не, не можеш просто да ме изключваш. Аз съм ти съпруга.

— Чуй ме, съжалявам. — В гласа му нямаше съжаление, а яд. Просто искаше да прекъсне разговора с нея.

— Аз съм ти съпруга. Аз съм ти съпруга. Аз…

— Затвори телефона. — Елайза изтръгна слушалката от ръката й и натисна копчето. — Нямаш ли никакво достойнство? — разярена попита тя.

— Не, вече нямам. — Марта се олюля към стената и зарила силно.

Елайза прегърна сестра си и лекичко я залюля. Боже, искаше й се здравата да нарита това копеле Майкъл. Лицето на Марта бе разкривено и почти неузнаваемо. Когато издиша, сякаш изплю въздуха — дъхът й ужили бузата на Елайза като щипещ мраз. Болката на Марта беше толкова очевидна, че тя се запита дали сестра й ще успее да я улови, да я затвори някъде и да я захвърли.

Бяха минали малко повече от четири седмици.

Дори Марта започваше да разбира, че става дума за нещо повече от „глупаво спречкване“.

— Къде са децата?

— Мейси спи, а Матю е в градината.

Елайза въздъхна с облекчение. Марта поне се стараеше децата да не стават свидетели на срива й.

— Нали се разбрахме да не му звъниш — скара й се Елайза. Знаеше, че Майкъл не й е позвънил. Той никога не се обаждаше. Доколкото тя знаеше, беше напуснал съпругата, децата и дома си, без да хвърли дори един поглед назад. Беше посетил децата само четири пъти през изминалите четири седмици. Общуването помежду им (неистово, ирационално и често в пияно състояние) се осъществяваше по инициатива на Марта.

— Трябваше да му се обадя. Позвъни ми брокерът.

— И ти му каза, че няма да купите Бридълуей, нали?

— Не точно.

— Марта, трябва да му кажеш — отчаяно настоя Елайза. Отдалечи се от сестра си, влезе в кухнята и сложи чайника на печката. През последните четири седмици стотици пъти й бе приготвяла чай. Не беше сигурна, че помагаше, но поне се занимаваше с нещо. Чувстваше се безполезна. Имаше нужда от занимание, дори и толкова тривиално като слагането на чайника. Понякога Марта го изпиваше, друг път течността си изстиваше в чашата, защото тя не й обръщаше никакво внимание. Елайза приготви чая и го отнесе на сестра си, която изобщо не бе помръднала. Нямаше сили. Елайза за пореден път се изненада колко дребничка изглежда Марта. Беше слаба жена, но сега направо се топеше през очите й. Понякога се боеше да я притисне твърде силно, да не би да я прекърши.

— Искаш ли аз да се обадя в агенцията. Не може да ги оставиш да си мислят, че са уредили продажбата, миличка, не е честно към продавачите.

— И към мен не е честно — възрази тя с учудващо силна горчивина. — Нищо не е честно.

Последните четири седмици бяха истински ад. Майкъл дори не искаше да разговаря с Марта. Не приемаше обажданията й.

Отначало му оставяше бодри и нехайни съобщения: „Скъпи, там ли си? Толкова е глупаво. Обади ми се. Хайде да изгладим нещата“. Или пък: „Получаваш ли съобщенията ми? Децата си легнаха. Моментът е удобен да поговорим, защото сега е спокойно. Вечерял ли си? Сготвих любимия ти агнешки гювеч“.

Гювечът остана неначенат, а тонът й ставаше все по-загрижен: „Майкъл, моля те, обади ми се. Искам поне да знам, че си добре“.

Сънуваше кошмари, че той си причинява ужасни неща. Не можеше да спи, защото получаваше пристъпи на паника, докато си представяше, че Майкъл лежи проснат в някоя отвратителна хотелска стая, а до него има празна бутилка с уиски и шишенце с аспирин. Когато в сряда след напускането му той все още не се бе обадил, Марта позвъни на всички болници в околността. Тогава Елайза й предложи да му позвъни от телефон, чийто номер не би разпознал.

Той отговори незабавно:

— Майкъл Уест.

— Елайза Евъргрийн. Значи си жив — сухо каза тя. Едва се въздържа да не добави „все още“, докато подаваше слушалката на сестра си.

Елайза слушаше как Марта го умолява, увещава, обяснява и се моли. Нужни й бяха четирийсет и пет минути да убеди съпруга си да се срещне с нея просто за да поговорят.

— Ще бъде забавно — додаде Марта доста нереалистично, — все едно сме на среща.

Първият път в известен смисъл бе нещо подобно. Една от неособено успешните срещи между непознати, каквито организираше Сила Блак8. Марта едва дочака да ги настанят на масата в ресторанта и веднага изстреля:

— Но какво те прави нещастен?

Вяха в местния италиански ресторант, едно от любимите места на Майкъл. На нея всъщност изобщо не й харесваше. Смяташе, че е прекалено скъп, а и го бяха посещавали твърде често, докато беше бременна с Мейси. Винаги свързваше жълтите стени със силното гадене, но въпреки това резервира маса там, понеже се надяваше да му достави удоволствие. Купи си нова рокля специално за случая и съвсем нетипично за нея се гримира.

— Не може ли най-напред да си поръчаме вечерята и после да подхванем сериозния разговор? — попита Майкъл със зле прикрито раздразнение.

— Разбира се, щом така предпочиташ. Тя се ненавиждаше заради глупаво сервилния тон, само че нали беше свикнала да се съобразява с предложенията му. Как можеше да мисли за храна в такъв момент? Даде си сметка, че трябва да бъде внимателна. Много внимателна. Майкъл си бе тръгнал в събота, а сега беше четвъртък вечер. Пет дни, почти цяла седмица. Кога бе минало толкова време? Как часовниците изобщо успяваха да тиктакат? Тя не можеше така. Беше като парализирана.

Винаги бе вярвала, че когато двама души са заедно, цялото е нещо повече от сума на отделните части. Това бе една от радостите на брака. Осигуряваше закрила. Човек никога не беше сам. Двамата с Майкъл казваха, че дори когато са разделени, се търсят и се чувстват свързани като с невидима еластична нишка. Ако изпитваха нужда един от друг, можеха просто да си позвънят или да си помислят за другия и думите им щяха да станат по-хубави, по-сигурни, по-сърдечни. Бяха си говорили такива романтични неща и Марта чистосърдечно бе вярвала в тях. С него тя бе личност, беше способна на всичко. Без него беше нищо.