Затова Марта и Майкъл започнаха да се обвиняват един друг.

Предстоящото преместване също бе създало известно напрежение. Посвещаваното на всеки уикенд на търсене на съвършената къща не беше особено забавно. Вяха се заяждали, препирали, обиждали. И двамата бяха изтощени, нетърпеливи и изразходвани, но се стараеха да изградят общото си бъдеще. А това изискваше усилие. Затова той работеше толкова до късно. Беше амбициозен и искаше да изгради бъдеще за тях — винаги бе твърдял, че това е най-голямото му желание. Това не би могло да се промени, нали? Не и просто така. Може би бе преуморен от работата си? Възможно е, но нали все повтаряше колко обича работата си.

Е, той повтаряше и колко обича нея — до снощи.

Преместването в нова къща е свързано със стрес — всеки го знае. Но сега вече бяха намерили подходящата къща, така че нямаше да се налага да мъкнат децата по агенции за недвижими имоти в събота и неделя. Всичко щеше да бъде наред. Вяха преодолели най-лошото. Не можеше да си тръгне. Той беше неин съпруг.

Тя го обичаше.

Той не бе влюбен в нея.

Думите я зашлевиха през лицето. Изгориха я и я жигосаха. Толкова се срамуваше. Би й се искало да може да пуши, да пие, да крещи, да има някакво убежище. Някъде, където да се скрие от глупостта и от срама си.

Какво искаше той? Щеше да му го даде. Каквото и да беше, щеше да го направи. Щеше отново да го направи щастлив. Трябваше само да забравят за това глупаво спречкване.

Марта се пресечна към телефона и за стотен път тази нощ започна да набира номера на мобилния телефон на Майкъл. И за стотен път затвори, преди да натисне последното копче. Погледна часовника. Пет сутринта, твърде рано за обаждане. Той не бе в най-добрата си форма сутрин.

Всичко беше някаква глупава бъркотия. Той щеше да се върне днес. Най-добре да не му се обажда, най-добре да не раздухва огъня.

— Мамо, мамо — долетя от детската звънливото гласче.

— Идвам, Мейси. — Марта отхвърли завивката. Все още беше с роклята, която бе облякла за вечерята.

— Мамо, имам пиш. — Този път беше гласът на Матю, по-настойчив.

— Браво, Матю. Браво, че каза на мама. Хайде да те заведем в тоалетната.

Ето, дори привикването с ходенето на гърне даваше резултат. Всичко ставаше по-лесно. Нещата щяха да се оправят.



Майкъл не се обади на закуска. Не видя как Мейси обръща купата с „Коко Попс“ на главата си. Марта се втурна към кварталния магазин, за да купи нова кутия. Обикновено не ядяха подсладени ядки, но този път реши, че заслужават да се поглезят. Никога не би й хрумнало да пазарува от кварталното магазинче, ако не беше вчерашният й разговор с Елайза. Дори нямаше време да си вземе душ или да свали късата си черна рокля. Просто настани децата в двойната количка и се втурна към магазинчето, дори без да се среши. Не се замисли за евентуалната катастрофална среща с майки на деца от забавачката на Матю, които можеха да я видят в такъв вид. Странно, защото обикновено това беше основната й грижа.

Матю не можеше да повярва на късмета си, че са му позволили да яде подсладени овесени ядки — та днес дори не беше празник. Марта купи понички и няколко списания като онези, които я бяха заинтригували в супермаркета. Възможно ли бе една вчера да си бе мислила, че обърканият живот на тези хора няма нищо общо с нея? А сега заглавията на статиите като че ли бяха писани за самата нея: „Мъжката криза на средната възраст настъпва все по-рано“, „Съпругът ми отиде в бюрото за залагания и повече не се върна“. Имаше и статия за Лиз Хърли и за други звезди, които бяха самотни майки — не че Марта щеше да бъде самотна майка, това беше само глупава разправия. Не, тази статия категорично нямаше нищо общо с нея. Бързо върна списанието на рафта, сякаш рискуваше да се разведе дори само ако го държи в ръце. След това отново го взе. Купи го.

Марта никога не повишаваше тон, когато децата се цапаха по време на ядене. В някакви книги за майки, посветени на детското поведение, беше чела, че ако го правиш, създаваш връзка между стреса и гнева и времето за хранене, а така децата стават злояди. Майкъл искаше децата да се хранят в ресторанти и да опитват различни деликатеси по време на почивките им в чужбина, той със сигурност не искаше да бъдат злояди. Само че не обичаше да се цапат по време на хранене. Щеше да се нацупи, ако беше видял как от косата на Мейси капе шоколадово мляко. Щеше да каже на Марта, че смехът й насърчава подобно поведение и че е прекалено мека.

Матю не попита къде е баща му, но попита дали ще ходят в парка.

— Не днес, миличък.

— Но ние винаги ходим днес — възпротиви се той с детинската си логика. Марта наистина водеше децата в парка всяка неделя сутрин. Първо на църква, след това в парка. Не че беше особено религиозна, но църквата беше място, където можеше да заведе децата, преди да отворят магазините, за да осигури на Майкъл малко спокойствие и усамотение. Освен това църквата беше много приятно място. Възрастните дами винаги се радваха да видят Мейси и Матю, често забавляваха децата, а това облекчаваше Марта, макар да не я освобождаваше напълно.

Само че тази неделя не можеше да рискува да излезе, защото Майкъл можеше да се обади. Малко вероятно бе и днес да пренощува навън. Сигурно щеше да се обади, несъмнено щеше да се чувства глупаво и Марта трябваше да бъде ведра и бодра. Ако се обадеше, докато я няма у дома, щеше да се наложи да позвъни отново, а това можеше да го разколебае. Затова макар денят да беше прекрасен за разходка в парка, слънчев и топъл, и макар да можеха да нахранят патиците — което толкова обичаха да правят, всички си останаха у дома. Сутринта рисуваха.

— Кой е това, Матю?

— Ти.

— А това?

— Аз, а това е Мейси.

— Къде е татко?

— Няма го на моята рисунка. На работа е.

— Мисля, че трябва да нарисуваме една картина за татко.

Майкъл не се обади по време на следобедния сън на децата, а тогава моментът щеше да е подходящ, защото можеха да поговорят спокойно. Не се обади и по време на следобедния чай, нито когато стана време за къпане, нито докато четяха приказката. Майкъл не се обади.



Марта си отвори бутилка вино. Избра една от най-хубавите на рафта. Имаше нужда отново да се поглези — шоколадовите ядки бяха изядени като че ли преди цяла вечност, а да отвори бутилка вино само за себе си й се стори доста разточително, особено като знаеше, че няма да може да го изпие. Само че какво друго можеше да направи, след като нямаше с кого да го сподели.

Осем и десет. Беше си тръгнал преди двайсет и четири часа. Не се бе обадил нито веднъж, дори за да попита как са децата.

Списанията като че ли не бяха много добър ход. Марта не бе свикнала с клюкарския и непочтителен тон и им се довери сляпо. Затова в момента бе ужасена, че почти половината от браковете във Великобритания завършват с развод, което щеше да се случи и с нейния. Преди да прочете списанието, мислеше, че става дума за обикновено недоразумение, но вече беше сигурна, че я очаква мъчителна борба за попечителство, в кулминацията на която най-вероятно щеше да й се наложи да отвлече собствените си деца и да се скрие с тях някъде в чужбина. Имаше колкото искаш статии за връзки в криза или за умиращи връзки: „Как да държим пищова в кобура“, „Цикълът караница-сдобряване. Как да го прекратим“, „Защо мъжете са генетично предразположени да кръшкат. Синдромът на ловците и събирателите“.

Дали имаше друга жена?

Не искаше да мисли за това, но просто не можеше да престане. Вечер Майкъл винаги беше на някакво мероприятие. Честно казано, тя отдавна бе изгубила представа къде ходи и с кого. Някога знаеше името и рождения ден на всеки служител от неговия отдел, купуваше им поздравителни картички. Продължаваше да прави същото за всички приятели от забавачката на Матю. Само че отделът на Майкъл се бе разраснал твърде много. Откакто бе получил повишение, Марта просто не успяваше да бъде в крак.

Не, не ставай смешна. Разбира се, че Майкъл няма връзка. Става дума за Майкъл, за бога!

Да не би да имаха дългове? Дали не надценяваха възможностите си с новата къща? Може би Майкъл не смееше да й каже, че не могат да си позволят Бридълуей. Ама че глупчо, това нямаше значение за нея. Наистина, вече не. Нямаше нужда от пет спални. Не толкова, колкото имаше нужда от него.

Дали постът му не беше застрашен? Всеки път в новините имаше по някой репортаж за петролната промишленост и за налагащите се съкращения в ръководния състав. Възможно ли бе съпругът й да е от хората, които всеки ден се обличат за работа и излизат с лаптопа си, а после седят в парка, докато не стане време да се приберат у дома? Не, не беше възможно. Той винаги работеше до късно, това бе просто невероятно.

Всичко беше невероятно.

Какво трябваше да направи? Дали да не му се обади и да не му каже, че всичко е наред? Че какъвто и да е проблемът, всичко ще се оправи. Че двамата ще се справят, че могат да поработят върху това и да изградят по-стабилен и по-хубав брак.

Или да му каже да се разкара?

Марта се намръщи. Тя никога не ругаеше, дори наум. Погледна към чашата си. Вече беше празна, което обясняваше избухването й. Съзнаваше, че точно в такива кризисни моменти жените се превръщат в алкохолички. Непрекъснато слушаше подобни истории.