Майната му. Наля си още една чаша.

Ръцете й натежаха, главата я болеше, краката й бяха като налети с олово. Независимо дали очите й бяха отворени или затворени, не можеше да вижда ясно. Не можеше да се движи. Затова нямаше никаква представа какво трябва да направи. Животът й, който досега беше пълноценен, ангажиран и благополучен, сега бе изгубил ясната си посока.

12.

— Звъни се, мам-м-м-м-о-о-о-о! — извика Матю, който беше в кухнята и помагаше на Мейси да създава бъркотия. Той караше мотоциклетите през шоколадените локвички, осеяли почти всички плотове в кухнята.

— Знам, чувам.

— Отвори. Отвори, мамо — отново се провикна Матю заповеднически, едва ли не като последния китайски император. Марта погледна сина си и откри у него много от чергите на Майкъл. Не направи дори крачка към вратата.

З-з-з-з-ъ-ъ-ъ-ъ-н-н-н-н-н!

Някой бе много настоятелен. Тя допусна, че е пощальонът. Не можеше да е Майкъл, защото той имаше ключ и нямаше причина да звъни. Не искаше да вижда никого!

З-з-з-з-ъ-ъ-ъ-ъ-н-н-н-н-н!

Марта имаше чувството, че ще се разплаче. Надигна се от масата и се затътри да отвори. Като че ли нямаше избор.

— Извинявай, че идвам без предупреждение — каза Елайза. — Може ли да оставя това тук? В таксито има още.

Без да дочака отговора й, се спусна по стълбите, като прескачаше по две наведнъж, и се втурна към таксито. Марта погледна куфара в коридора. Не беше мигнала две нощи и бе твърде изморена, за да възприеме информацията.

Елайза плати на шофьора и помъкна към входната врата на Марта нещо, което приличаше на няколко трупа, напъхани в чували.

— Съжалявам. Марта. Вях при мама и татко от събота следобед. Колко време прави това?

— Около трийсет часа — отговори тя, защото през целия уикенд измерваше живота си в часове.

— Наистина ли? Струва ми се цяла вечност.

— Нали? — съгласи се Марта.

Елайза се шмугна покрай нея, помъкнала багажа със себе си. Беше твърде погълната от проблемите си, за да се запита какво има предвид Марта.

— Прекарах целия съботен следобед в агенцията, за да се опитам да си намеря нещо под наем, обаче пълен провал. Всички искаха да затварят в три, а аз имах тежка нощ и не успях да стигна преди два. Не можеш да наемеш апартамент за един час.

Досега не бе имала вземане-даване с агенция за недвижими имоти. Твърде много пътуваше, за да се нуждае от постоянно жилище. А и беше такова момиче, че когато наистина имаше нужда от подслон във Великобритания, хората с удоволствие я приемаха като съквартирантка, затова приятели или приятели на нейни приятели все намираха по някоя свободна стая, която да й дадат под наем или в която просто да се настани. След това тръгна с Грег и се премести в неговия апартамент.

— Знаеш ли, че досега не се бях срещала с брокер по недвижими имоти? Дори като случаен познат. Нито един в страните, където съм била, или на партитата, които съм посещавала. Обаче като се замисля, това не е никак чудно. Малко вероятно е по време на купон някой да си признае, че е брокер по недвижими имоти и да очаква да му предложат чаша пунш.

— Какъв е проблемът? Пералнята пак ли наводни апартамента? — учтиво попита Марта, прекъсвайки дърдоренето на Елайза. Всъщност не я интересуваше. Ясно бе, че разговорът няма нищо общо с Майкъл и по-конкретно с местонахождението му, но тя бе достатъчно разумна, за да съзнава, че трябва да попита, дори и само за да прекъсне за малко излиянията на сестра си.

— Не. Аз… По дяволите, Марта, какво е станало тук? Да не са ви обрали?

Докато си говореха, двете механично се бяха насочили към кухнята. По правило кухнята на Марта бе оазис на удобството и чистотата. Беше красиво обзаведена с немски шкафове и плотове от неръждаема стомана и бе снабдена с ултрамодерна машина за капучино, сокоизстисквачка, машина за хляб, машина за макаронени изделия, мелачка и кухненски робот. В повечето случаи всеки уред бе използван редовно. Кухнята на Марта бе най-добре оборудваната кухня в квартала. Обикновено всяко нещо си беше на мястото и за всичко имаше място.

В момента обаче, доколкото можеше да види Елайза това място беше подът.

Имаше поне дванайсет мръсни чаши за кафе, разхвърлени по плотовете, по пода имаше части от „Лего“, боички, механични играчки и смачкани банани. По хладилника, по шкафовете и по прозорците се виждаха следи от пръсти, цялата мивка бе пълна с тигани с коричка от загорял фасул, обикновено скритите от погледа кофи с отпадъци (общо пет: за хартия, за разграждащи се хранителни отпадъци, за консервени кутии, за шишета и за всякакви други неща) бяха препълнени, клетката на хамстера беше пълна с изпражнения, а шишенцето му с вода беше празно.

— Мили боже, какво е това? — попита Елайза и уплашено посочи кафявата лепкава маса точно в средата на пода.

— Овесени ядки с шоколад — въздъхна Марта.

— Слава богу! — Пусна чантите си на пода (съзнавайки, че така само увеличава хаоса, но си даде сметка, че приносът й ще остане незабелязан). Обърна се към Марта и видя, че тя е облечена в къса черна рокля, каквато често слагаше за вечеря, въпреки че беше понеделник сутрин. Какво се е случило?

— Майкъл ме напусна.

През целия неделен ден тя се опиташе да се преструва, че нещата не стоят така. Сега произнесе думите на глас и им придаде реалност. Майкъл си беше тръгнал. Беше си тръгнал в събота, днес беше понеделник, а дори не й се беше обадил.

Сериозността на положението внезапно я връхлетя и шокът изцеди от нея първите сълзи.

— Той ме… на… напусна… — изплака тя и вдигна ръце в очакване сестра и да я прегърне и да й помогне да се почувства по-добре.

Елайза поне я прегърна. Притисна я силно към себе си и я погали по косата.

— Не се тревожи, ш-ш-т, не се тревожи — успокои я тя.

— Всичко е наред, всичко ще се оправи.

Смяташе, че ако го повтаря достатъчно често, ще успее да убеди поне себе си.

Мейси и Матю ги наблюдаваха с широко отворени очи. Мама се държеше странно днес.

— Всичко ще се оправи, ще видиш — решително повтори Елайза, стараейки се с всички сили гласът й да не звучи толкова безпомощно и безнадеждно, колкото се чувстваше.

13.

През стената на спалнята Елайза не можеше да чуе, че Марта плаче, но усещаше, че е така. Стана от леглото и излезе на площадката на стълбите. Почука на вратата. Сестра й промърмори нещо. Може да беше „Влез“, но можеше да бъде: „Искам да умра“. Нямаше как да се разбере, защото Марта се бе завила през глава, за да скрие мокрото си от сълзи лице. Елайза отвори вратата и попита:

— Добре ли си? — Много добре съзнаваше колко безумно звучи въпросът й.

— О, да — отговори Марта с тона, който използваше в Женската лига. Елайза винаги бе смятала, че нито тонът, нито пък самата организация подхождат на сестра й. — Това е дреболия. Просто глупаво спречкване. Всичко ще отшуми — напевно каза Марта. Беше повтаряла тези думи цял ден и цяла нощ.

Елайза не разбираше много от семеен живот, но не смяташе, че става дума за глупаво спречкване.

— Мога ли да направя нещо? Да ти донеса нещо?

В приглушената светлина, която идваше от площадката, успя да види как Марта поклаща глава. Очевидно просто не бе в състояние да изрече нищо повече. Елайза тихо затвори вратата и се върна в леглото си, по-точно в леглото на Матю. Вяха настанили Матю да спи при Мейси. Марта, гостоприемна както винаги, се бе постарала сестра й да се чувства удобно. Беше извадила удобна завивка, египетски памучни чаршафи и многобройни пухени възглавнички, но тя просто не можеше да заспи. Тишината на преглътнатите сълзи й пречеше.

Елайза не проумяваше. Смяташе, че притежава интуицията да прецени хора, връзки и такива неща. Например веднага разбираше кога някоя жена е бременна, още преди бъдещата майка да е пропуснала първия си цикъл. Можеше да познае от разстояние кога един мъж изневерява. В пълна с хора стая с лекота преценяваше кой би бил подходящ за друг, все едно играеше детска игра. Но въпреки това собственият й зет, когото виждаше най-малко веднъж седмично, понякога и по-често, бе разлюбил сестра й, без Елайза дори да надуши, че нещо не е наред. Как така не бе забелязала надвисналото бедствие? Защо си беше тръгнал?

Боже, ако Марта и Майкъл не бяха щастливи, кой беше? Те имаха всичко. Разчитаха един на друг, имаха здрави и красиви деца (по едно от всеки пол), добри перспективи, прекрасен дом, много пари, фантастични почивки, чудесно семейство и приятели. Това не означаваше ли, че всички би трябвало да са щастливи? Че са обречени да бъдат щастливи?

Не. Не й харесваше накъде се насочиха мислите й. Не можеше да се изправи пред тази вероятност. Ама че нелепа мисъл. Трябва да гледа на нещата откъм хубавата им страна. Няма смисъл да се потиска.

Но как? Как така Майкъл бе разлюбил Марта? Марта беше прекрасна, мила, щедра и доверчива. Не че Елайза беше предубедена, всички смятаха така. Марта като че ли беше забравила, че когато двамата с Майкъл се събраха, всички бяха единодушни, че Марта си е истинско завоевание и че Майкъл „се е справил добре“. Марта беше забавна и макар в момента да бе трудно да го повярва човек, притежаваше някаква палавост, които я превръщаше в душата на компанията. Или поне преди беше така. Напоследък не й беше останала много душа. Хората, които са душа на компанията, рядко се тревожат за разлят портокалов сок.